Пролетта дойде.
Птички запрехвърчаха по младите ясени. Тия красиви дървета с гладка кора и светлосиви петна по нея, с крехки корони и големи листа скоро щяха да цъфнат и да разнесат аромата си. Сигурно имахме нужда от него, защото в последно време навсякъде се насяха тия дървета; край пътища и реки, по слогове, в изоставените и буренясали ниви – навред.
Есента църковният двор не беше косен. Напоследък есените станаха топли и дълги. Тревата растеше до късно и напролет всичко беше за чистене.
Църковният двор буренясваше. Сред жълтия треволяк старинният храм стоеше кротко и безмълвно, като за молитва. Отдавна селото беше опустяло и църковната камбана мълчеше. Плътният ѝ, старинен глас протяжно и монотонно огласяше селото, само когато някой се споминеше. Изключение правеха два-три дни в годината – съборът на селото и някой църковен празник.
Точно тогава храмът като че възкръсваше. Иначе запустелият църковен двор се пълнеше с народ, дошъл от близо и далеч. Отново зазвучаваше детска глъч, замирисваше на пушек, на тамян, на прясно опечен хляб и курбан чорба. Тая шарения преминаваше за ден-два и всичко тръгваше по старому – в безмълвие и тишина.
Между тесните пътечки и храма имаше стръмни морави, а в подножието на една от тях личеше старо естествено кладенче. Зимата то беше затрупано и навято от снега. Камъните, покрити с мъх, като че бяха турени там от някой майстор. Скрити под снега те едвам се виждаха, а вътре отблясъците светлина във водата правеха кладенчето да прилича на голямо око. Тая вода стоеше там и зиме, и лете. Носеше се поверие, че тя била лековита. В миналото, когато селото било голямо и многолюдно, идвали хора отвсякъде да черпят вода от това кладенче, да си мият очите и да чакат изцеление.
Селцето беше нависоко, а зимата – студена и ветровита. Няколко пъти снегът завива църковния двор, а ветровете гонеха из него ниските храсти, свиреха покрай каменните зидове и се укротяваха чак долу в дерето. Човешки крак не стъпваше там и само по Водици попът идваше, та светèше Йорданска вода.
Един слънчев пролетен ден почистваха църковния двор. Няколко благочестиви жени садяха цветя и събираха старата трева на купчини. Весели и радвайки се на пролетното слънце, говореха помежду си.
Наред – покрай оградата, храма, край старите паметници, прехождайки двора с лекота и свойствена женска грижливост след тях, като че идваше пролетта. Навсякъде жълтите и повехнали краски на зимата отстъпваха мястото си на пролетната зеленина. Веселото им настроение и доброта допълваха ведрината, а пролетната птича песен превръщаше това място в истински рай.
Приближаваше пладне. Слънцето, силно и младо, се издигна високо в небето и работливите жени потриваха с ръце челата си.
Точно тогава стигнаха до кладенчето. Дръпнаха старата повяхнала трева настрани, очистиха камъните и видяха, че водата вътре е зеленясала. Това сякаш леко помрачи пролетната им веселост и те решиха да спрат за почивка.
Скоро се върнаха. Отидоха направо при кладенчето. Тъкмо се канеха да изгребат зеленясалата вода, когато с недоумение видяха, че тя е бистра и свежа!
Слънцето беше превалило пладне и веселите му лъчи си играеха с водата на лековитото кладенче. А то приличаше на голямо божествено око.
