Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (219 Votes)

Fr Ioan KaramichalevДоцентът от Духовната академия бай Сънчо (така бяха го нарекли тези, на които преподаваше, понеже лекциите му бяха скучни и приспивни) беше решил в края на семестъра да провери готовността на студентите си да излязат на амвона в академичния параклис. На всеки от тях беше дал тема за проповед, която да напише и произнесе.

- Я ти, Любомире, да чуем как си се подготвил! – вдигна той един висок и хилав младеж. – Каква ти беше темата?

- Върху евангелското четиво за Неделя на разслабения.

- Хайде, почвай!

- „Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?“ – започна с евангелския текст студентът. – „Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата“ – със слаб, немощен глас Любомир изговори думите на разслабения.

- По-силно, по-силно, викай! – доцентът обичаше проповедите да се произнасят с ясен и силен глас, така че пламъчетата на свещите в параклиса да потреперят.

- Защо да викам? Човекът е болен, сили няма, откъде да го извади тоя глас? – възрази Любомир.

- Ти ли ще ме учиш как се проповядва, бе, алан-коолу? – разгневи се доцентът.

Не за пръв път Любомир ядосваше своя преподавател. Още по време на студентската бригада в помощ на селското стопанство, когато доцентът, който беше командир на бригадата, направи забележка на новоизлюпения тогава студент, че бере ябълки само с една ръка, а в другата държи цигара и по този начин намалява производителността на труда, Любомир му отвърна с цитат от Евангелието, че „лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната“.

- Вчера стана студент и вече знаеш повече от мене! – разсърди се доцентът.

- „Не е добър оня ученик, който не надмине учителя си!“ – отвърна отново с цитат от Словото Божие Любомир.

- Внимавай, любиш мира, а ходиш по ръба на войната! – предупреди го бай Сънчо.

Не стига, че Любо не се държеше почтително с преподавателя, но влезе в пререкания и с председателя на местното ТКЗС:

- Аз утре ще си замина – каза му Любо, – но ти, председателю, ще си останеш тук, все така прост, и нине, и присно, и во веки веков, амин!

Макар че се държеше като хъшлак, Любомир беше любознателен студент, с бърза мисъл, винаги намираше точните думи, с които да подкрепи свой приятел или да обори опонента си. Един от професорите беше му казал:

- Колега, вие имате експлозивен ум!

Последните две години от следването Любомир се сприятели с двама свои състуденти – момчета от провинцията. Единият, Стамен, беше, както сам казваше, от левитско коляно, и пътят му изглеждаше предначертан. Другият, Манол, също като Любо четеше много, имаше богата обща култура, но нямаше ясна представа накъде ще се насочи след като завърши. Няколко дни след дипломирането им Любомир се видя с Манол.

- Какво смяташ да правиш? – попита го Любо.

- Професор Славчев ме посъветва да подам документи за учител в Семинарията.

- Добре, че ми каза, за да не ти направя, без да искам, мръсно! Понеже и аз мислех да подам документи за учителско място, но сега няма да кандидатствам.

Манол беше назначен в Семинарията, а Любо започна работа в производството, във фармацевтичната промишленост. Три години по-късно, когато Манол, узна, че един от колегите му ще напуска, се обади на Любо, представи го на ректора и ето, че и Любомир стана семинарски преподавател. За разлика от Манол Любо беше много общителен и бързо създаваше приятелства. Скоро стана любимец, както на ректорите, които се сменяха през годините, така и на колегите си, пък и на учениците. Бликаше от енергия и чувство за хумор. Не се свенеше от никаква работа, държеше много на точността и чистотата, разправяха даже, че понякога чистел вечер и ученическите тоалетни, защото не можел да търпи мръсотия. Преподаваше нестандартно. Негови ученици разказваха, че веднъж влязъл в час, хвърлил дневника на катедрата и казал:

- Да стане номер седми!

- Сядай, като те гледам, виждам, че нищо не знаеш. Двойка!

И така вдигнал още няколко номера. Накрая рекъл:

- Аз ви уча да бъдете личности, а не някакви си номера!

После казал:

- А сега да стане номер двадесети!

Номер двадесети не става.

- Кой е номер двадесети?

Посочили го.

- Ти защо не ставаш?

- Защото съм личност!

- Каква личност си ти, бе? – и започнал да преподава на учениците как само чрез уподобяване на Бога могат да станат личности.

И Любо, и Манол се ожениха след като бяха прехвърлили възрастта за женене, но докато Манол почти веднага стана свещеник и напусна преподавателското поприще, Любо така и не се решаваше да поеме по пътя на свещенството и си остана в семинарията.

- Навивай го моя син и той да стане свещеник! – бе помолила Манол майката на Любо. Отец Манол му подметна веднъж, но Любо отсече:

- Аз съм сприхав, избухлив, не ставам за свещеник!

- Аз пък да не съм много кротък и смирен.

Напоследък рядко се виждаха. Два-три пъти в годината. Повече отец Манол търсеше общение с приятеля си. Единствено с Любо можеше да сподели някои неща, които го терзаеха. Той го разбираше от половин изречение.

Един ден сестрата на Любо се обади на отец Манол с молба да се видят в църквата, където той служеше. Оказа се, че брат ѝ е в болница с тежко заболяване. Отецът отслужи маслосвет. Всеки ден се молеше за своя състудент и приятел, даже веднъж се помоли така: „Господи, пожали го! Той повече заслужава да живее, отколкото аз“. Но уви! Любо го превари по пътя към вечния покой.

На опелото му в семинарския храм бяха се събрали над триста човека, от които към петдесет духовници – състуденти, ученици, колеги от семинарията, приятели – от почти всички краища на страната. Отец Манол обходи с поглед тези мъже, преплели житейските си пътища с този на Любо в различни години от живота му, помръкналите им от скръб лица, погледите им зареяни някъде отвъд затворения ковчег. Един от тях през сълзи му беше споделил, че щеше да е нищо, ако Любо не му е помогнал в преломен момент от живота му. Навярно, помисли си отец Манол, повечето от тези хора пазят по някой такъв спомен за Любо, който с присъщата си съпричастност и отзивчивост ги е подкрепил, дал им е съвет, отделил им е от своето, отредено му от Бога, време, за да бъдат те това, което са сега. И изведнъж се почувства гузен и виновен, че не е откликвал със същата отзивчивост и разбиране към болките и тежненията на своя близък приятел.

* Из подготвяния нов сборник с разкази на автора с работно заглавие „Иди си с мир“ (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6ycq4 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]