Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)

2021 11 20 17 26 23Вървеше рехава погребална процесия. Хората, облечени в черни дрехи, с тъжни лица, отиваха към храма, за да изпратят своя близка в последния ѝ път – до гроба.

Отворих широко вратите в очакване да внесат покойната. Тя беше възрастна, бледа, приживе набожна жена, каквито се срещаха все по-рядко. Някак тежък беше тоя момент. В Божия храм, в който иначе се пееше тържественото Славословие и гръмко звучеше от устата на всички радостният поздрав „Христос воскресе!“, сега се внасяше мъртвец. Студеното безжизнено тяло щеше да се настани под високия купол, откъдето гледаше Христос, Вседържителяτ, и благославяше с вдигната десница. Около Него се четеше надпис, че Той е, Който дава живот и на мъртвите!

Защо днес никой не четеше тоя надпис, защо всички бяха тъжни? Истина е! Точно сега е трудно да се надяваш на спасение, защото виждаш пред очите си смъртта, защото се докосваш до бездиханното тяло!

Заедно с ковчега и опечалените през широко отворените врати на храма влетя малко синигерче! То обиколи просторния кораб и кацна на един прозорец. Появата му беше забелязана от всички и предизвика някакво оживление… Това малко птиче съвсем неочаквано разведри тягостната обстановка, но за кратко.

Отец Стефан даде начало и започнахме опелото. Молитвите се редуваха с тъжните, минорни песнопения, които напомняха надгробно ридание… Сълзи се стичаха по лицата на всички. Тутакси бяха забравили за необичайния богомолец, влязъл с тях в храма, а чичопеят се беше скрил от погледите им или просто беше излетял навън. Прочетохме статиите – тези тъжни, но истинни слова, написани от Дамаскина преди повече от десет века. Те винаги предизвикваха чувства на умиление, бяха стари и достойни – като всичко в Църквата. Четяха се само на опело.

„Коя ли житейска наслада е без скръб, коя ли земна слава остава неизменна? Всичко е по-слабо от сянка и по-лъжовно от сън… Къде са сега богатствата, приятелите и тяхната врява, всичко е дим, пепел, сянка, но елате да въззовем към безсмъртния Цар…“.

Преданието разказва, че светецът ги написал като надгробно слово за починалия баща на скъп приятел, който го молел за това. За жалост точно тогава св. Йоан бил в манастир и неговият строг старец му забранил да пише каквото и да било. Сътворил ги, престъпвайки думата му. Не могъл да откаже на ближния си, като виждал голямата му скръб.

И сега храмът беше преизпълнен със скръб, особено когато близките се прощаваха с покойната. После всички излязоха навън, изнесоха ковчега и се запътиха към гробищата. Тишина изпълни Божия дом. Само свещиците горяха спокойно и пламъчетата им се полюшваха нежно като листа на дърво, люлени от тихия вятър. Така беше и с човешкия живот… Стопява се като свещ, изчезва като отронен лист. Свещите догаряха, изгасих ги и заключих храма.

Изпратихме я достойно, по християнски. Близките раздадоха по нещо за „Бог да прости“ и народът се разотиде. Всичко приключи. Вървяхме по прашния път от гробищата и говорехме.

- Не мога да издържам на тия погребения вече – изморено споделяше отец Стефан, – особено когато млад човек си отиде… Нервите ми не са като някога, а и връстници много погребах. С тях имахме такива спомени!…

По едно време се сети за нещо и пак заговори:

- Помниш ли я баба Рада, дето изпрати сина си? В скръбта си рекла: „Боже, поне едно врабче ми прати, да знам, че синът ми е жив!“.

Погледнах любопитно, а той продължи:

- И току-дошло едно врабче на прозореца и започнало да бие с крилца по стъклото. Така било до четирийсетте дена.

На другата сутрин отворих храма – имаше водосвет. Влизайки, едно дете радостно сочеше прозореца и викаше „Мамо, мамо, виж, в църквата има врабче“. Погледнах нагоре. Синигерчето от вчера беше пренощувало в храма, не беше излязло. Побързах да отворя един прозорец и съвсем скоро детето, което зорко следеше птичето с поглед, го видя как волно политна в небесата. Също като някоя лека и чиста душа на покойник.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8hkau 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum