Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

IMG 4884Езическите идоли са сребро и злато, дело на човешки ръце: имат уста, ала не говорят, имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват и в устата им няма дихание. Подобни на тях ще бъдат ония, които ги правят, и всеки, който им се надява.[1]

В блясъка на чистите снежни декемврийски дни, пречистени и от въздържанието на поста, ние посрещаме най-светлите християнски празници. Църквата ни напомня за тях още от Въведение Богородично, когато започват да се пеят Рождественските катавасии.[2] Тяхната мелодична напевност, съчетана със зимния пейзаж навън, привнасят трепет в душите ни и една особена празничност, която не е от този свят.

Разбира се, тази небесна радост, произтичаща от трепетното очакване на Рождественското тържество, могат да усетят само ония, които при всеки повик на църковната камбана се озовават в храма, където се подготвя това небесно и земно празненство.

Суетенето около Коледа, разноцветните светлинки и празничната украса са само един дребен, човешки и светски отобраз на Божието чудо, на небесната радост и Витлеемската звезда, която трябва да изгрее с невеществената си светлина не другаде, а дълбоко в душите ни!

Още в началото на месеца светата ни Църква празнува паметта на двама отличени светци – света великомъченица Варвара и преподобни Йоан Дамаскин. Техните жития са твърде поучителни. Много са  примерите за подражание, които ще открием в тях.

Неслучайно в началото си припомняме някои стихове от 134 псалом, където се говори за бездушните езически богове, за идолите. Псалмопевецът, величаейки единия и истински Бог, споделя че идолопоклонниците са също като своите измислени божества – празни и лишени от разум. Това е така, защото суеверието е обзело техния разсъдък и е изпълнило душите им.

Нашето време предлага много съвременни идоли, от които ние сме запленени. Такъв е и себеидолът. Привлечени и придобити от земното и вещественото, ние лесно забравяме истината за Бога и човека. Вярата и поклонението на земните богатства, които молци разяждат и крадци подкопават и крадат, ни погубва, защото сърцата и умът ни са там, където е и богатството ни.

barbara 2017 cm30x40Не тъй е било с девойката Варвара. Тя до пълнолетие била пазена от богатия си баща далеч от света. Затворена в една висока кула, за да не усеща липсата на общуването, тя имала на разположение възпитатели и прислуга. В нейното житие се казва, че тя била неземно красива. И въпреки че имала своите богато украсени стаи и всякакви богатства, нейният взор бил отправен през каменните прозорци на замъка далеч сред природата и нагоре – в небесния лазур.

Възпитавана в езическите знания, душата ѝ, изпълнена с чистота и недокосната от  света, по неузнаваем и чудесен начин достигнала до Бога.

При вида на красивите природни картини, които се откривали пред очите ѝ, тя разсъждавала: „Чия ръка е създала всичката тая красота?“. Нейните възпитателки  й говорели за езическите богове, които уж сътворили света и вселената. Но Варвара отговорила: „Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат нито чувство, ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал небесата, основал земята, Който осветява цялата Вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява“.

Баща ѝ, който сам бил езичник, не познавал божествената мъдрост. Когато дъщеря му пораснала, той започнал да я наставлява към женитба, но тя не искала да чуе за това. Тогава на него му хрумнало, че не трябва да я държи повече далеч от света, а точно обратното – да я остави на воля да прави каквото си пожелае, за да последва примера на своите връстнички и да се ожени. Станало, обаче съвсем друго. Господ не оставил Своето чедо на произвола на съдбата, както това сторил баща ѝ. Случило се, че тя чула разказа за Христос, Сина Божи, Който станал човек и претърпял страдание и смърт, за да спаси човечеството от оковите на смъртта. Сърцето на девойката отдавна жадувало за истината и с неописуема радост приело благата вест за спасението, изпълнило се с вяра и пламенна любов към Бога. Тя намерила своя Жених, но не сред многото кандидати, които идвали да искат ръката ѝ, а в лицето на Христос. Пожелала да се кръсти и скоро това желание било изпълнено. В град Илиопол дошъл от Александрия християнски свещеник. Той ѝ обяснил християнския закон, подготвил я да приеме св. Кръщение и я кръстил. Оттук насетне Сам Христос я повел по пътя на светостта – в девство и благочестие.

По онова време езичниците смятали християнството за безумие. Те въобще не разбирали как някой може да се откаже от богатствата на този свят и да се поклони на Човека, Който е бил разпънат на кръст и позорно умрял на него. И когато Варвара споделила с баща си новината, че е приела християнско кръщение и желае да води благочестив живот в Христос, той така се разгневил, че започнал да я бие и с ожесточение я заключил в една тъмна стая.

Така започнали спасителните страдания на девойката, чийто роден баща заедно с управителя на оная страна я предали на най-сурови мъчения, за да се отрече от християнската си вяра. Вместо това Варвара с още по-голяма надежда в Христос казвала:

– Славя моя Бог и съм готова да стана жертва за Неговото име, защото Той едничък е истински Бог, Който е създал небето и земята! А вашите богове са лъжливи и суетна е надеждата ви на тях.

Множество пъти мъчили преданата Христова невеста, но тя понасяла всички страдания с Божието име на уста, в постоянна молитва. А Той изцелявал раните ѝ. Накрая, като видели, че няма полза от мъченията, осъдили Варвара и изповядалата заедно с нея християнската си вяра Юлиана на смърт. Жестокият езичник Диоскор, нейният баща, лично изпълнил присъдата над дъщеря си. Това се случило в Илиопол в началото на четвъртия век. Така се изпълнило над св. Варвара казаното в Писанието: "И брат брата ще предаде на смърт, и баща ­- чедо" (Мат. 10:21)

Още в същия ден гръм ударил двамата мъчители Диоскор и Мартиан – управителя на страната. Житиеписецът казва, че те веднага изгорели, така че и останките им не могли да намерят.

Телата на светите мъченици били погребани от един благочестив християнин, който построил над тях църква. Там ставали много чудеса и изцеления. Днес мощите на св. великомъченица Варвара почиват в гр. Киев, а една малка частица от тях се намира в софийския храм „Преображение Господне“ в кв. Лозенец.

Преп. Йоан Дамаскин живunnamedял по-късно, в седмия век, когато сарацините завладели гр. Дамаск. През онези векове в града имало много християни. Те били погубвани от завоевателите, но с едно семейство, по Божието провидение, те постъпили иначе. Помилвали ги, не им отнели имота, дори сарацинският халиф назначил мъжа на важна длъжност в града. Това бил бащата на преп. Йоан.

Житието на светеца разказва удивителната му история. И от него личи, че Бог винаги бди над тези, които пазят заповедите Му и ги изпълняват. Макар понякога Той да допуска изкушения, а друг път – различни изпитания, това никога не е случайно! По този начин всезнаещият и всеизпълващ наш Творец цели духовното ни израстване и умъдряване, прави вярата ни още по-твърда и всепобедна, прославя Своята безгранична любов към човека, а понякога и самия човек. Често в животоописанията на светците четем как те несправедливо са били обвинявани и оклеветявани в какво ли не. Така се случва и с преп. Йоан Дамаскин. Ето първото стъпало на блаженството, според нелъжовните думи на Христа: „блажени сте, когато кажат против вас лъжовно каквато и да е дума, заради Моето име“. А кое е едно от имената на Спасителя? Това е Истината! Устоим ли на това безропотно, спокойно и с благодарност – блажени сме.

Още на младини придобил голяма мъдрост чрез християнското учение за Бога, света и човека, той наследил баща си в неговата длъжност – управител на гр. Дамаск. Ползвал се с благоволението на халифа-завоевател, но бил обвинен лъжливо не от другиго, а от самия византийски император заради защитата на светите икони във време, когато иконоборците имали голямо влияние, особено сред държавния елит. Днес определяме подобни процеси  с чуждицата „лобизъм“.

Често разлиствайки прашните листа на църковната история, ние се сблъскваме с факти и обстоятелства, които много напомнят нашето време. Сложни международни отношения, интриги, борба за власт и икономическо влияние, идеологически конфликти, раздори между братя… Това идва да покаже, че винаги остават верни думите на Екклисиаста: няма нищо ново под слънцето! Вярно е също, че добрите и справедливи хора трудно се вписват в светското общество, а и не само в него. Несправедливо обвинени или отхвърлени (дискредитирани), дори и да бъдат възстановени (реабилитирани), те сами се оттеглят.

Точно така става преди повече от десет века и с Йоан (Сергиев - така се е казвал баща му), наречен Дамаскин. Отсекли ръката му! Само че има и едно чудо. А чудото става, когато са налице силна вяра, душевна и физическа чистота. Св. Богородица зашила отсечената му ръка и тя станала здрава като другата. Затова светецът нарисувал икона на Божията майка (защото освен другите таланти, които имал и развивал усърдно, той бил и изкусен иконописец), която днес почитаме и наричаме Троеручица. До нейните две ръце от благодарност светецът изобразил и своята отсечена ръка, за да се помни чудото във вечни векове. Дори и копията на тази икона са чудодейни.

Връщайки се на житието на св. Йоан Дамаскин, непременно трябва да споменем, че той подредил всички съществуващи мелодични мотиви в осем лада (гласове). Така той систематизирал световното музикалното богатство на своето време, създал невменото нотно писмо и дарил на Църквата източноцърковното пеене, което се е развило и превърнало в най-красивата музика на света. Изпълнявана от изкусни певци, тя пренася човека в райските селения.

С това не приключват заслугите и талантите на св. Йоан. От него имаме завещани едни от най-чистите и догматични текстове по всички въпроси на Божието и човешкото битие и на нашата вяра. В далечния седми век той спокойно, уверено и вдъхновено пише „Точно изложение на християнската вяра“ (на гръцки език), където с впечатляваща актуалност разказва „За небето“, „За  звездите“, „За човека“, „За ангелите“ и т.н.  Освен това нему дължим текстовете на почти всички празнични тропари, текста на Октоиха, пасхалните песни и много жития на светци. 

Преп. Йоан Дамаскин раздава богатството си и приема монашество. Това е повелята на Бога, която не всеки може да изпълни, а само малцина от призваните. Спомняме си евангелието и богатия законник, който, считайки себе си за праведен, искал да узнае от Христос има ли нещо, което не му достига и му пречи да влезе в царството на вечния живот, в царството Божие. Това му отговорил Бог: „едно не ти достига: раздай всичко, що имаш, па ела и върви след Мене“. До преди тези думи той бил весел и разговорлив, и с любопитство и интерес беседвал с Христос. Но след това богаташът се натъжил и си отишъл. Последното, което трябвало да стори, се оказало непосилно за него.

Но за св. Йоан това било лесно. След като познал Божията премъдрост, от една страна, и преходността на света, от друга, за него това било най-логичното решение и той с охота последвал Христос. И смятал за най-висока заслуга не славата, земните богатства, дори не и мъдростта на науката, а смирението! Най-високото достойнство на всички времена и за всички верни!

[1] Пс. 134:15-18.

[2] Празнични песнопения от утринната.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8hxdw 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)