Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (12 Votes)
kambana.jpgГласовете още не се бяха разнесли и раззвънтели наоколо сред утринните лъчи и дима на тамяна и все още мързеливо царуваше царството на онази осезаема и ярка тишина. Още ги нямаше хората и кандилото още не бе разпалило сладката си миризма, така че властваха само светлината, проникваща през разноцветните прозорчета на пъстри снопи и все същата тая изпълваща гъста лека тишина, с която не може (и може) да се сравни дори (и само) тишината на звездите в ясна планинска нощ. Всъщност това са тишини сестри, много близки и подобни, родени от един и същи извор. 

Тишината се приготвяше за приближаващите звуци, думи и човешки шум. Отец Георги, пристигнал доста преди осем, също се стягаше за службата отзад край олтара, като с нищо не нарушаваше утринния покой. Другият човек наблизо бе леля Дара, която вече бе премела и бе прегледала дали всичко е на мястото си – запаленият в печката огън, нацепените дърва в сандъчето край ъгъла, столовете, по които ще насядат тези, които искат да седнат. Сутрин като всяка друга слънчева и обещаваща сутрин, неделя като всяка друга безкрайна и безначална неделя, празник като всеки друг празник. Само като че ли тишината бе още по-ясна и кротка от обикновено. Зимата свършваше. И нямаше връщане назад. Жената влезе в стаичката, отключи шкафа, нареди сноповете свещи по големина в кутийките, вдигна прозорчето, през което ги подаваше на влизащите, седна на стола зад стъклото, сложи си очила и бавно зачете нещо. 

След няколко минути вратата се отвори за първи път и вътре влезе около трийсет и петгодишен мъж, който й се усмихна, каза „добро утро“ и поиска три свещи, една от петдесет и две от двайсет стотинки. Отец Георги предния ден му беше отговорил да дойде по-рано, още преди службата, когато човекът го попита дали може да се изповяда. И сега идваше на изповед. Стъпка след стъпка проникна в тишината, погледна нагоре към разноцветните прозорчета и опушените стенописи, усмихна се, прекръсти се и продължи навътре. Свещеникът го забеляза и му кимна – да почака, сега ще дойде. Човекът, който бе дошъл за изповед, запали двете по-малки свещи и ги положи – едната в свещника пред Богородица, а другата в сандъчето с пясък долу

– Бог да ги прости мъртвите – наум и без звук с устни изрече имената им. 
Отец Георги излезе от светая светих през страничната врата:

– Хайде, ела.

Човекът запали голямата свещ и двамата застанаха един до друг пред обкованата със сребро икона на Христос в десния ъгъл, близо до притвора. „Ето, чадо, Христос невидимо стои, за да приеме твоята изповед, а аз съм само свидетел“ – дочу познатия глас на свещеника леля Дара, за миг спря да чете и мислите й се отнесоха. Човекът държеше свещта и тихо произнасяше „амин“ след всяка молитва. А след това още по-тихичко заразказва всичко, каквото се бе насъбрало. Тишината слушаше думите му, усилваше ги, превръщаше ги във вятър и ги разтапяше, тихият шепот проникваше във всяко ъгълче, извисяваше се до кръглото кубе, правеше завои, изгаряше с огъня в печката и с дима излиташе през комина. За тишината този шепот бе като капка дъжд за огромно спокойно езеро. Прие го като нещо свое, като нещо познато и очаквано с радост. 

Някои от изречените думи прелитаха разстоянието до малката стаичка в притвора и достигаха до възрастната жена. Тя ги улавяше, обмисляше ги, напомняха й нещо, заглеждаше се някъде назад във времето и другите думи от книгата, която държеше, започваха да подскачат, да си разменят местата и да се свързват съвсем несвързано. Думите долетели от тишината се смесваха с думите от книгата и съвсем я объркваха. Спираше да чете, разтриваше очи с пръсти, събираше си разпилените мисли и бързо забравяше тревогата си. Едните думи са написани и могат да бъдат изгорени, те са нечии и ничии, те могат да бъдат взети назаем, разбрани или неразбрани. А другите думи са вечни, изречени и запечатани в тишината завинаги. След тях този човек получава нещо ново и несравнимо с тази книга. Невидимо стоящият отстрани Христос ги взема със себе си. Прощавам ти – и вече не е сложно – вече е просто. Живееш ли все още, дишаш ли, отваряш ли очите си сутрин – можеш да постигнеш простотата, можеш да се отречеш от себе си, можеш да получиш спокойствието и радостта. 

Изповедта завърши, човекът наколеничи с горящата свещ в ръце и отец Георги зачете прошката и молитвите. Прощавам ти – и вече не е сложно. И вече е просто. Велико, топло и просто като тишината и като светлината на цветни снопчета, която вече бе изпълзяла малко по-нагоре по отсрещната стена. През входа запристъпваха първите ранобудни жени. Заставаха отстрани, сядаха на столовете или топлеха ръцете си над печката, като се поздравяваха с кимване. Те винаги идваха още преди началото на службата и си тръгваха след края. Когато Младен, богослова, отвори вратите, четирите жени и мъжът се обърнаха да видят кой влиза. Той поздрави с широка усмивка и стисна силно ръката на мъжа, явно стар познат. Младен бе самотник наближаващ четиридесетте, завърши богословие, защото усещаше призванието да продължи делото на дядо си, свещеник, загинал преди много години заради вярата. Остана сам, не се задоми, пишеше стихове и се опитваше да създаде и задържи група по вероучение към училищата в града. И по-често не успяваше. Пееше ангелогласно и според нотите и откакто той пое пеенето на службата, по-дръпнатите бабички се отказаха да пеят с него. 

Младен влезе в светая светих, поздрави се със свещеника, излезе, застана над книгите и ги запрелиства. Звуците, думите и човешкият шум постепенно разпокъсаха тишината, всеки миг службата щеше да започне. Отец Георги и Младен подкараха утренята. Бързо и жизнерадостно подеха „Благословен еси, господи“. 

– И, Младене, знаеш ли? Имаме голям проблем. – Каза тогава свещеникът.

– Какъв проблем, отче? Кажи го и ще го решим. – Засмя се Младен.

– Ами сега трябва да ударим камбаната, но въжето се е скъсало. Прогнило е отгоре, където е било вързано. И трябва да се завърже. Но камбанарията е доста висока. Чудя се какво да направим.

– Ами ще се кача по стълбата и ще го завържа.

– Ама тя и стълбата е стара, прогнила, ще се строши.

– Отче, не се притеснявай, качвал съм се преди години по тази стълба до върха на камбанарията. Ще ме издържи, аз съм лек. Сигурен съм, че ще успея, ей сега отивам и след пет минути камбаната ще е вързана.

– Не. Не мога да поема този риск. Не мога да рискувам живота ти. Трябва здрава стълба.

– Не ме е страх, отче. Няма риск, качвал съм се. – Настояваше Младен.

– Той Господ ще го пази – подкрепи го едната от старите жени.

– Не, не, и дума да не става. Не позволявам. – Отец Георги се усмихваше, но беше сериозен. – Друго решение трябва да се намери. Да питаме в енергото после. Имаш ли някой познат там?

– Знам, че в бекасето имат толкова висока метална стълба. Там ги познавам, ще им се обадим.

– Обадете им се, обадете се! Да ни оправят камбаната. – Продължи да ги съветва жената.

– Младен утре ще им се обади. Утре е понеделник, ще дойдат. Днес няма начин да стане.

– Ще им се обадя. – Младен се разочарова, че не можа да свърши и сам тази работа.

– Ееех… Точно на Заговезни да останем без камбана… За Заговезни да не ударим камбаната… 

Службата започна. Все повече хора влизаха, вземаха си свещички, прекръстваха се, палеха пред иконите, слагаха ги в свещниците. Някои от тях след това си излизаха, други оставаха. Свещеникът изнесе Библията, присъстващите минаваха, целуваха я, целуваха и ръката, която я държи, и пак заставаха на местата си. От печката се носеше приятна топлина. Тамянът насити въздуха. Отвън през църковното дворче минаваха на влизане и излизане различни хора. Всички те знаеха, че днес трябва да си простят. Да поискат да им простят и те да простят. В задната страна на дворчето стърчеше високата камбанария като някаква приказна кула. На върха й камбаната висеше занемяла, изгубила връзката си с хората. Бяха минали толкова много години. С мълчанието си старата камбана искаше прошка. И кафявото църковно куче, вързано край колибката си край подножието на камбанарията, много добре я разбираше. 

Започваше постът. Наближаваше чудото, радостта на новия живот. Тихо. Много тихо. Защото на пост се стои тихо. И с отворени очи.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpac 

Разпространяване на статията:

 

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата