Спасителката на удавниците или за майката, изгубила сина си

Тя дълго време нямала деца. И точно, когато вече не очаквала, не гадаела, усетила под сърцето си малка тръпчица, която й казвала възторжено и щастливо: аз вече съм, ще бъда… Радост, каква радост само била! Лекарите клатели глави, говорели й за риска, а тя въобще не искала да ги чуе – знаела, че ще го износи. Направили й цезарово сечение. И на Ирина Александровна й се родил син. Нарекли го Константин.

Раждането на дете действа на жените различно. Някои се съкрушават. На какво ли ще трябва да се научиш! Ще ти се налага да делиш любовта между мъжа и новороденото. Някои жени дълго и мъчително свикват с майчинските си задължения. А тя ликуваше! Светлинка в прозорчето – роди й се син. Всичко наоколо стана незначително, маловажно, помръкнаха дори толкова желани до неотдавна проекти. Само той. Повече никой.

Дългоочакваният първенец растеше и крепнеше за радост на родителите си. Завърши училище, записа медицина. Ето, че и дипломата “поляха”. Дойде леко развеселен, мустакат, възмъжал, прегърна я и я поведе към огледалото:

- Е, майчице, нима не съм ти красавец?

Но вместо да се зарадва, сърцето й се сви.

Майчиното сърце най-добре знае, какво е написано в него, не можеш го излъга, всичко чувства. Изведнъж тя усети съвсем ясно, че синът й вече е постигнал всичко в живота си, повече нищо няма да се случи, повече нищо… Мисълта: той няма да живее – бе толкова ясна и така добре формулирана, че Ирина Александровна прикри уста с ръка, боейки се, че ще произнесе страшните думи на глас. После ги забрави и не си ги спомни до самото отпътуване на сина си за Волга. Група съвипускници, дипломирани лекари, заминаха за Астрахан, да се попекат, да се поизкъпят, да ловят риба. Натовариха автомобила до козирката – палатки, спални чували, консерви, а и тя им направи цяла кофа пирожки за из път. Колата тръгна уверено, спокойно, а сърцето й се сви, не й се щеше да се разделят. Та това е.

- Е, майчице, не тъгувай, ще се върна почернял, здрав и дово-о-о-о-лен.

- Костя, - каза тя тихо, – струва ми се, че ще се удавиш. – Дай ми дума, като на майка, че си добър плувец, а. Прощавай, че ти ги наговорих такива…

Думите бликаха от сърцето й, от знаещото майчино сърце.

Кой  руснак не обича високите скорости! Моторницата се носеше по водната повърхност, летеше като перушинка, едва докосвайки водата. Красивият юноша излагаше с удоволствие загорялото си лице на слънцето.

И изведнъж, на пълен ход моторът изключи, лодката се наклони и Константин излетя зад борда. Той, крещя, изкрещя няколко пъти. От брега във водата се хвърли неговият приятел Андрей Решетников, вече в безсъзнание го измъкна на брега. Застана на колене пред умиращия приятел. И започна да се моли, той - невярващият, некръстеният, никога не нуждалият се от Бога:

- Спаси го, ако Те има, спаси го!

Константин умря.

Същия ден, по-точно, в същата минута, когато това се случи, Ирина Александровна беше на вилата. Изведнъж краката й се подкосиха, празнота обзе сърцето й, такава немислима празнота… Седна и не можеше да стане. Напразно я викаше старата й майка, молеше я да включи телевизора. Константин умря некръстен.  В бедата си майката се хвърли в храма.  

- Какво да правя, отче, синът ми се удави.

- Кръстен ли е?

- Не.

- Какво искате тогава…

Хладен, безучастен глас. Тя не видя лицето му, видя само лачените му обувки. Сърцето й премаля от непоносима болка, тя крещеше, молеше, търсеше утешение.

След това се случи нещо необяснимо. Пътуваше по си работа със собствения си автомобил и изведнъж в района на Сущевския вал, сама не знаейки защо, рязко обърна колата и пое в друга посока. Защо? Къде? Едва след Знаменския храм при метростанция “Рижска” дойде на себе си. Ето къде се оказа, ето, защо е тук.  Влезе в тишината. На огънчетата от кандилата, видя стоящия на амвона свещеник. Падна в краката му.

- Зле ми е. Помогнете ми. Синът ми се удави.

И пак същият въпрос:

- Кръстен ли е?

- Не.

- А вие?

- Също не.

- Нищо, майчице, нищо. Ще се молим… Той дълго разговаря с нея, утеши скръбта й с простички думи, като й състрадаваше и плачеше заедно с нея. Свещеникът се казваше отец Сергий Вишневский. Скоро я кръсти. Стана й духовен отец. Сега, вече кръстена, Ирина Александровна започна да се моли за удавения си син.

Тя сама състави молитва към Божията Майка и всяка вечер плачеше и се молеше, молеше се и плачеше. Преместиха свещеника в Ярославска епархия. Тя му пишеше, той и пишеше, когато идваше в Москва й звънеше по телефона, звънеше й и от други места. Молитвената нишка, духовната връзка не прекъсваше.

В храма дойде нов свещеник, отец Фьодор. И той прие върху себе си болката на нещастната майка. Точно той й каза, че някъде, дали беше в Тройце-Сергиевата лавра, дали беше в Духовната академия, има икона “Спасителка на удавниците”. Добре беше да я намери, ако може. Защо пък да не може?! Яхнала тя своя “кон” и го “пришпорила” към Сергиевския Посад. Ходила разстроена из манастирския двор, питала за иконата, гледали я учудено, вдигали рамене.  После тръгвала отново, сама, мисълта за иконата не й давала покой.  Пробвала да влезе в Духовната академия, може би там знаят нещо, но през портала не пускат всеки. На третия път все пак успяла да влезе. По дългия академичен коридор и право в някакъв кабинет.

- Извинете, търся иконата “Спасителка на удавниците”.

Човекът зад бюрото я гледал недоумяващо. – Синът ми се удави, искам да се допра до нея. - Вратата била открехната.

- Александър! – повикал човекът минаващия точно в този момент семинарист, - Александър, нямаме ли в музея една икона “Спасителка на удавниците”?

- Имаме, - отговорил семинаристът, - в четвърта зала. И ето вече я води към иконата. Не е голяма. Образът на Божията Майка е скръбен и замислен. Тя притиска към себе си Богомладенеца, а с бузата си Той се е допрял до Майка си, доверчиво и кротко. Ето каква била “Спасителката на удавниците”. Ирина Александровна паднала пред нея на колене и се молила, молила. После извадила от чантата си листчето с молитвата, която сама била съставила и го сложила зад иконата.

- Майчице, - до нея стоял семинаристът Александър. – Майчице, някаква беда ли ви е сполетяла?

- Синът ми се удави, във Волга…

- Във Волга?! – възкликнал Александър, - Във Волга! Аз, майчице, също съм потъвал във Волга.

Разказал й. Бил чудесен летен ден. Тръгнали на разходка с моторница. По средата на реката решили да хвърлят котва, кракът на Александър се заплел в някаква брънка и той полетят заедно с котвата във водата.

- Помня колко ярък беше слънчевият диск, пронизващ водата, после започна да тъмнее и да се отдалечава. Поех към дъното. Започнах да се моля. А дали дотогава се бях сещал за Бога?! Живеех си живота, не мислех за бъдещето. Започнах да се моля: “Помогни ми, Господи, ако ме спасиш, в остатъка от живота си ще Ти служа”. Болката беше страшна, котвата откъсна парче месо от крака ми и аз най-после се освободих. Кръвта, страшната болка, но бях жив…

Той изпълнил дадената дума. Постъпил в семинарията. Сега вече я завършва и служи в енорията до “Саратов”. Интересно: семинаристът Александър минавал край отворената врата точно в тази минута, нито по-рано, нито по-късно. И той, именно той, преживелият страха на давещия се, завел Ирина Александровна до иконата. За нея това бил Божий  промисъл. А за него?

- Благодаря ви, вие ми показахте пътя към иконата. Аз дори не си спомнях за нея. Сега всеки ден ще идвам тук, при нея, да се моля.

Оттогава тя идва тук постоянно. Вече я знаят, разрешават й да докосва иконата. Веднъж църковно-археологическия музей се оказал затворен, но една от сътрудничките я изнесла на Ирина Александровна.

- Докоснете я.

 Тук я приемат топло, съучастнически, състрадателно. Тук, пред иконата, тя изплаква наболялото си сърце. Тук за пръв път се примири с мисълта, че животът продължава и тя е длъжна да живее заради паметта на сина си, заради работата си, заради своите съвсем не прости земни проблеми. И тук си измоли сън.

Ярката зеленина на поляна, на цветя, сапфиреното небе. Пиршеството на цветовете, от което очите полудяват, а сърцето ликува. И нейният син – мъничък, весел, закачлив. Двамата тичат по поляната и е толкова сладко, толкова хубаво, толкова безгрижно.

Събуди се с леко сърце и с леко сърце преживя деня. Отблясъкът от този красив сън оживи изтормозената й душа. Хубаво му е там… Скоро я потърси приятелят на Константин – Игор-Заека.

- Искам да се кръстя. Ирина Алексанровна, ще ми станете ли кръстница?

Тя се съгласила. След това дошъл Руслан Ершов с жена си Олга със същата молба. После се кръстил Андрей Решетников, крещящият в онзи страшен ден: “Спаси го!”, а после изгубил вярата си в Божията помощ. По примера на майката на загиналия му приятел, и той веднъж паркирал жигулата си до храма, оказал се единствено правилното нещо в този непрост, объркан живот, където мнозина се страдат от черни беди. Тя станала кръстница и на приятелите на Константин - Виктор Скопинцев, Сергей Шарапов и Ирина Матросова.

Сега тя има петнадесет кръщелници. Приятелите на Константин, техните съпруги, децата им, сътрудници от Детския център за възстановително лечение №7, където самата тя работи, дори бивши съученици.

- Може би не бива толкова много? – пита тя свещеника.

- Искат ли, съгласявайте си, - благославя я той.

Води ги в Знаменския храм, нейната любима църква. Майката на некръстения син, измолва от Господ и Пречистата Му Майка прошка за своето късогледство и води към кръщелния купел неговите приятели. Майчинският си дълг тя реализира сега в своите кръщелници. А иконата “Спасителка на удавниците”, както преди, е нейната главна икона.

- Чувствам постоянно нейната подкрепа. Случва се да ме жегне отронена дума, болка да присвие сърцето ми, да започне да ме измъчва, представям си, как е потъвал, и изведнъж, като че някаква ръка отмахва от мен лошите думи, и сърцето ми притихва в надежда за великата Божия милост.

След разказа на Ирина Александровна аз започнах да търся информация за иконата “Спасителка на удавниците”. Научих, че недалеч от  Новгород-Северска, в Черниговска губерния, на брега на река Десна се намира село Ленково. На Десна се намирал много опасен водопад. Дори най-опитните плувци с големи усилия успявали да  преплуват тази бездна.

Случвало се в във водовъртеж да попаднат огромни товари с пшеница, цели шлепове. Фунията ги засмуквала и те ставали плячка на бездната. И ето, че на това опасно място, на брега,  изплувала икона. Отначало вярващите хора поставили иконата на възвишението срещу гибелното място. После построили храм. Оттогава всички съдове, плаващи по Десна, започнали да спират при село Ленково, а хората да отиват в църквата. След усърдни молитви те хвърляли жребии пред чудотворния образ,  комуто се паднело, оставал на шлепа и плавал през опасния водовъртеж. Останалите вървели пеша по брега и нещастията спрели. 

Това е, ако искаш, вярвай!

Казват още, че в долното си течение Волга е много жестока и непредсказуема. Тя

повлича удавниците със себе си в страшната бездна и не ги връща на оплакващите ги роднини. Кой знае каква последна молитва е казвал Константин Харковски, борейки се с бездната. Може би е молил милост от Божията Майка за своята любима майчица. И река Волга върнала тялото на сина. Сега то е погребано и при него идват всички, които са го обичали, които го обичат и помнят. Казват, че майчината молитва може да извади човек от дъното. Аз бих казала, че майчината молитва може да измоли невъзможното. Константин загинал некръстен. Майка му прие светото Кръщение и започна своя молитвен подвиг. Тя се моли за сина си, за това, че са й дадени сили да живее. И вместо некръстения Константин, тя се сдоби с кръстни деца, за които тя вече е отговорна пред Господ. И всичките нейни, вече кръстени, деца се молят за некръстения Константин, молят се един за друг и за своята забележителна кръстница. Тя ги учи да обичат Бога, да живеят според съвестта си и да не се отчайват, никога да не се отчайват. Защото отчаянието е грях, отчаянието е от неверие в Господа. А ако имаш вяра…

Неотдавна Ирина Александровна видя в един църковен магазин малка икона “Спасителка на удавниците”. Много се зарадва, купи я. Сега у дома си има свой Неин образ, а другият, в академичния музей също продължава да посещава. Написаната от ръката й молитва, на малко листче, е зад иконата. Божията Майка го пази от чужди очи, както пази от отчаяние майчиното сърце, винаги изпращайки му надежда.