Личната среща с Бога. Как?

 

През цялото време се обръщаме към Евангелието – четем го след богослужение, цитираме го на място и не на място, използваме евангелските образи и сюжети едва ли не на всяка крачка. Ето, на проскомидията, подготвителната част от Литургията, свещеникът поставя Агнеца на дискоса – и това е образ на Витлеемската пещера, в която се е родил Младенецът. „И ето, звездата… вървеше… докато дойде…, дето беше Младенецът”¹ – свещеникът произнася евангелските стихове, покривайки дискоса със златната „звездица”. Символизмът на това действие е разбираем. Виждаме ли обаче зад това благоговение, зад тези покровци другото – нощта и градчето Витлеем, и Мария с Йосиф, на които им се е наложило да се настанят в обора, насред животните, тъй като хората не поискали да се посместят? Излиза, че често не виждаме. Или пък отваряме книга за нещо, каквото и да било, духовно – и тук откриваме постоянни препратки към Евангелието. Ето че и Христос потвърждава мисълта на автора. Забележима ли е обаче зад цитатите личността? Също далеч не винаги.

 

И дори когато отваряме самото Евангелие, когато с очи пробягваме през неговите стихове, ние до такава степен сме свикнали да виждаме в него сборник от цитати от образи, че понякога съвсем не забелязваме цялостния, свързания текст. О, да, ето тези думи се четат тогава и тогава, означават това и това, всичко е познато и разбираемо. Само че живото удивление пред Тайната си е отишло.

 

И какво да правим? Борис Пастернак е писал за това, как е пропилял живата, детска вяра и как отново я е придобил в зрелите си години:

 

„Ти всичко значеше за мен.

Но ни слетя война, разруха

и повече от тоя ден

не Те видяха, нито чуха.

 

А след години Твоят глас

изпълни с трепет пак сърцето.

Излязох сякаш от несвяст,

щом пак Завета Ти прочетох”.²

 

За него разсъмването (така се и нарича това стихотворение) е лична среща с Христос и тя се осъществява над страниците на Евангелието. Нея обаче я предшества „глас” – може би не глас от небето, а някакъв неясен призив, някакво душевно пробуждане, заставило го да отвори отдавна изоставените страници. Ние не знаем какво се е случило тогава в неговия живот, но знаем, как той е отговорил на призива: разтворил е Новия Завет. И видял там не символи и не идеи, а именно Личността.

 

 

За да видиш Христос не е необходимо да бъдеш велик поет. Може просто да вземеш в ръце книгата и да я прочетеш. Да се постараеш да си представиш как всичко е било. Но най-важното: да разбереш, какво се е случило тогава, какво са мислили и чувствали тези хора, не чели нито книгата Закон Божи, нито катехизиса, нито дори Евангелието, но живели в него. Да видиш Христос сред тези рибари и земеделци, сред припряните граждани, сред надменните книжници… И тогава ще видим, от една страна, удивителния трагизъм на Неговото положение. За Бога да стане човек означава да слезе на някаква неизмеримо по-ниска степен на битие. Но това не е всичко. Обкръжавало Го е неразбирането не само на тълпите, които чакали незабавни чудеса и явни ползи, които се стремили да се наситят с хляб и да се освободят от римското господство, но и на учениците – на тези, които чак до Възкресението така и нищо не разбрали, та се налагало всичко да им се разяснява. И дори в нощта преди разпятието едни бягали, а други се отричали от Него… В Гетсиманската градина в навечерието на Голгота Той ги моли да побудуват, но те не успяват „понеже очите им бяха натегнали” след трудния ден, завършил с празничната Вечеря. И колко поразяващо контрастно изглежда спрямо тази сцена другият епизод, по време на бурята в Галилейско море, когато учениците отчаяно се борят със стихията, а Той спокойно спи, тъй като вятърът и вълните са в Негова власт и няма причина да се разбужда заради външни вълнения.

 

От друга страна, ние виждаме удивителното Му жизнелюбие, привързаността Му към обикновените хора около Него и дори горещата Му преданост към тях. Първото си чудо Той извършва на брака в Кана Галилейска, но не за да доказва на някого нещо, а просто затова, защото виното на сватбата не стигало. Дори и най-известните чудеса и изцеления, нали и те в крайна сметка се извършват просто затова, защото там, където е Той, няма място за страдания и смърт. Учениците, пък и въобще окръжаващите Го, през цялото време се опитват да внесат пълна яснота: Кога ще бъде възстановена независимостта на Израиля? Кой ще стои от дясната и кой от лявата Му страна? Как да постят и как да се молят? А Той ги учи на една единствена кратка молитва, обяснява им, че ще постят после, че тук и сега те са в отношения с Отца и помежду си и това е всичко. Че външността може да бъде и различна, но смисълът не е в нея.

 

Вероятно най-удивителни обаче са Неговите беседи. Той отговаря на всички, дори на онези, които се опитват да се хванат за думите Му, но как само при това Той успява да обърне цялата ситуация? Питат Го: да плащаме ли данък на кесаря? А Той задава нелепия въпрос: кой е този, който е изобразен на монетата? Все едно не знае, че това е кесарят. Е, тогава отдайте – казва Той – на кесаря това, което по право му принадлежи. Или водят при Него жена, заловена с чужд мъж. По закона на Моисей би трябвало да я пребият с камъни, но някак-си не е хуманно, пък и римските власти не позволяват да се изпълняват смъртни присъди без тяхно разрешение…

 

Е, какво пък? След като е определено да я пребиете – пребийте я, но нека пръв накаже грешницата онзи, който сам е безгрешен. И толкоз… и тълпата от обвинители се разотива. А на нея Той казва: „… Иди си и повече недей греши”. Не оправдава греха и не осъжда човека.

 

Като разпарчетосваме Евангелието на цитати ние се лишаваме от цялостност, изпускаме от внимание не само отделни фрази, а самата Му линия на поведение, Неговото отношение към хората. Има обаче и един друг начин на четене – да се сравнят четирите Евангелия помежду им. Има дори специални издания, където те са напечатани в паралелни колонки, за да се видят ясно уникалните черти на всяко от четирите. И това не е стенографски отчет, нито протокол. Това са спомените на различни хора (при което Лука предава чужди спомени, сам той нищо не е видял). Всеки от тях е видял Христос по своему, у всекиго са разкрити в пълнота отделни страни от тази удивителна Личност. Не е случайно, че от най-древни времена за всекиго от евангелистите е имало отделен, негов символ: за Матей – жертвения телец, за Марк – могъщия лъв, за Лука, като добросъвестен историк – човека, за Йоан, като реещия се във висините богослов – орела.

 

Четейки за тези срещи и беседи, замисляйки се върху различията между четирите Евангелия, разбираш: „цял свят не би побрал” книгите, написани за Христос, но всеки, който се е срещнал с Него, е събрал нещо много важно, нещо главно лично за него. А това означава, че подобна среща е възможна и за нас.

 

 

___________