Мобилно меню

4.9466666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (75 Votes)

676238 600Нашето време, нашето безвремие…

Все повече текстове на тема реалността в руското православие, са посветени на разочарованието.

Църковната и близката до Църквата интелигенция въздиша тежко: ето, показаха ни Нарния, пък тя се оказа нещо като партиен комитет. Ние си мислехме, че „отец Звездоний”* на Войнович е една зла и глупава пародия, но като гледаме какво се говори и се извършва от името на православието днес, не ни остава друго, освен да смятаме това описание просто за леко преувеличение. Да, разбира се, има и друго православие, но в общественото пространство то е някак все по-тихо и незабележимо, особено докато от живота си отиват свещениците, заварили съветския строй и живели под идеологически натиск.

Сега непрекъснато чуваме, дори от смислени хора, че не всичко тогава е било толкова лошо. И наистина, свещеноначалието е получавало достъп до благата и останалото (дори с Брежнев са вдигали наздравица на кремълските приеми). А и не са гонили бабите от храмовете, прощавали са странностите на интелектуалния елит. Ала за редовия вярващ, който се стараеше при това да живее един нормален живот – да учи, да работи не просто като метач**, беше почти изключено да демонстрира вярата си. Ако в час по физкултура се забелязваше, че някое дете носи кръст, то се превръщаше в същински изповедник, понякога дори ставаше обект на истински тормоз. Като ходехме на Църква за Великден, подминавахме комсомолските патрули, които зорко заграждаха младите момчета − така завинаги можеше да се простиш с кариерата си. Да, успявахме някак да ходим на църква, да, по някакъв начин надхитрявахме грохващата съветска власт. Обаче като войник все пак си носех кръстчето зашито във „въшкарника“, и при това на втората година, защото през първата такива пуловери не ни се полагаха. Много добра имунизация срещу „звездонизма“.

И ако някой влизаше в Църквата открито, например постъпваше в семинарията, той завинаги биваше низвергнат от обществото, а заедно с него и семейството му. И може би това отчасти обяснява стила на поведение на днешното свещеноначалие – те „си го връщат“ за безпросветните унижения, които са преживели като деца и юноши, сега са господари на положението.

Но не само свободолюбивата интелигенция е огорчена от реалността. Все по-често срещам в мрежата текстове на православни свещеници, написани от позицията на „обидения портиер“: видите ли, ние сме им създали всички условия, а те пак не идват, не приемат нашите наставления, не искат да положат усилия. Е, че може да срещнеш някоя злобна бабка – ще я изтраеш, къде ще се денеш. Не разбираш езика? Ще го научиш. И така нататък. Ние сме си добри и това е.

Да, ние сме добри, но това вече не стига. Двайсет години Църквата притежаваше почти всеобщ и безусловен авторитет. Тези години отминаха. Те отидоха най-вече за възстановяване на стените и за построяване на административната вертикала. А сега повечето хора, на които им се предлага активен православен живот, задават въпроса: „За какво ми е това?“. Да боядисаш яйцата, да кръстиш бебето – това е ясно. Не ми трябва нещо повече. Добре де, общи ценности, патриотизъм и прочие, но това по телевизията ми го обясняват по-достъпно. За какво ми е да ходя в храма, да участвам, да давам пожертвования? Отговорите „защото иначе ще отидеш право в ада” или „защото така трябва” не са убедителни.

Оттук идва и леко хладното отношение на основната част от нашите съграждани към църковните дела. Те нямат нищо против да поседят на празничната трапеза на Великден и Рождество, да прибягнат до ритуално обслужване за специални случаи или пък да заявяват своята православност, но нищо повече. И тази система е доста устойчива. Може да се предположи, че ритуализмът ще се окаже най-непоклатим, както и да се развият събитията, защото за него има стабилно търсене и това търсене е най-лесно да се удовлетвори. Но той не е достатъчен за онези, които наистина се стараят да бъдат истински православни, за които православието е за Христос, а не за империята.

На този фон в социалните мрежи набира сила стихийният флашмоб по модела „Не се страхувам да го кажа“ – нараства броят на свидетелствата, засега от страна на жени, за психологическо насилие и манипулация (понякога и с елементи на физическо насилие), с които хората са се сблъскали в църквата. Да, всичко се изразява шумно, да, пресилено е, но само защото тази болка е отпреди десет или двайсет години, и досега не е било възможно да се обсъжда. Всяко подобно описание може да бъде измислено или силно преувеличено, ала многото коментари показват, че проблем явно има, само дето ние никога досега не сме го обсъждали. Не развърза ли именно това мълчание ръцете на „Звездониите“?

Подобна дискусия не е приятна, но всъщност е много полезна – най-накрая ни станаха интересни подробностите от реалния църковен живот, а не само онази лъскава картинка, която рисувахме на себе си и един на друг през последните 25 години. И колкото повече минава времето, толкова по-малко убедителни са блясъкът и официозът, толкова повече хора се дразнят от тях. Раздразнението им пък извиква ответна и много сходна реакция в клерикалните кръгове, които говорят за враговете на Църквата и за своите оскърбени чувства на все по-висок глас, като призовават държавата към репресивни мерки. Те в действителност са малцинство, но обществената дискусия за Църквата май е достигнала такъв градус, че от всички страни се чуват само кресливите гласове, докато умерените са незабележими.

А какво да правят горките почитатели на Нарния, озовали се в партиен комитет? Мисля, че преди всичко трябва да осъзнаят своя дял от отговорността. Какво ни е довело в този партиен комитет? Дали това, че значителна част от епископата е свикнал с кремълските приеми и привилегии? Донякъде да. Дали не е навикът на някои от клириците да представят корпоративните интереси за Божия воля? И това също, донякъде. Но в по-голяма степен – нашето бездействие.

Мечтаейки за религиозна свобода в далечните години на съветската власт, църковната и близката до Църквата интелигенция изобщо не се е подготвяла за живот в тази свобода (имам предвид онези, които не са били деца по онова време). Да, тогава още никой не знаеше, че тя ще настъпи съкрушително бързо, но нали същото може да се каже и за други аспекти на обществения живот. Когато върхý ни се стовари свободата, се оказа, че икономистите например са имали съвсем ясни идеи как да устроят живота си в нашата страна. А ние продължавахме да обсъждаме по кухните си*** проблематиката на Таворската светлина, като старателно избягвахме всичко, което се случваше на градските площади.

Впрочем, винаги е имало, разбира се, и изключения. В началото на 90-те се разгърнаха различни мирянски движения, предимно православни братства. Но по-голямата част от тях не оцеля до наши дни. По същия начин се появиха и различни християнски партии, но и те взети заедно не можаха да минат границата на статистическата грешка на всички видове избори. Причината, предполагам, е една и съща: никой не успя на разбираем език да обясни дали всъщност тези братства и партии могат да се занимават с нещо друго, освен възстановка на Китеж**** (ако щете, на Нарния, на когото както му се харесва), в една отделно взета общност или дори в една кухня.

Като се укрихме в нашите мислени Китежи и Нарнии, ние сами предадохме неуютната реалност в ръцете на работниците от партийните комитети. Те се оказаха практични и цинични и като цяло постигнаха онова, което искаха. Православната символика все по-често става елемент от имперския декор, православното християнство някак незабелязано отстъпва мястото си на нова гражданска религия, която условно наричам „победославно русмирянство”*****. Може да даваме безкрайно много примери, но те, мисля, и без това са известни на всички.

Какво ни остава да правим сега? Да клеймим позорно Звездониите, да излезем на индивидуални протестни акции, да продължаваме да говорим за Таворската светлина в онези уютни кътчета на мирозданието, където Звездонии (засега) няма? Може, но това не е достатъчно. Или пък да извършваме всякакви експерименти – богослужение на руски език, с отворени Свети двери и прочие? Както показа опитът от последните десетилетия, това са по-скоро външни детайли, и дори и да са важни, сами по себе си те нищо не гарантират. Всичко това прекрасно би могло да се съчетае с духа на собствената изключителност, безусловната преданост на ръководителя и отношението към всички, които не са съгласни с него дори за дреболии, като към врагове.

Но нима в нашето общество сега има търсене само за обредите и ритуалите? И християнската политика задължително се свежда само до празничното бдение на първите държавни лица в църквата? В обществото бавно, но неотклонно израстват хоризонтални връзки (достатъчно е да се да се види как буквално от нищото се появи благотворителността). И онези хора, които са готови да стоят с часове на опашка за някоя художествена изложба, явно се интересуват не само от потребление и политика.

Следователно има търсене и за високите смисли, и за моделите на друго, по-добро обществено битие. Християнството, ако говорим сериозно, е именно за това. Но тогава трябва да обърнем поглед не към миналото, а към бъдещето. Какво би могло да бъде православното християнство в XXI век, когато няма империя? Как можем ние да осмислим опита на западните страни (от Гърция до Португалия), преживели авторитарно-консервативните режими, които тясно са сътрудничили с националните църкви? Как са излизали те от това състояние в демократичното си настояще, какви процеси са протичали вътре в тези общества, какво от този опит би могло да се приложи у нас и по какво се различава нашият собствен опит?

Но нека, прочее, се обърнем и към миналото. Опитът от последните години показа, че на нашето общество му е необходима някаква свързваща версия на собствената му история. Комунистите разказваха за класовата борба, през 90-те официална версия нямаше, а неофициалната се свеждаше до „в тази страна никога нищо“, сега, обратното, ни обясняват, че в нашата страна винаги и всичко, и при това православно. А възможна ли неказионна и същото време актуална версия на историята на руското православие?

Ето например ние с Г. П. Федотов****** може да се терзаем, че победата на „йосифляните” над „нестяжателите”******* е приближила края на староруската святост и че Петър е разрушил само нейната празна обвивка, или да констатираме, че са се сбъднали пророчествата на майка Мария Скобцова за хората със съветско устройство на ума, говорещи от името на Църквата. Но какво да се прави по-нататък? Възможно ли е връщане към традициите на нестяжателството, пък и не го ли е имало тъкмо през годините на гонения в живота на същите тези новомъченици и изповедници, които ние толкова често и толкова не на място споменаваме? И владеейки съвременните методи на психологията, нима не сме в състояние да предложим никакви препоръки за преодоляване на некритичното съветско мислене, а заедно с това и на душевните травми, и различните видове «еклезиогенни неврози», придобити в периода на вцърковяване? Ето само някои от насъщните и много актуални задачи.

Нещо повече, ще кажа, че тъкмо сега такава работа може да бъде от полза и на най-отдадените клерикали. Боя се, че една окончателна победа на агресивния клерикализъм би довела до репутационна катастрофа. Църквата трябва да има и друго лице, и е ясно, че в условията на сегашната вертикала официалните структури не могат да си позволят такова нещо – то може да се появи само в индивидуален порядък.

Времената за задълбочен личен разговор, за анализ и търсене на пътища за изход от ситуацията са повече от благоприятни. Никой сега не пречи на общуването и дори на самоорганизацията, докато участниците в това общуване не претендират за политическата власт, а тя точно тук не е и нужна. И в същото време няма остра кризисна ситуация, няма необорими предизвикателства, на които трябва по някакъв начин да се реагира. Та нали когато настъпят дългоочакваните промени (и не е задължително да се окажат положителни), е по-вероятно да няма много време за размисъл. Това време го имаме сега.

В Църквата съм малко повече от трийсет години, и през всички тези години чувам все един и същи отговор на всякакви разсъждения за църковни промени: „не му е сега времето“. Не знам колко години ми е отредено да живея, но подозирам, че онова безметежно и благоприятно време никога няма да дойде. И затова формулирам въпроса другояче: а за какво сега е време? Сигурен съм, че е време за анализ и осмисляне, за построяване на смислени и конкретни проекти за бъдещето. Дори сега да е дошло времето на „Звездониите“, бъдещето обаче не им принадлежи и още по-малко им принадлежи Вечността.

„По-навътре и по-надалеч“******** – с този призив завършваше поредицата книги за Нарния, и това са много верни и добри думи. Да осъждаме партийното комитетстване, да се разграничаваме от патосното мракобесие и казионния патриотизъм – всичко това има смисъл да се прави само тогава, когато наистина искаме да вървим „по-навътре и по-надалеч” и да приканваме и другите да се впуснат в това пътешествие заедно с нас.

                                                                         ***

* Отец Звездоний е герой от сатиричния роман-антиутопия на руския писатели Владимир Войнович. В романа е описан като „генерал-майор от религиозните служби, първи заместник на Главкомписа по въпросите на духовното охранване. Четвърти член на Юбилейния петоъгълник”. Романът е преведен на български език от Иван Тотоманов (Войнович, Владимир. Москва 2002. София, 2003, ИК „Анимар).

** В съветската епоха една от най-често упражняваните професии от инакомислещи представители на интелигенцията в най-широк смисъл, „прегрешили” срещу властта.

***Кухнята е основното място, в което се водят беседи, обсъжда се най-широк кръг от теми почти във всяко семейство, а в епохата на социализма – основно място за проява на дисидентски настроения, съществува дори понятието „дисидентска кухня”.

****Китеж (Китеж-град) — месиански град, който според легендата, се е намирал в северната част на областта на Нижни Новгород на бреговете на езерото Светлояр. Този град ще се появи, съгласно преданието, само тогава, когато в него повярват повече хора. Наричан е още „невидимия град”.

***** „Победославно русмирянство” е термин, въведен от самия автор Андрей Десницки.

****** Георгий Петрович Федотов (1886–1951) – руски историк, философ, публицист.

******* Представители на две основни течения в руската християнска и обществена мисъл, проявили се ярко през XV-XVI в.

******** По превода на Деница Дабижева.

Клайв Стейпълс Луис. Хрониките на Нарния. Последната битка. Книгоиздателска къща „Труд“, 2005.

 

Автор: Андрей Десницки

Превод: Анна Георгиева

Източник: Богословский клуб во имя святого Максима Исповедника


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wff3y 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.