Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За филма „Левиатан”

Петък, 19 Февруари 2016 Написана от Монах Диодор (Ларионов)

Monk Diodor_LarionovТрябва да кажа, че за „Левиатан” на Звягинцев научих от рецензиите в интернет, които през последната седмица нараснаха в геометрична прогресия, като едни превъзнасяха филма до небето, а други го проклинаха. Тук се набиваше на очи и колко се изостриха чувствата на хората със специфичното „патриотично” съзнание: отново старото усещане за обида, за окалване на душата; мисълта, че за християнството се лъже, че Русия пак е измамена – а нея и без това непрекъснато я нападат и желаят да я стъпчат в калта – сега и това злощастно кино. Говореше се също за поръчков характер на филма, за предназначеността му към западната аудитория, очакваща „добро” за „лошата” Русия кино… Ала когато преди два дни се появи и стръвният и напълно дивашки отзив на прот. Георги Крилов на приличния сайт Богослов.ру, в който авторът изгаряше не само дисковете с филма и самия режисьор, но и цялата руска литература, а сетне постепенно преминаваше на езика на един неконтролиран поток на съзнанието дотам, че се усъмних в здравето и психичната вменяемост на отеца вследствие на преживения стрес от гледането на филма… тогава разбрах: трябва да го видя!

Филмът започва със сцени на неописуемо красива природа и завладява още с първите кадри. Останки от изоставени кораби край величествения скелет на кит, някога изхвърлен на брега; полурухнали жилищни блокове на фона на непоколебимия и сякаш неподдаващ се на тление северен пейзаж с неговите скали и заливи, крайбрежни насипи и вечното море. Когато я няма претенциозността и пред публиката не се позира, когато художникът не представя своя език за езика на битието, а оставя битието да говори на собствения си език, тогава и зрителят откликва не на измислени теории и авторски идеи, а се среща със самата действителност и за всекиго тази среща е индивидуална. Случва се нещо неуловимо, но единствено важно – своеобразно изменение, полет, някакво екзистенциално събитие. Паралелното съществуване на личната драматична история и вечната, неизменна природна стихия, живееща по своите закони, като червена нишка преминава през целия филм и, изглежда, е преднамерено подчертана от автора. Точно такова усещане имах и с книгата на Айрис Мърдок Море, море. Когато в средата на филма, в един от кулминационните моменти, главната героиня, решила се на отчаяна постъпка, застава на брега, на фона на лицето ѝ, показано в едър план, в морето се показва огромен кит, който несъмнено символизира Левиатан. Морският кит, напомнящ за чудовището-Левиатан, символизира и отразява духовното въздействие на невидимия Левиатан, избиращ жертвите си според собственото си желание.

Сюжетът е толкова драматичен, че задържа вниманието през всичките 120 минути. И ако в началото разказът е бавен, сякаш иска да подлъже неизкусения зрител чрез пейзажните картини и да приглуши бдителността му посредством семейните неуредици и пиянски сцени, то втората половина на филма вече се развива с темпото на остросюжетен трилър. Силните образи – особено героят, изигран от Серебряков – ни карат да се потопим нейде в дълбокото и там да открием личността на човека във всичките ѝ измерения, в нейното падение и в беззащитността ѝ, в страданията и в надеждите. И тук вече съвсем естествено се поражда и въпросът за Бога.

Някои рецензенти (особено прот. Крилов) се оплакват, че във филма „нищо не е казано за Бога”. А на мен ми се струва, че главната му тема е Той. Не, не съдбата на Йов, не държавата, превърнала се в Левиатан, не тънкостите на криминална Русия, не и лицемерието на църковниците. Всичко това е фон, предпоставка за главния въпрос, който впрочем на едно място е зададен направо от героя на Серебряков: „Къде е твоят Бог?”. И отговорът е: „А ти на кой бог се молиш?”. Това ни показва посоката, в която трябва да търсим отговора. Може да се види, че през целия филм героите задават един другиму в различни ситуации един и същ въпрос: „Вярваш ли в Бога?”. Но никъде не прозвучава пряк отговор – нито утвърдителен, нито отрицателен – събеседниците само вдигат рамене или пък го отклоняват („вярвам само във фактите”), показвайки, че въпросът е неуместен. През цялото време обаче остава усещането за недоизказаност, за неловкост, чрез които се разкрива пропастта в подсъзнанието, където този въпрос продължава да живее, да безпокои и да нараства като цирей. Тук симптоматична е ролята на официалната църковна власт: тя, доколкото това е показано във филма, е единствената, която не си задава подобни въпроси, и никого там не го боли от тях. Тази рана мъчи алкохолика, мъчи прелюбодействалата жена, даже и бандита губернатор (той също задава подобни въпроси). Тя тревожи и обикновения селски поп. Но когато започва да говори митрополитът – а на финала това звучи като ужасяващ акорд – всеки въпрос за Бога изчезва, сякаш никога не е и съществувал. Нямало е трагедия, смърт, сълзи, престъпления. Няма грях и изкупление. Сякаш Христос не се е въплътил.

И след този заключителен акорд отново виждаме безмълвието на природата. Но сега вече това е преосмислена природа. Тя тихо и смирено, подобно на Бога, присъства на всички събития в разказаната история. Стъпваме на ново равнище и виждаме, че Левиатан, поглъщащ тези хора, сменя маските си, променя се, пленява всеки по различен начин. А зад всички тези маски стои истинският Левиатан – загубата на вяра, неверието. Левиатан развява грива, когато на зова на грешниците, алкохолиците, блудниците и убийците Църквата отговаря с празна риторика, приспиваща съвестта, с помпозни шествия и грандиозни строежи. Тя е ослепена от лъчите на Левиатан – научила се е да свири, седейки на корема му, и даже не забелязва, че е първата, която с него се стреми към дъното. Левиатан е там, където вместо риба дават камъни, където вместо вярата е лицемерието. Където вместо дома на Йов стои белокамененият храм.

Последните природни картини говорят за присъствие. Безмълвният океан може да каже повече за Бога в тази печална история, отколкото богоустановените институции, продали се в робство заради светска похвала. Излиза, че океанът носи надежда. Бог е по-силен от Левиатан, дори и в живота, както при Йов, всичко да е във властта на последния.

Недоизказаността във филма е привидна. Струва ми се, че той пробужда вярата. Вярата в съвестта, в светостта, в душевната чистота. Вярата в Бога. Драмата, разкрита в произведението, само изглежда лична или социална. На практика тя е универсална, в която се разголват исконните за човешката душа противоречия, свидетелстващи за възложеното върху нея бреме на избора между добро и зло.

Има поговорка, че юнака го красят и сополите. Такъв сопол във филма например е напълно неправдоподобният образ на духовенството. Карикатурният митрополит, който на масата наставлява губернатора във верния път с измъчени и предварително подготвени фрази, каквито нормалният човек не използва. Енорийският свещеник попътно, като безумец, цитира Библията пред срещналия го алкохолик… (ако тези епизоди бъдат пренаписани, дори бих се съгласил да изиграя митрополита в името на правдоподобността!). Във всеки случай слабостта на тези епизоди, мисля, не е случайна: тя се вписва органично в общия екзистенциален подход на режисьора към реалността. В тази реалност няма място за тайнственото битие на Църквата, доколкото филмът не изразява – и не може да изрази – истинското богословие на спасението. Затова не бива да търсим тук онова, което във филма го няма. Това обаче, което го има, е крайно нужно да бъде разбрано на първо място от вярващите. Режисьорът не се занимава с осмисляне на отношенията между Бога и света в перспективата на църковното битие, защото не е богослов. Той обаче показва как всички тези страдащи и погиващи души потъват във водовъртежа, развихрен от Левиатан, ако Църквата отсъства. Ако тя изменя на същността си и приема даже неговата роля. Историята се повтаря безкрай: именно Църквата, в лицето на своите служители, отново и отново предава и разпва Христос. С всички възможни за него средства режисьорът се опитва само да покаже, че този проблем е съвременен и актуален.

Искам да кажа още, че много рецензенти писаха за различни слабости в сюжета, за нелепото поведение на героите, за разминаванията с „Книга на Иова” и с други библейски персонажи, за изкривяването на руската действителност, на църковната действителност и т. н. Всичко това го оставям встрани, защото тези търсения не дават никакъв шанс да се разбере задачата, която режисьорът си е поставил и която блестящо е изпълнил. В дадения случай това, което говори авторът, е истината – и пред тази истина не бива да си затваряме очите.

Съветвам онзи, който не е гледал филма, да не слуша никого, да не чете възмутените проповеди и рецензии, изпълнени с праведния гняв на обидените „свети чувства”, и непременно да го види. След това ще стане ясно, че режисьорът не е преследвал каквито и да било награди, а спокойно е снимал онова, което за него е важно, и е разказал за това, което му е скъпо. Във филма на Звягинцев няма нищо обидно за Русия, защото показаното, макар и може би малко пресилено в отделни моменти, не се отнася до нея – отнася се до всеки човек независимо от националността и страната. Европейските и американските режисьори отдавна вече снимат подобни социални драми и това е свидетелство за зрелостта на обществата, в които се появяват подобни филми. Такъв универсален размах като в „Левиатан” обаче все пак не съм виждал. „Левиатан” е изключително зрял филм. Той е честно и отговорно произведение за Бога и за вярата. За духовната реалност и за това, в какво отношение към тази реалност е поставен днешният човек.

За мен този филм е празник.

Превод: Марио Коев


Диодор (Ларионов), м. „О фильме Левиафан” – В: Киевская Русь (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wk8rf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме