Мобилно меню

4.4666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.47 (30 Votes)
Принц Каспиан и ТръмкинРежисьор: Андрю Адамсън.

В ролите: Бен Барнс, Джорджи Хенли, Скандар Кейнс, Уйлям Моузли, Анна Попълуел, Серджо Кастелито, Питър Динклидж, Уоруик Дейвис, Винсент Грас.

Продукция на Уолдън/Дисни. 

Второто приключение на К.С. Луис в Нарния, „Принц Каспиан” е вмъкнато между две спечелили си любов и известност творби „Лъвът, вещицата и гардеробът” и „Плаването на разсъмване”. Намирайки се между страховитото творческо и алегорично постижение на първата и ободряващата, поетична одисея на другата, вторият опит на Луис сякаш е доста непохватен.  

Тематично книгата се нарежда след историята за саможертвеното изкупление на Нарния, като поставя действието в обстановката на един следпросвещенски скептицизъм, в който самото съществуване на всемогъщия Лъв Аслан, на Върховния Крал Питър и на неговите братя и сестри е почти напълно забравено, сподавено или отхвърляно като недействително. Така Луис прескача 1300 години напред в бъдещето на Нарния – с първото от поредицата смели приключения, изследващи света на Нарния във всички възможни посоки и измерения. (В следващите книги пътешествието е на изток по море до края на света и отвъд, на север пеша и надолу към дълбините на света, на кон през пустинните пясъци на юга, назад във времето и на запад към райските корени на Нарния и най-сетне напред във времето към апокалипсиса на Нарния.)  

Повествованието на Луис започва бавно с две твърде статични начални глави в Нарния преди да се появи първия нарниец, последвани от четири глави ретроспекция и след тях дълъг преход през нарнийските провинциит. За създателите на филма в един Холивуд след Властелинът на Пръстените на Питър Джаксън, Каспиан е нещо като предизвикателство, като едно препятствие между по-пригодни за филмиране приключения.  

За добро и за зло, а то наистина е по немалко и от двете – във филма „Принц Каспиан” има много повече свободно творчество, отколкото в неговия предшественик. Добра страна определено има – Каспиан е не само по-добре направен филм, но даже в някои отношения успява да подобри сюжета на Луис без да нарушава духа на творбата.  

Повторно участващият режисьор Андрю Адамсън и сценаристите Кристофър Маркус и Стивън МакФийли подбират като цяло  оправдани и често дори от полезни ефекти и сюжет. Началното обединяване на събитията съумява да ускори действието, което започва с Каспиан (Бен Барнс), който бяга от своя чичо убиец Мираз (Серджо Кастелито) а Питър, Сюзън, Едмънд и Луси (Уйлям Моузли, Анна Попълуел, Скандар Кейнс и Джорджи Хенли) биват пренесени в Нарния много по-рано в историята.  

Освен това, добавените сцени в двора на Мираз разкриват повече за  Нарнийската (или Телмаринска) политика и за нещастието на народа на Старата Нарния. Две от най-успешните сцени във филма – едната в замъка на Мираз, а другата в дълбините на Хълма на Аслан – са също така две от най-дръзките отклонения, макар и двете да имат корени в книгата. Феновете могат да се докачат от искрите, които прехвърчат между Питър и Каспиан за това кой от тях е начело, както и от съвършено различните искри между Каспиан и Сюзан, но въпреки това духът на историята на Луис може да преживее тези два ревизионистки щриха.  

По-непростимо е грешното представяне на двама от най-очарователните герои на Луис: джуджето Тръмпкин (Питър Динклидж) и озвучавания от британския комик Еди Изърд мишок Рипичийп (макар той да се разкрива напълно чак в следващата книга) . Предишният филм поне беше донякъде справедлив по отношение на господин Тумнус (принизявайки същевременно други персонажи като Бобрите). В Каспиан липсва истинската пълнота и на двата персонажа.  

Със смръщеното си чело и замисления си поглед Динклидж придава на Тръмпкин подходящия екзистенциално умислен вид. И все пак, за филма той е писан и игран с по-скоро флегматичен, отколкото сангвиничен хумор, по-скоро интровертен, отколкото екстровертен. Невъзможно е да си представим този Тръмпкин да крещи възмутено на Никарбрик (Уоруик Дейвис, който пък във версията на БиБиСи от 80те години играеше Рипичийп) заради неподчинението му към краля или избухвайки в смях след като е бил победен от децата да каже със самоукорителен, но добронамерен хумор „Е, станах за най-голямото посмещище сред джуджетата. Не се сърдите, надявам се?” Колкото и да е добър Динклидж, същината на персонажа е почти толкова погрешна, колкото би била, ако Пъдългъм в „Сребърния стол” вайкаше и опяваше като СиТрипио. (Забележка към създателите на филми: Не правете това.) Игривостта и топлотата на заслуженото възтържествуване на Тръмпкин също липсват, от което губи всичко свързано с това.  

Колкото до версията на Рипичийп, създадена от Адамсън и неговите хора и озвучавана от Изърд, това е един комплексирано-предизвикателен заради ръста и биологичния си вид мишок, по-скоро саркастичен, отколкото благовъзпитан по нрав, което си личи от реплики като „Колко оригинално” и „Това трябваше да бъде ирония ли?”, вместо „Всичките сили на моите хора са изцяло на разположение на Ваше Величество”  или „Ако някой от присъстващите би желал да се пошегува с мен, съм изцяло на разположение – с меча си – когато и да му се намери свободно време”. (Определено се забелязва приликата с Котаракът в чизми от друг филм на Адамсън - Шрек.) Изърд цитира Еръл Флин като мерило за това пресъздаване, което на хартия изглежда добре. Въпреки това, понятия като рицарство и чест тук биват принизени като безлични нюанси на реалните цветове и текстура, както е в някои анимации. Децата може и да се смеят на щуротиите на Рипичийп, но откъм пресъздаване духа на героя Монти Пайтън би свършил доста по-добра работа.  

От друга страна, образът на Питър като един значителен недостатък в предния филм е доста подобрен в Каспиан. Вярно е, че започва с нещо погрешно като представя Питър по средата на сбиване с негов съученик, докато на помощ му се притичва Едмънд. Още по-дразнеща е изтъкваната причина за междуличностните проблеми на Питър: той бил живеел в сянката на предишната си слава и му било трудно да свикне с живота на обикновено момче в училище.  

И все пак, макар гледната точка на овъзмездяване да не е избегната напълно, Питър е представен много по-добре тук, отколкото в „Лъвът, вещицата и дрешникът”. Дори в един по-ранен момент, когато Едмънд отново взима надмощие, добронамереният отговор на Питър показва истинска привързаност към брат му. Този път Върховният крал взима както добри, така и спорни лидерски решения, а решението, което се оказва с най-тежки последици поне изглежда оправдан риск, който си струва да се поеме. В интервютата Моузли отдава много – твърде много според мен, на егото на Питър и провалите му, докато героят във филма изглежда доста по-сложно изграден.  

Героите от филма

Създателите на филма като че ли са понаучили как да правят кадърни герои от „Лъвът, вещицата и дрешникът” насам. В предния филм, кулминационната битка на Питър с Бялата вещица беше тотално неравностойна, като тя го разкатаваше по цялото бойно поле. Това не само не е начинът, по който Луис го е писал, но е и лош сценарий. Публиката иска герой, когото да насърчава, а не просто жертва, за която да се страхува. Този път, кулминационната бойна сцена за Питър му отдава дължимото много по-справедлив, с добре поставена храброст и баланс на силите в съответствие с описаното от Луис. (Това е една от малкото сцени, вероятно единствената, в които адаптацията за голям екран е по-правдоподобна от версията на БиБиСи, която принципно следва книгата ред по ред, но необяснимо защо тъкмо в тази сцена Питър е представен като пълен аматьор.) 

Никое от тези неща обаче не извинява факта, че макар същината на сюжета на Луис да е запазена, стоящите в основата му теми и идеи, са в значителна степен изгубени. Ако в първият филм за Нарния има може би две трети от замисъла на Луис, ще е цял късмет ако в Каспиан  е запазена и една четвърт от него. Това може да не отнема директно от достойнствата му на фентъзи бягство от реалността, но феновете на Луис, които са съжалявали за първия филм, ще се почувстват направо предадени от втория – и то не само заради промяната в събитията.  

Тематично книгата „Принц Каспиан” може да се разглежда като победа на митичното въображение над Просвещенския рационализъм и скептицизъм. Филмът почти изцяло пропуска скептицизма и значително омаловажава победата на митичното въображение.  

От една страна създателите на филма премахват ключовата тема за скептицизма по отношение съществуването на Аслан и на Кралете и Кралиците от Каир Паравел, както и на целия свят от Джуджета, Говорещи Зверове и духове на водите и на горите. Няма го изгонването на бавачката на Каспиан, задето разказва на младия принц истории за старата Нарния, нито пък това как учителят му д-р Корнилиус си позволява да говори с Каспиан по тези въпроси единствено насаме. Това можеше да не е от такова значение, ако във филма бяха предвидени други начини да се отрази идеята – но такива няма. Целият замисъл, че в съвременната Нарния историите за Старата Нарния са пълна анатема, е просто изпуснат.  

И не само това, Тръмкин – който според Луис е архитип на симпатичния скептик (сравнете го с МакФий от третата част на серията фантастика също от Луис) и чието сърце е по на място от разума му, във филма изобщо не показва никакви признаци на неверие в старите истории. Този Тръмпкин сякаш вярва, че  Аслан и децата са били истински в тяхното си време, но са напуснали Нарния и са оставили нарнийците да се оправят сами. Това окончателно подкопава темата за Просвещенския рационализъм и скептицизъм, която е основополагаща за цялата идея на книгата.  

От друга страна пълното отсъствие на Бакхус, Силенус и вакханките и на цялото митологично стълпотворение на финала е много по-сериозен пропуск тук, отколкото в „Лъвът, вещицата и дрешника”, където по подобен начин са махнати историите на Тумнус за пира през старите времена, когато Бакхус е дошъл в Нарния. При все че тези Луисови езически и гуляйджийски моменти могат да се окажат смущаващи за някои от благочестивите му евангелски почитатели и при все че създателите на филма може и съвсем искрено да смятат леещите се реки от вино за неподходящи за семеен филм, пируването и врявата са кулминацията на основната идея на книгата – победата на митичното въображение над рационализма на Просвещението, а отпадането на тези моменти сериозно подкопава духа й.     

Не по-слабо омаловажена е и темата за вярата и виждането – тази вяра, която отваря очите на човека дотолкова, доколкото вярва. Да, има я сцената, в която Луси вижда Аслан, когато никой друг не го вижда, но не и останалото от историята, как Аслан първо е невидим за децата, докато те едно по едно не започват да го виждат пропорционално на откритостта и желанието си да го видят. Цялата драматичност на сцената, в която Луси спори с другите по кой път да вървят е подмината почти между другото, без да е останало нищо от значимостта, която тя има у Луис.  

Тук поне има някакъв опит да се стигне до същината по заобиколен начин чрез краткотрайните вглеждания в себе си между Питър и Сюзан, докато размишляват над спотайването на Аслан. И все пак в приказка като тази е меко казано странно да замениш визуалната приказна метафора с интроспективен диалог. Филмите са образна медия, а фентъзито – образен жанр. Подобен похват прави историята по-малко образна, а не обратното.  

Колкото и да се спотайва в книгата, във филма Аслан направо отсъства. Когато визуално е изобщо на екрана, Аслан е по-внушителен от всякога, дори в близък план, когато Луси го прегръща в гората, той изглежда крайно истински, топъл и голям. Въпреки това създателите на филма превръщат тази решаваща среща в извадки от сънища, като отлагат диалога и активното присъствие на Аслан до самия край. В книгата той невидимо води децата, а във филма сякаш изобщо го няма.  
Както и в първия филм, дали нарочно или от неразбиране, репликите на Аслан са променени по начин, който подмолно принизява божествеността му. Да вземем следния отказ от книгата:  

Луси: Аслан! Станал си по-голям.     

Аслан: Изглеждам ти така, защото ти си пораснала, мъничката ми.

Луси: А ти не си се променил, така ли?”

Аслан: Не. Но след всяка година, с която ти израстваш, ще ти се струвам все по-голям.  

Във филма, когато Луси коментира ръста на Аслан, той просто отговаря: „След всяка година, с която ти израстваш, ще раста и аз.” Този прочит подкопава идеята зад диалога у Луис, че безкрайната тайна на Бога не се променя сама по себе си, но ни се разкрива все по-велика отколкото сме предполагали преди, тъй като с израстването ни се увеличава и способността ни да възприемаме.  

По подобен начин, когато филмовият Аслан казва на Луси, че „Ние никога не можем да знаем” какво би се случило, феновете на Луис ще потръпнат заради петното върху всезнанието на Аслан. В книгата пише: „На никой никога не се казва” какво би се случило, без да има намек за това, че самият Аслан не знае – а само, че не казва. (В подобна реплика от филма „Лъвът вещицата и дрешникът”, Аслан обяснява как Дълбоката Магия „управлява съдбите ни – вашите и моята.” Луис никога не би написал това.)   

Освен това, цялата консистенция на книгата е подкопана заради отстраняването на характерните литературни щрихи, отразяващи интересите на Луис. Например липсва обсъждане върху очевидния парадокс как в Нарния са минали векове, а на земята само година или за разликите в земното и нарнийското време, тема която заема цели страници в текста на Луис. (Има един трогателен момент, когато децата разбират, че всички, които са познавали в Нарния са си отишли отдавна, както и един мил разговор за това как децата са по-млади сега, стотици години, след като са управлявали като крале и кралици.)  
Не се споменава и за любопитното и подчертавано в книгата въздействие на нарнийския въздух върху децата, който възвръща силата и достойнството на предишния им зрял живот в Нарния. (В „Лъвът, вещицата и дрешникът” би било удачно да се припомни благотворното въздействиет на нарнийския въздух, за да се обясни как четири деца биха могли да спечелят битката при Беруна.)  

Можем да заключим, че Каспиан е добре изглеждащ фентъзи филм с някои затрогващи захаросани моменти, но има сравнително малко общо с книгата, освен в основните теми за борбата на доброто срещу злото, подтисничеството и противопоставянето и с твърде общо понятие за вяра. На това ниво, ако можете да се абстрахирате от Луис, филмът е едно доста сполучливо преживяване. В него има доста за харесване в него, като въздействащата начална сцена и добре режисираното нощно нападение над двореца на Мираз, на което не може да се опре никоя обсадна сцена, които някога съм гледал. (Стратегическите и логистични похвати са както хитри, така и визуално ангажиращи и аз лично страшно харесах момента с героичната саможертва на един минотавър – макар според Луис минотаврите да са на страната на вещиците и великаните.)  

Колкото до главния герой, въпреки че 26 годишният Барнс е очевидно твърде пораснал, за да играе момчето, което си е представял Луис, Каспиан е находчив, благороден и храбър. Кастелито пресъздава един автентично подъл Мираз, малко ми напомни на Киаран Хайндс в ролята на Ирод от Рождественска история, отчасти поради неопределения средиземноморски акцент, на който говорят телмарините (според Луис телмарините са с южно тихоокеански произход.)  

Като изключим правдивостта, в сценария има някои хубави реплики. Допадна ми холивудската благочестивост в отговора на Луси към Питър, когато той пита защо Аслан не им дава „доказателство” за това какво иска: „Може би ние сме тези, които трябва да се докажем пред него.” Най-малкото не помня да е имало такива дрънканици сравними с тези в първия филм „Мило от твоя страна, че се отби.” Или „Махни този меч, някой може да пострада.” (От друга страна авторите все още се увличат по клиширани реплики. В „Лъвът, вещицата и дрешникът” това бяха „Невъзможно!” и „Някои деца наистина не знаят кога да спрат да си измислят”; тук са „Оправих работата” и още нещо, което не мога да си спомня сега.)  

Каспиан не е адаптация на книгата, а е по-скоро вдъхновен от нея и е вероятно да допадне повече на тези, които не са особено привързани към книгата, пък и тя в крайна сметка е една по-незабележима творба по средата между две други по-любими приказки. Предвид това, следващото препятствие е доста по-значимо: „Плаването на разсъмване” изисква много повече, отколкото най-доброто, което сме видели в тези серии. Ако същият екип щеше да прави третия филм, направо бих го отписал.  

За щастие Адамсън и хората му предават щафетата на режисьора Майкъл Аптед и на сценариста Стивън Найт, които преди това са си сътрудничили за филма на Уолдън Изумителна благодат - не особено благодатен филм, но доста по-обещаващ в редица аспекти, отколкото предходната поредица за Шрек на Адамсън.  

При положение че за екранизираве им се пада по-скоро адаптация, отколкото някаква биография, съвсем вероятно и Аптед и Найт да оправдаят гласуваното им доверие. Определено не ми се мисли как Адамсън и екипът му биха прецакали Юстас Скруп или тромоходите. Поредицата за Нарния отчаяно се нуждае от вливане на свежа кръв. Остава да се надяваме, че ще е от подходящата кръвна група.  

Превод от английски: Цвета Пейчинова 

Бележка към родителите:

Доста фентъзи екшън и малко плашещи за децата кадри, включително сравнително напрегнати сцени на битки, малко тинейджърски флирт и кратка целувка.

Съвместна публикация с клуб "Дрешникът"


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a9yd6 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.