В края на съветската власт и в началото на 90-те години много хора дойдоха в Църквата, а в Русия това най-често беше Руската православна църква, РПЦ. Хората се включваха в църковния живот и този процес се наричаше „въцърковяване“. Преди десет години се наблюдаваше поток в обратна посока – от Църквата към светския живот. Не войната с Украйна го създаде, но със сигурност го ускори.
Защо напускат?
Основната причина за напускането на Църквата е ясна: разочарование от църковния живот. Казано по-просто, някога на хората им е било обещавано, че в Църквата ще намерят „рая на земята“, но те са се сблъскали с някакви колхози и партийни комитети и вече не е възможно да отдадат това на собствения си лош късмет и нечии лични недостатъци. А когато хората забележат, че висшите йерарси не изпълняват най-елементарните етични изисквания на собствената си религия…
Първото знаково събитие от този вид беше делото на Pussy Riot през 2012 г., но точно десет години по-късно войната засенчи всичко останало. Ръководството на РПЦ започна открито и без задръжки да оправдава агресията, много протестантски пастори го последваха, а тези, които не бяха готови да споделят и подкрепят това поведение, трябваше да мълчат – или да напуснат.
Можем безкрайно да говорим за духовни същности, да произнасяме благочестиви думи, да спорим за тънкостите на формулировките: например дали хлябът и виното в Евхаристията са „пресъществяват“ или „претворяват“? Или коя теория за изкуплението отговаря по-добре на светоотеческата традиция: органичната теория – че Христос поема върху Себе Си последствията от греха и така изцелява човека; или юридическата теория – че Христос поема върху Себе Си дължимото наказание за греха и така прави човека невинен?
Защо остават?
И все пак, къде да отидеш от родната си енория, където познавате всички и всички ви познават? Особено ако си свещеник? Е, може би е по-добре да мълчиш, да не сееш раздор, да не ядосваш властите. Но вътрешната емиграция също е емиграция. Църквата, в която са престанали да си говорят за наистина важните неща, започва да се движи нанякъде сама, дори ако всички хора остават на място.
Немислимо е да се осъждат онези, които са останали, без да одобряват кървавата лудост. Те се опитват да запазят създаденото добро, мярката на приемливия компромис всеки определя за себе си и трябва да се признае, че в отношенията с началството много зависи от личните връзки. Някои от свещениците отказват принципно да прочетат лукавата патриаршеска молитва за победа, други заменят отделни думи в нея, трети я прочитат цялата, както се казва, кръстосвайки пръсти…
А някои, може би, отдавна са свикнали с факта, че както сутрин се отслужва вечерна, а вечер – утринна, така и думите на много молитви са просто древен красив обред, а не опит да впечатлят Бога с помпозната си риторика. Не приемаме всичко това на сериозно. Заповядали са ни – четем, главното е, че всички сме заедно.
Не знам как успяват, но някак си го правят.
Къде отиват?
Къде отиват хората, които вече не могат да останат в милитаризираната РПЦ, но остават на територията на Руската федерация (за емигрантите е ясно)? Човек винаги може да потърси по-прилична енория, където настоятелят не чете тази молитва за победа или поне го прави тихо, по съкратен начин. Човек може да премине в алтернативна православна юрисдикция – такива енории обаче са много малко и под силния натиск на държавата не всеки ще се осмели да го направи.
Много хора отиват при римокатолиците и протестантите, въпреки че те имат сходни проблеми, особено онези протестантски църкви, които имат дългогодишно и силно сътрудничество с държавата. Впрочем и римокатолиците в РФ са принудени да мълчат по много въпроси, за да запазят структурите, които имат.
Но има и друго много интересно и важно явление: хората отиват… привидно никъде. Престават да ходят в храмовете си или идват в тях колкото се може по-рядко за причастие, както се ходи в аптека за лекарство: получават го, вземат го и си отиват, за да продължат живота си. Главните смисли обаче, най-важните разговори вече не са тук, те отново са в кухните, както по времето на Брежнев.
Възниква нещо ново и интересно: нецърковно християнство. Хората се опитват да живеят според Евангелието и да се събират заедно, включително и за молитва (а понякога Литургията се отслужва вкъщи, без да споменават досадния патриарх), извън стереотипите и рамките, които са надраснали. Или просто пазят Евангелието като фар, но откъснато от целия църковен живот.
Не е ли бил такъв християнин, например, Борис Пастернак? Той не би могъл да се нарече енориаш на Переделкинския храм, а в същото време е написал може би най-проникновените и дълбоки стихове за Евангелието в цялата руска поезия.
Що се отнася до стереотипите, опитът показва, че не е толкова лесно да се отървем от тях. Можеш да напуснеш Московската патриаршия с нейното неудържимо преклонение пред държавата, с нейната неудържима жажда за власт и пари, за пари и власт, с нейното вечно „аз съм началник – ти си глупак“, но е много по-трудно да изкараш всичко това от себе си, независимо в коя юрисдикция се окажеш. Изпитано от опита.
Фонов пейзаж
И, за съжаление, трябва да признаем, че значителна част от вярващите на РПЦ, включително свещениците и епископите, а може би дори преобладаващата част от тях, изобщо не си задават такива въпроси. Началството знае по-добре, то мисли вместо нас, но ти, отче, служѝ, изповядвай, причастявай се, ти си назначен да го правиш, не се затормозявай излишно. Ти, майко, или ти, момче, гледай себе си, чети молитвеното правило и не нарушавай поста, ако го нарушиш, отиди на изповед, а кой кого убива или изнасилва – това не е твоя работа. Ти си у дома.
А войната… ама каква война! Фонов пейзаж, нищо повече.
Този дом е напукан и един ден ще се срути. В сегашния си вид той едва ли ще преживее смяната на политическия режим в Русия, но какво ще се появи на негово място, е огромен въпрос. И ако изобщо не се предприеме нищо, ако тези, които вече виждат този проблем, не говорят с хората, много е възможно рухналата къща да остане известно време в руини и сетне да бъде построена отново, преустроена в някакво ново капище на родово-племенното божество на войната и имперското величие, така че православните (а заедно с тях и много протестанти и римокатолици) дори да не забележат подмяната.
И това няма да е за първи път…
* Източник: The Moscow times
