В Евангелието според Матея (23:29-32) е казано нещо много странно:
Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си!
Какво лошо има в това, да се строят гробници на почитаните пророци? И как именно тези хора могат да носят отговорност за делата на предците си, с които при това те не се съгласни? И не се ли получава, че тези думи са актуални и за нас днес, когато почитаме, например, новомъчениците?
Тези думи намираме и в Евангелието според Лука (11:47-48), но в по-кратък вид, така че и паралелът не изяснява особено това неочаквано твърдение.
Както и в много други случаи обаче, и тук ще ни помогне контекстът. В каква връзка Иисус казва тези думи? И при Матей, и при Лука те се изречени сред други укори срещу книжниците и фарисеите. Но в какво именно Христос ги упреква така сурово?
В Евангелието според Матея отначало се говори колко щателно тези хора се грижат за спазването на външните правила: дават десятък от кимиона и анасона (пробвайте да отделите точно една десета от всички подправки, които имате в къщи и ги занесете в храма, навярно ще изгубите половин ден, за да го направите!); грижат се изключително за външния вид, изразходват заради него практически всичките си сили, цялото си време, без да обръщат внимание на истинската праведност. За тях е важно да изглеждат, а не да бъдат.
По-нататък Матей цитира тези думи за гробниците за пророците и прави следния извод: тези хора ще понесат отговорността за всички убити праведници, започвайки от Авел, който в зарята на човечеството е убит от своя брат Каин. „Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!“ – горестно възкликва Иисус (23:37).
При Лука контекстът на пръв поглед е малко различен, в неговия текст укорите звучат по-меко, отколкото при Матей. Но общият смисъл е същият: фарисеите се грижат за външната страна на нещата, налагайки върху другите хора тежко бреме, това, което те не искат да носят. Това звучи малко странно: все пак фарисеите особено строго спазват всички въведени от тях правила. Лука повтаря предупреждението за отговорността за убийствата на праведниците, добавяйки към тях: „Затова и Божията премъдрост рече: ще им пратя пророци и апостоли, и от тях ще убият и изгонят“ (11:49).
От година на година и от век на век се повтаря една и съща история. Хората живеят, както си искат и не забелязват, че техният живот не е угоден Богу. Напротив, те извършват всички обреди и спазват всички правила – да си спомним, че същият този Каин убива брат си веднага след като е извършил жертвоприношение. То наистина се оказва неугодно Богу. Какво да се прави в такива случаи? Човекът винаги ще намери изход – например, ще даде десятък и от подправките, ще спазва по-строго правилата за поведение, ще увеличи жертвите, които принася. И някак се получава, че такъв ревностен вярващ затруднява със своята ревност повече другите, отколкото себе си.
Бог изпраща пророците при хората, за да им напомни, че Той очаква от тях съвсем друго. За Него са важни не десятъкът и жертвоприношенията сами по себе си, а действената любов към Бога и към ближния, която се изразява чрез този десятък и жертви. Но тя се проявява не само в тях и съвсем не автоматично.
Пророците напомнят: трябва да измените своя живот! Не ги чуват. Те напомнят още и още веднъж, все по-настойчиво. И за да не пречат, ги убиват. В края на краищата и Каин убива Авел, защото той се е оказал по-угоден на Бога, отколкото самият той. Когато е отстранен източникът на раздразнение, започваме да живеем като че ли по-леко. А съвестта? Е, ще принесем още една жертва, ще подхвърлим още един десятък и всичко ще е наред, тя ще се успокои.
А накрая става ясно, че все пак убитият пророк е бил прав, че праведникът е именно той, а не тези, които е укорявал. Новото поколение признава този факт, но… продължава да живее по-старому. И строи на пророка пищна гробница. Както някога бащите и дедите са убили този пророк, за да спрат неговата проповед, така и строителите на гробници с този акт на външно почитание искат да се освободят от казаното от пророка. Да живеем по-новому ние не искаме и няма да започнем, но твоята гробница ще украсим със злато и мрамор, по този начин ще извършим всички общоприети обреди.
Тези почитатели на пророците и техните жертви и десятъци много малко се отличават от библейските гонители. Те почитат мъртвото тяло, но пренебрегват думите на пророка, или се оказва, че и за тях, както и за гонителите е къде-къде по-добре пророкът да си остане мъртъв. Тежкият мрамор на гробницата като че ли е нужен само и единствено за това, да не би пророкът да се изправи и да продължи своята проповед.
Православните почитат мощите на светците и други реликви, украсяват ги със скъпоценни камъни, целуват ги и ги поставят в храмовете на най-почетните места. Това е зримият израз на тези почести, които вярващите отправят към тези, които са за тях образец на вярата, надеждата и любовта, а чрез тях и към Самия Бог.
Но такова поведение може да е израз и на езическия стремеж да се даде сигурност на собствения живот с помощта на свещените предмети, той да стане по-уютен, чрез тези светини да постигнем процъфтяване и успех. Или, ето ти на Тебе моите уморени крака и моите дребни парички, а Ти ми дай и едно, и друго, и пето, и десето. И не дай Бог някой да започне да се натрапва със своите съвети, да се окаже по-голям праведник от мен! Ще го убия! Навярно така е разсъждавал и Каин.
И така, всеки от нас сам трябва да реши, отнасят ли се за нас тези евангелски думи…
Превод: презвитера Жанета Дановска
