Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Духовните етапи в живота на Моисей: библейско-практически пътеводител

Понеделник, 25 Ноември 2013 Написана от Андрей Десницки

Moses 1Традиционно Библията се смята не просто за основен християнски текст, но и за самия център на християнския духовен живот. За човека, стремящ се да пази вярност в тази традиция, е немислимо да вижда в нея, макар и важен, но въпреки това изгубил всяка актуалност документ от миналите векове. Немислимо, но… на практика нерядко това се случва днес, а, съдейки по всичко, се е случвало и преди. А дали това не е така, защото Библията изглежда прекалено неразбираема и далечна?

Казаното е вярно особено що се отнася до описващия живота на древния Израил като избран народ Стар Завет. Християните обикновено наричат своята Църква „Новия Израил” и се смятат за духовни чада на Авраам, но при това е разбираемо, че те стоят достатъчно далеч що се отнася до отношенията вътре в онова родово общество, което е бил старозаветният Израил. При това те не смятат за нещо задължително, нито дори желателно, изпълнението на Старозаветния закон и затова всичко, което се отнася до този Закон, включително и историята на неговото даруване, възприемат по-скоро като източник на образци и асоциации, отколкото като ценно само по себе си историческо повествование.

Как тогава да направим този документ актуален за съвършено различните епохи и ситуации? Този въпрос са си задавали и християнските богослови, и пастирите от отминалите столетия. Решенията, които преди хилядолетие и половина са предлагали на своите читатели и единоверци, могат да не изглеждат съвсем съвременни днес, но те подсказват как именно древното повествование може да бъде актуализирано за такава аудитория, която силно се отличава от изначалните читатели на библейския текст.

Иска ми се тук да поговорим върху един такъв пример: историята на Моисей – такава, каквато ни я представят четирите библейски книги от Изход до Второзаконие и за това, какъв прочит е получила тази история в трактата на св. Григорий Нисийски За живота на законодателя Моисей.

Ще започнем, разбира се, със самия библейски текст. Сега няма да разсъждаваме върху това, кога и от кого именно са били съставени тези книги в техния сегашен, за нас познат вид – макар тези въпроси постоянно да се обсъждат от учените, те продължават да нямат еднозначни отговори. При всички случаи обаче Петокнижието е било писано за народа на Израил като най-важен текст в неговата история, повествуващ откъде – в собствен смисъл – е възникнал този народ и в какво той вижда своето предназначение. А същият този народ е съхранил този текст и го е довел до знанието на останалата част от човечеството.

И до ден днешен във всяко юдейско семейство на пасхалния седер[1] най-младият задава въпроси на най-старшия – и така, година след година, във всеки юдейски дом отново и отново се разказва историята на Изхода. При това най-младият в семейството не просто моли да му бъде разказано нещо занимателно, ярко и поучително. Всъщност той пита: „Какво празнуваме сега?”. И така получава отговор на въпроса „кои сме ние и откъде сме се появили като народ”. Историята на Изхода се оказва най-актуалната и най-съвременната, и в същото време дълбоко семейна, домашна история.

В центъра пък на тази история е личността на Моисей. Изглежда, че в това също няма нищо уникално – героичните епоси и разнообразните сказания на почти всички народи съдържат споменаване за свещени предци, положили началото на културната и политическата история на своите съплеменници, дали им закон, религия и обичаи. Даже и рационалистическите комунистически идеологии не са минавали без подобна фигура в нито една от страните, където се е утвърждавала тяхната власт.

Ала личността на Моисей в Библията не прилича много на подобни вождове и основатели. Пред нас е велик пророк, но заедно с това и обикновен, често колебаещ се, а понякога и съвсем безпомощен човек. В младостта му от смъртта го спасяват неговата майка и сестра му, след което – в навечерието на самата история на Изхода – отново го спасява жена, обрязала сина си (за това ще поговорим по-подробно), а дори и в самата история на Изхода той не може да действа сам, без Аарон. След даването пък на Закона първото, с което му се налага да се сблъска е, че с този Закон той на никого не е нужен, че народът радостно играе пред златния телец, забравяйки всякакъв Моисей. А колко още пъти при преминаването през пустинята ще се почувства той чужд сред свои…

С нещо тези разкази напомнят семейните истории за чудака-прадядо, който все попада в сложни ситуации, но в крайна сметка всичко се обръща към добро. И ето: сега сме тук и сме такива, каквито сме, благодарение на него. От самото начало историята на богоизбрания народ не е история на герои и богатири, а на съвсем не идеални хора, които отиват там, където ги е призовал Бог, благодарение на Неговата милост, а не на техни собствени, изтъквани качества и заслуги. В светлината на това и всеки епизод от живота на Моисей получава особено значение – още един особен момент от голямата история на неговите отношения с Бога. А в това е и смисълът на тази негова история – първообраз на историята на целия народ и на всеки отделен човек в този народ.

Сред християните обаче, които не чувстват непосредствена принадлежност към този народ, тази история е следвало да бъде разказана под малко по друг ъгъл – по-конкретно през 4 в., когато е живял св. Григорий Нисийски. От преследвана религия по това време християнството започвало да се превръща в държавна. В Църквата почнали да влизат все повече хора, възпитавани в рамките на класическата антична култура и изцяло незапознати нито със Стария Завет, нито с особеностите на библейския език и на библейското богословие.

На новите християни е трябвало да бъде обяснено значението на Стария Завет и то на разбираем език, свързвайки библейските повествования с живота на всеки човек, така че Авраам, Моисей или Давид да биха изглеждали не само като герои от древните предания, а и като учители, като примери за подражание. В противен случай многото безхитростни страници на Стария Завет са могли да се възприемат като събрание от примитивни и недостоверни предания на съвсем чужд народ, което в действителност се е и случвало в частност при маркионитите, отхвърлили Стария Завет и дори неговия Бог.

За решаване на тези задачи Григорий избира алегорическия и типологическия тълкувателни методи, за които е важна не толкова историческата плът на събитията, колкото тяхното духовно претълкуване. Екзегетът сякаш съвсем се отделя от реалните, случили се преди много векове събития и ги разглежда само като описание на някакъв символ, като своеобразна икона, в която трябва да бъде разгадан съкровеният ѝ смисъл. Така той се стреми да актуализира библейския текст, да пренесе библейските събития във всекидневния живот на всеки отделен човек.

Там, където в подробностите около библейските повествования екзегетът вижда указание за духовни и нравствени понятия, говорим за алегории. Където пък намира първообрази на новозаветната действителност – едновременно историческа и духовна – говорим за типология. Тези екзегетически методи възхождат към самия Нов Завет – особено забележими са в Евангелие според Йоан и в посланията на апостол Павел, към които св. Григорий постоянно се обръща. Първенство по време обаче изглежда трябва да отдадем на Филон Александрийски, докато първият християнски писател, започнал широко да прилага алегоричния метод към Стария Завет, е Ориген. С алегоричните си тълкувания по-късно се прославя т. нар. Александрийска школа, а методите ѝ доминират в християнската екзегетика чак до епохата на Възраждането. И затова не е учудващо, че в Живота на Моисей Григорий до голяма степен следва Филон и особено Ориген.

Основното си внимание в този трактат св. Григорий отделя не на догматиката, а на етиката и на богопознанието. Подзаглавието на съчинението е За усъвършенстването в добродетелите. Естествено би било при това положение да очакваме, че ще стане дума за това, какви качества ще трябва да придобиваме, за да се уподобим на Моисей и да се сдобием със съвършената добродетел. При подобен подход на повечето от читателите несъмнено ще се наложи да признаят, че са безкрайно далеч от този идеал и едва ли биха могли да го достигнат. Други пък, обратно, би могъл да реши, че вече е достигнал до това съвършенство и вече може да бъде спокоен. Пък и как може да се подражава на Моисей, след като ние живеем в толкова различен свят? Св. Григорий обаче предлага съвсем различно решение: съвършенството се състои в постоянното движение, което не познава никакъв предел. А такова съвършенство, което е достъпно за всеки, не дава на никого повод да се отпуска. Така Моисей ни служи като пример: не в смисъл, че трябва да бъде копиран неговият живот (това не е и възможно), а в това, че неговият живот ни предлага образец за такъв стремеж към Бога.

Трактатът се състои от две, неравни по обем части. В първата част, след краткото встъпление, се излагат основните събития от живота на Моисей (ἱστορία), а във втората, – която е и по-обемната от двете – се предлага съзерцателно тълкуване (θεωρία) на тези събития.

Друг въпрос, логически произтичащ от първия, също занимава св. Григорий: ако целта на нашето движение е Бог, то как можем ние да Го познаем? Трактатът За живота на Моисей заема едно от централните места в творчеството на светителя от Ниса що се отнася до гносеологията. Той ни предлага път към последователно очистване – човекът е длъжен да се откаже от лъжливите представи, от чувствените възприятия и, накрая, дори от собствените си умопостроения, та в даден момент, с чисто сърце и просветен разум да приема тайнственото Богоявление. Божествената природа е непостижима, но човекът постоянно постига Бога и колкото по-надалеч гледа, толкова по-силен става у него стремежът да вижда повече и повече. Бог не се вмества в логическите категории, за Богопознанието не съществува край, любовта към Бога не познава пресищане – такива са изводите на светителя.

Разбира се, методът на алегорията има и своите ограничения. Ето как ги описва св. Григорий:

„Никой да не мисли, че между повествованието и подобно мислено тълкувание съществува неразривна връзка. Ако в повествованието открием нещо несъгласуващо се с нашето разбиране, нека то не бъде отхвърляно изцяло. Нека винаги помним целта на този труд, към която постоянно гледаме в хода на изложението и която съобщихме в предисловието – да предложим живота на знаменитите мъже в качеството на пример за добродетелта… Ако пък нещо от изложеното в повествованието изпада от веригата на възвишените разсъждения и принудително се пропуска, то можем да оставим тази подробност като безполезна и непригодна за нашата цел” (2, 49-50).

Тези разсъждения той привежда във връзка с това, че Аарон, на когото той гледа като на ангел-хранител, в много отношения не подхожда на тази роля – така например, ангелите-хранители, доколкото ни е известно, не издигат златни телци.

Характерно е и че алегорическият метод не установява еднозначно съответствие между образа и идеята. Напълно възможно е една и съща идея да бъде свързана с два образа – в идеята за езическата философия се превръща както образът на приемната майка на Моисей, египетската царица, така и този на неговата жена – мадианитянката Сепфора. От друга страна, един и същи образ може да бъде свързван с различни идеи – сандалите се тълкуват ту в отрицателен смисъл, като мъртвостта на греховната човешка природа (в сцената с горящата къпина), ту в положителен – като аскетическия живот (в предписанията за Пасха) – според това, трябва ли Моисей да се събуе или да се обуе.

Едновременно с това, типологическите паралели могат да образуват достатъчно разгънати вериги. Посохът на Моисей, който се е превърнал в змия, бива уподобен на Христос, а за подобен паралел св. Григорий привежда сложно основание, позовавайки се на различни места от Стария и от Новия Завет:

„Превръщането на жезъла в змия да не смущава тези, които обичат Христос – та нали, казват, ние свързваме повествованието за тайнството с неподходящи животни. Та нали Самата Истина в Евангелието не избягва този образ, като казва: „И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий” (Иоан 3:14). И смисълът на това е ясен. Тъй като бащата на греха в Св. Писание е наречен змия (Бит. 3:1) и всичко, родено от змията, също е змия, то, следователно, и грехът носи такова име, каквото и неговият родител. А, според свидетелството на Апостола, Господ заради нас е станал „грях” (2 Кор. 5:21), обличайки се в нашата греховна природа. И така, този символ действително подхожда на Господа. Ако змията е грехът, ако и Господ е станал грях, то за всеки ще бъде очевиден изводът, че Който е станал грях – станал е змия, тъй като чрез змията грехът се и проявява” (2, 31-33).

Тук Григорий следва екзегезата, който предлага Сам Спасителят, а Той вероятно се е опирал на представи, характерни за юдеите от новозаветните времена. Въобще, тук трябва да отбележим, че границата между юдейската и християнската екзегеза през първите векове от новата ера е била много повече прозрачна, отколкото е днес – за това можем да съдим най-малко по влиянието, оказали идеите на Филон над св. Григорий. В скоби можем да отбележим и това, че, ако съвременните християнски психолози и антрополози се постараят да въцърковят някои съвременни теории, дори такива, които нямат никакво християнско основание, и да ги поставят в служба спрямо християнския живот, то в това те изцяло ще следват по стъпките на светителя от Ниса.

Най-важното обаче е това, че изследванията на св. Григорий не са теоретични. Те имат своята практическа цел и читателят е призван не просто да получи някакъв обем от информация за текста, но и да намери практическо ръководство за действие. Той отбелязва, че неговият труд ни най-малко не изчерпва всички възможни тълкувания, че той е само указател за пътя към Бога, който всеки трябва да измине самостоятелно.

Противоречи ли тълкуванието на Григорий на буквалния прочит на библейския текст? Безусловно, то не съвпада с него. По-скоро, предполагам, тук може да става дума за разкриване в Писанието на още един смисъл, който съвсем не е противоположен на буквалния, както за това пише самият св. Григорий. В края на краищата и за древните израилтяни Изходът е още личната история на самия Моисей, който, от своя страна, е образец за подражание. И вярващият – независимо дали той принадлежи към древния Израил или към християнската община – така или иначе е призван да премине същия път и да влезе в същото общение с Бога, в което са били праотците и самият Моисей.

Та нали не е случайно, че и в Стария, и в Новия Завет Бог нарича Себе си „Бог на Авраама, Исаака и Иакова” – Бог на живи хора в цялото многообразие на жизнения им опит, а не „Всесилен” и не „Вечен”, не едно от другите имена, които Му приличат. Тях обаче ние ще намерим в учебниците по догматика, а не в Свещената история – цялата разгръщаща се между живи личности, а не между философски и богословски понятия.

Сега можем да преминем непосредствено към историята на Моисей: така, както я описва библейският текст и така, както св. Григорий Нисийски тълкува този текст.

Раждането на Моисей е проблем за неговите роднини и нежелан факт за целия останал свят. Разказвайки за първите години на бъдещия – най-велик сред пророците – кн. Изход подчертава неговата несамостоятелност и уязвимост. Това е първата подобна история в Стария Завет – виждаме патриарсите, като правило, в зряла възраст, когато могат самостоятелно да вземат решения (изключение е историята на Авраам, готов да принесе в жертва малкия Исаак, но пък тази история е по-скоро за Авраам). Григорий вижда в новородения младенец благ промисъл, стремеж на човека към добродетелта и можем да се замислим върху това, доколко въобще началото на духовния живот зависи от обкръжаващата среда и от отношението на околните към онзи, който, може би, ще стане велик пророк: ако, разбира се, като начало, остане жив и още повече – ако бъде възпитан от хора, които ще го обичат. Акушерките оставят Моисей жив, родителите го пускат по течението на реката, неговата сестра проследява къде ще попадне младенеца, а египетската царица го осиновява, при което сестра му подрежда нещата така, че да бъде откърмен с майчино мляко.

Възпитанието на Моисей в египетския фараонски двор определено е проблем за тълкувателите още от най-древни времена. На човека, комуто предстояло да освободи израилтяните от египетското робство, се наложило отначало сам да бъде на страната на поробителите. От практическа гледна точка, разбира се, можем да определим това обстоятелство като прекрасна подготовка за бъдещата мисия при двора на фараона, но нима той нямаше да се справи и без тази подготовка? И защо се е наложило Господ да води Моисей по такъв – сякаш крив – път?

В египетската царица Григорий вижда алегория на езическата мъдрост, можеща да помогне на човека в неговите по-нататъшни търсения на висшата мъдрост, и това е напълно справедливо. Но тук може да бъде видяно и нещо по-земно, психологическо. Човекът получава първия в живота си опит от любовта именно в семейството, в което расте, и без този опит, вероятно, за самия него ще бъде много трудно да се научи да обича останалите. При това обаче неговата истинска родина не е тук. Налага му се да се раздели със семейството, което го е обичало и го е възпитавало: да се раздели с искрена благодарност, но без съжаление

Раздялата обаче съвсем не е във време на зрялост, а на момчешкия бунт. Моисей си спомня за своя произход – макар да е възпитан в египетския двор, той по природа е израилтянин. Затова се вдига на борба против притесняването на своя собствен народ и убива египтянина, вдигнал ръка срещу съплеменниците му. На следващия ден обаче вижда как един евреин точно по същия начин убива друг – границата между доброто и злото не съвпада с националните или социалните граници.[2] Това св. Григорий тълкува алегорично, като отхвърляне на нечестивите помисли, включително и на такива, които се крият у своите. За нас обаче – за наследниците на двадесетия век, с неговите войни и революции, и социални експерименти – по-разбираемо би било по-непосредственото тълкуване: борбата със злото чрез насилствени методи е най-примитивното, момчешко по същността си действие, не водещо до нищо, освен до ескалация на насилието.

Разбрал това, Моисей, за разлика от множеството останали религиозни водачи, не се опитва да устройва революция и да установява някакъв особен режим, а буквално бяга където му видят очите: в пустинята, при другите езичници, при още един народ, с който сам няма нищо общо – мадианитяните. За св. Григорий, разбира се, това отново означава обръщане към езическата философия, а можем да го видим и още по-широко – духовният живот не е задължително да бъде затварян рамките на националните или конфесионалните традиции; неговите източници могат да бъдат различни – доколкото човек остава самия себе си. За него никой не е чужд, нищо не му е чуждо, освен греха – и езическият жрец – т. е. Иотор – ще му даде ценен съвет как да подреди системата на изпълнителната власт в израилския народ, а съветът ще бъде приет с благодарност.[3]

В действителност ние не знаем как точно Моисей е прекарал дългите си години сред мадианитяните – бил ли е това обикновен живот или е било време на съкровено укрепване. Всичко това засяга само Бога и Моисей; по същия начин нищо няма да бъде казано и за пребиваването му на планината, където Господ му дарува Закона: „Моисей влезе всред облака и възлезе на планината; и стоя Моисей на планината четирийсет дена и четирийсет нощи” (Изх. 24:18). И никакви други подробности – какво и как се е случвало с него в това време.

The Burning_BushОткрита ни е единствено тази страна от живота на Моисей, която е обърната към останалите хора. Неговият мистичен опит, духовният му ръст или неговото отсъствие не могат да бъдат предмет на нашето обсъждане вече просто затова, защото сърцето на другия е скрито от нас. Можем да знаем само това, на което той ни е научил, което ни е съобщил; и затова действителната история на Моисей започва с призоваването, когато Господ му се явил в горящата къпина и го изпратил при неговия народ.

За това Богоявление и за състоялия се тогава диалог са написани томове, а могат да бъдат написани и още. Сега обаче ще кажем само няколко думи: че служението на Моисей започва с неговата лична среща с Бога. Ние не знаем как той се е молил преди това, какви обреди е изпълнявал, към какъв светоглед се е придържал, но съвсем точно знаем, че, да не би била тази среща, в историята нямаше да го има и великият пророк. Можеш да служиш на велика идея, можеш да следваш някоя древна традиция, но само присъствието в твоя живот на истинно Съществуващия изпълва живота ти със смисъл, дава ти насока за действие и сили за това действие. „И тогава – пише Григорий – човек става такъв, че да може и останалите да доведе до спасението, за унищожи царуващата в злото тирания, да освободи всеки, подвластен на отвратителното робство” (2:26).

Моисей, впрочем, отначало се съпротивлява на това призоваване. Никой няма да го послуша, още повече е и човек неречовит (Изх. 4:10), пък и откъде-накъде да напускат израилтяните своя уреден, пък бил той и робски живот, и да се отправят в непознатата пустиня? Господ го уговаря, едва ли не го принуждава към действие – колкото и това да не съвпада с образа на предишния буен юноша, готов да убие първия изпречил му се египтянин! Ала силата Божия „се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9) – нещо, за което много преди ап. Павел съобщават старозаветните повествования.

При това Моисей не действа сам – с него към фараона се отправя и неговият брат Аарон. В него св. Григорий вижда образа на ангел-хранител, но тук за нас и буквалният прочит на текста е не по-малко ценен: даже най-великият пророк се нуждае от братска помощ, която да компенсира неговите собствени слабости и недостатъци. С Моисей на път се отправя и неговата жена Сепфора, и с нея е свързан, може би, най-загадъчният от всички епизоди в тази история:

„По пътя, когато Моисей беше на нощувка, случи се, че го срещна Господ и искаше да го умъртви. Тогава Сепфора взе остър камък, обряза крайната плът на сина си и, като я хвърли при нозете Моисееви, рече: ти си ми кръвен жених. И Господ си отиде от него” (Изх. 4:24-26).

Това място отдавна е привличало тълкувателите, но сега нямаме възможност да правим разбор на всички свързани с него трудности и всички предлагани решения. Ще отбележим само едно: Изходът се извършва въпреки нежеланието на Моисей да спори с фараона, въпреки нежеланието на фараона да отпусне израилтяните и даже въпреки нежеланието на самите израилтяни да се отправят на път. Оказва се обаче, че и Господ има всички основания да накаже Моисей със смърт: като не обрязал сина си, бъдещият посредник в даруването на Закона сам забавя изпълнението на заповедта, която вече е дадена. Обрязването извършва Сепфора (единствен случай в Стария Завет, когато това прави жена!) – прост човешки жест на наплашена майка и съпруга… и възможност за великия пророк да продължи по своя път. Защото по този път няма малки, „ненужни” хора – всеки може да се окаже важен, в своя час, и да направи онова, което пророкът е пропуснал да направи.

Нататък четем за противопоставянето с фараона, за напрегнатата борба, която Моисей води за своя народ. Тази борба, разбира се, християните ще трябва да приемат алегорично, както пише и Григорий:

„Вредоносният и губителен демон е зает именно с това, покорните нему хора да не поглеждат към небето, а да навеждат главите си към земята и да си правят тухли от глина” (2, 54).

Историята с египетските наказания и неотстъпчивостта на фараона е достатъчно добре известна, за да я разказваме в подробности. Ще отбележим само едно: тази най-велика победа се превръща, в същото време, само в начало на дългия и опасен път. В преминаването на израилтяните през морето християните още от апостолски времена са виждали предобраз на св. Кръщение (1 Кор. 10:2: „Всички в Моисея се кръстиха в облака и в морето”) и това веднага ни говори няколко неща.

На първо място, кръщението, което днес се възприема като нещо самопонятно – като обред, изпълняван над несъзнателните младенци, в онези времена се е разбирало като най-сериозния жизнен избор: да избягаш от египетското робство и, като следствие от първата духовна победа, да извършиш и окончателната стъпка отвъд прага на този дом на робството. На второ място, както вече беше казано, това е само началото на пътя. През морето израилтяните, включително и самия Моисей, ги е превел Господ, но през пустинята им се налага вече да вървят сами, макар и с Неговата помощ, преодолявайки и зноя, и умората, и вътрешния ропот.

The CommandmentsОтначало обаче им предстояло да получат Закона. Възкачването на планината Синай св. Григорий тълкува като възхождане към висотите на богопознанието – нещо, което впрочем произтича от самия текст. По този път Моисей се оказва сам – не може да му помогне нито брат му, нито съпругата му, нито който и да било от неговите съплеменници. Тайнственото общение с Бога, както вече видяхме, е описано със само няколко думи – ако щете, един от първите опити за апофатично богословие.

От планината той се завръща със скрижалите, на които са написани заповедите – най-важното, което трябва да предаде на своя народ. И това не е негово изобретение, а Божие откровение. На народа обаче то съвсем не е необходимо, както не е необходим и самият Моисей – народът си е направил златен телец и си е устроил празник. Вместо наставления за това, как да строят отношенията си с Бога и един с друг, на тях им е било необходимо „удовлетворяване на религиозните им потребности” – празнично веселие пред простия и разбираем „култов обект”. И колко още пъти в историята и на древния Израил, и на Християнската църква ще настъпва тази подмяна…

„И когато наближи до стана и видя телеца и хорàта, пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината; и грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стри на прах, па го сипа във водата, и даде от нея да пият Израилевите синове” (Изх. 32:19-20).

Огорчението и ужасът на Моисей са съвсем разбираеми – заветът е бил нарушен, по същество, още в момента на неговото сключване. Този завет, като цяло, не е особено необходим на народа, и на Моисей му е предстояло още много пъти да се убеждава в това. Трудно би било да водиш през пустинята дори и народ, който е готов да върви, – а какво да кажем за такъв, който сам не знае какво иска и който постоянно роптае: ту от липсата на храна, ту от нейното еднообразие, ту поради други причини? Народ, който на самия праг на Обетованата земя се отказва да влезе в нея поради страх от нейните обитатели? Народ, който мечтае за изгубеното си робство като за нещо невъобразимо прекрасно?

И Господ му предлага: „… остави Ме, да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя и ще произведа многоброен народ от тебе” (Изх. 32:10). Така, както първото човечество загива във водите на потопа, за да може във второто – произлязло от Ной – Господ да може да избере Авраам и неговите потомци, така и сега Господ е готов да започне всичко отначало, да направи втори опит. А праотец на този нов велик народ да стане лично Моисей.

Моисей обаче Го умолява да запази този народ, отново се изкачва на планината с новите скрижали, съоръжава скинията в пълно съответствие с показания му образец и води народа си към зададената цел. Взема върху си отговорността за народа, а може би си спомня и за онзи епизод по пътя им из Египет, когато сам се оказва неподготвен да изпълни Закона и недостоен за отредената му роля…

Въпреки всичко обаче, „… тогава Господ говореше лице с лице с Моисея, като да говореше някой с приятеля си” (Изх. 33:11) – само личните отношения с Бога дават на Моисей сили по този път. Налага му се много да преживее, включително и умората, и разочарованието, и съмненията, и гнева. При него ги няма единствено равнодушието и лицемерието – когато човек се преструва на някой друг пред Бога и пред другите хора. И винаги има диалог или, по-точно, три-лог – между Бога, Моисей и народа. Веднъж стъпил на този път, Моисей вече не желае да свърне от него.

И св. Григорий, като че ли уморил се да тълкува отделните подробности от това повествование, дава общия извод:

„Така великият Моисей, постоянно възвисявайки се, никога не спира, не поставя никакъв предел на своето възхождане и, веднъж стъпил на лествицата, която – както и Яков казва – е установил Сам Бог, той постоянно възхожда към следващата степен, и не престава да се изкачва, тъй като всеки път вижда, че над стъпалото, което е достигнал, има следващо” (2, 227).

За земния човек съвършенството не представлява резултат от пътя, а по-скоро е самият този път във вярното направление. И това особено добре се вижда в историята на Моисей, приживе така и не достигнал до края на пътя, по който води израилтяните. Умира на планината Нево, от която вижда добре Обетованата земя, но сам не стъпва на нея. Вече говорихме, че не е действал сам, че редом с него са били и Аарон, и Сепфора, и тъст му Иотор, а в странстванията из пустинята – най-близкият му помощник Иисус Навин, на когото предстояло да влезе в тази земя начело на народа. Моисей обаче не е бил сам и в друг смисъл: че целият му дълъг живот е бил само епизод от онази свещена исктория, която била започнала дълго преди него и която и до ден днешен е още далеч от своя край. По същия начин и строителите на катедралите през Средновековието са успявали да видят едва неголяма част от тези грандиозни съоръжения, знаейки, че чак правнуците им ще видят завършека на започнатото от техните предци, но от това не са се отпускали и са продължавали да работят. Катедралите са ги строили не едно, а цели няколко поколения.

Правейки равносметка на живота на Моисей, Библията съобщава: „И в Израиля нямаше вече такъв пророк, като Моисея, когото Господ знаеше лице с лице” (Втор. 34:10). Нататък се говори още за чудесата и знаменията, но като главно в неговия живот и източник на всичко останало Библията определя именно познанието на Бога. Това св. Григорий коментира така:

„В това се и състои истинското съвършенство: да се въздържаш от живота в злото не поради робски страх пред наказанието и да твориш добро не поради надеждата за награда, вървейки по пътя на добродетелния живот само поради търгашески разчет за изгодата; да виждаш далеч отвъд всички, обещани нам в надежда блага, и да се боиш от едно единствено нещо – от това, да разрушиш дружбата си с Бога и да смяташ тази си дружба за единствената въжделена скъпоценност; ето в какво, според мен, се състои съвършеният живот” (2, 230).

Хората търсят духовно ръководство. И често им се иска да получат технологичен алгоритъм – как да постят, как да се молят, какво да четат, какво да говорят, от какво да отбягват. В светоотеческото си тълкувание обаче Библейският текст предлага – както се убедихме – друг подход. Този подход повече прилича на пътеводител. Той разказва по какъв път можеш да минеш, как да направиш това по-удобно и по-безопасно, какво ще срещнеш по пътя, на какво следва да обърнеш внимание, от какво да се пазиш, за какво да бъдеш подготвен. При това всеки сам прокарва собствения си маршрут. Един може да прочете пътеводителя и да си остане у дома, преценявайки това пътешествие като твърде уморително, а резултатът от него – твърде непредсказуем. Друг може да опита да си закупи пътна карта от модела all inclusive, така че от него да не се очакват никакви усилия…

Това обаче би било вече собствен, личен избор на всеки поотделно.

Превод: Борис Маринов



 

Десницкий, А. „Духовные этапы жизни Моисея: библейско-патристический путеводитель” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Седер Песах е ритуалната семейна трапеза на юдейската Пасха, по време на която се чете пасхалната Хагада (бел. прев.).
[2] Изх. 2:11-14 (бел. прев.).
[3] Изх. 18:13-24 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9pdd9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме