Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Диханието на Левиатана или още няколко думи за филмите-палиндроми на Андрей Звягинцев

Събота, 14 Октомври 2017 Написана от Свещ. Павел Лизгунов

LeviathanОт времето на излизане на филма „Левиатан” на Андрей Звягинцев измина вече доста повече от година.[1] Въпреки надеждите на автора филмът да попадне в „десятката” на зрителските очаквания, след като първоначално предизвика голям резонанс в СМИ, в процеса на прожектирането си той не преуспя особено. Случаите, когато хора, които го виждат, купуваха билети и безплатно ги раздаваха на другите, се оказаха единични и по-скоро политически ангажирани – мнозинството не поискаха да си купят билет дори само за себе си. Така или иначе несъмнено този филм е изключително талантлив, както вероятно и всички филми на своя режисьор. И, разбира се, оказа силно влияние върху немалка част от обществото, а посеяните с него семена не може да не дадат кълнове.

След излизането на филма се появиха доволно много рецензии и в най-различен смисъл, включително и в църковната област – както положителни, така и отрицателни. Изглежда обаче, че все още не е казано всичко. Сега, след като измина време, след като емоциите донякъде утихнаха, на нас ни се иска да се опитаме да разгледаме този филм в контекста на цялостното творчество на режисьора. И да го разгледаме от християнска гледна точка, защото в много голяма степен това е филм за Църквата и, както и всички предишни филми на режисьора, той е свързан с въпросите на вярата, а още и затова, защото тази гледна точка е най-важна за автора на тази рецензия.

Най-простият и въобще основен въпрос, който се появява след гледането на този филм е за Църквата ли е той или против нея? За християнството ли е или против него?

Едни казват, че това е един антиклерикален, но не и антицърковен филм или, по думите на самия негов режисьор, това е филм за фарисейството и нищо повече от това. Антиклерикалността му е очевидна – с това не може да се спори. Образът на срасналия се с властта архиерей, който пие водка с кмета и благославя неговите злодеяния, говори сам за себе си. Проповедта на същия този архиерей за недопустимостта на оскверняването на храмовете, нарязана с цитати от Светейшия патриарх Кирил по повод лудорията на групата „Pussy Riot” в храма „Христос Спасител”, очевидно показва и непосредствения повод за тази антиклерикална нападка. Впрочем, в тази си реакция Звягинцев не е сам. „Когато солта губи силата си, тя се превръща в отрова… Затвори след мен: едва ли ще се върна”.[2]

Може би, обаче, този филм е насочен против духовенството, против срастването на Църквата с властта, против лицемерието, но не и против самата Църква като такава? Може би той е роден от болка заради съвременното бедствено състояние на Църквата и призовава към нейното очистване? Може би – независимо от всичкото извършващо се зло – по мнението на режисьора, в църковната йерархия, все пак, „блажени са нищите духом”, а „Покровът е свят”? В противовес на продажния архиерей като че ли се явява фигурата на отец Василий, на искрения свещеник-безсребърник, който и олицетворява истинската Църква. Това поне посочва в свое интервю самият режисьор.

Само че такова тълкувание не се потвърждава особено много от повествованието на филма. При срещата си с главния герой, преживял страшната мъка, свещеникът не намира нищо по-добро от това да му приведе невразумителен цитат от книгата на Йов (на който героят отговаря с искрено, горестно удивление), да я изтълкува по прекалено странен начин и да обвини героя в това, че не се изповядва и причастява. Заслужава си да съпоставим този епизод с един друг: същия този въпрос за изповедта и причастието задава и архиереят на кмета, който се жалва на владиката за проблемите си с адвоката. Кметът обаче, напротив – и се изповядва, и се причастява. При него всичко е нормално – Църквата е на негова страна, той побеждава врага и казва на детето си: „Това е нашият Господ, Той всичко вижда”. Съпоставката изглежда като гавра: ето го всичко онова, което Църквата може да даде. Изповядвай се и се причастявай, и прави каквото искаш. След разговора си с героя свещеникът отнася купения хляб на свинете. Дълъг кадър: свинете изяждат хляба. Край на срещата с отец Василий.

А може би това е филм не само против клерикализма, а дори и против Църквата – той обаче не противоречи на християнството, не противоречи на вярата като такава, на вътрешната, на извъзконфесионалната вяра: тогава, когато „Бог е в сърцето”? Ето тук вече си заслужава да си спомним и за останалите филми на режисьора.

Всички големи филми на Андрей Звягинцев (с изключение може би на „Елена”[3]) са построени върху един и същ принцип – това са филми палиндроми. За тяхна основа се вземат знакови събития от Св. Писание (в „Завръщане” – пришествието на Христос и Страстната седмица, в „Изгнание” Благовещение Богородично, в „Левиатан” – кн. Йов), които стават в наши дни и, главно – случват се наобратно. Завърналият се баща умира по вина на своите деца. „Благовещението” се обръща в смърт и на младенеца, и на майката. На Йов Бог не се явява и не го избавя.

„Завръщане” – това е обърната Пасха. В неделен ден баща се завръща при своите синове Иван и Андрей (по имената на първозваните апостоли), кадърът с бащата, спящ на постеля, ни напомня за платното „Полагане на Христос в гроба” на художниците от Възраждането. След това Христос възкръсва, а бащата се събужда. Филмът изобилства от християнски алюзии. Следва седмица, повтаряща събитията от Страстната седмица. В петък бащата умира, а в събота е погребан под водата. И, естествено, не възкръсва.

Защо режисьорът се обръща към този странен прийом? Като цяло използването на преобърнати свещени текстове и символи („Отче наш” наопаки, обърнат кръст и др. под.) е привичка на сатанистите. За неизкусения зрител-християнин дори само това би било вече достатъчно, за да затвори за себе си познанството си с творчеството на който и да било режисьор. По-„напредналият” зрител обаче ще намери за себе си основание да продължи с подобно познанство в това, че в световната култура този прийом съвсем не е нещо ново. Образът на обърнатата Пасха или въобще символичното използване на евангелските събития в контекста на своето време по един или друг начин е използван, започвайки още с операта „Селска чест” от Джовани Верга и Пиетро Маскани, както и във филма „Кръстникът” на Марио Пузо и Франсис Форд Копола, в романа Майсторът и Маргарита на Михаил Булгаков и дори в Идиот на Фьодор Достоевски: писател, който е изключително сложно да бъде подозиран в каквато и да било причастност към сатанизма или антихристиянството.

Като правило, този образ се използва в литературата или киното за разкриване на контраста между външната християнска принадлежност на героите (всичките герои на „Сицилийската чест” са християни, а Майкъл Корлеоне участва в кръщаването на дете) и тяхната вътрешна отдалеченост от висотата на тази вяра (дуелът и смъртта в първото произведение, масовите убийства във второто). Най-ясно обяснява смисъла на този прийом Римският папа в последната част на „Кръстникът”. Камъчето на века лежи във фонтана, но вътрешно остава сухо. В продължение на две хилядолетия хората живеят в християнско общество, но реално те не са християни. Този прийом Звягинцев използва в „Завръщане” – филм, който неочаквано получава огромен успех. Вероятно, вдъхновен от този успех, той не се ограничава до палиндромите на Пасха, и решава да се обърне и към други събития от Свещената история.

В „Изгнание”, в семейство с библейски имена, на фона на библейски пейзажи, се случва трагедията на едно несъстояло се Благовещение. Един мъж не е готов да приеме от жена си вестта за раждането на син от Бога и, като я заставя да убие собственото си дете, я довежда до самоубийство. По иконата на Благовещение пълзи тлъста хлебарка. Режисьорът обича едрите щрихи.

„Левиатан” пък е повторение на историята с праведния Йов. Дяволът отива при Бога и моли за разрешение да нападне Йов. Тук пък кметът отива при архиерея и моли за разрешение да отнеме дома на главния герой във филма. В Библията Левиатанът е морско чудовище, което символизира дявола. Левиатанът на Томас Хобс е държавата. Левиатанът на Звягинцев съчетава едното и другото. Нататък започват изпитанията на героя-Йов, в които той губи всичко. Героят роптае към Бога – както и Йов. Свещеникът до голяма степен прилича на приятелите на Йов, които се опитват да го увещават и да го обвиняват в грехове, станали причина за неговата горест. Всичко обаче завършва не с явяването на Бога, оправдаването на Йов и изобличаване на неговите лъже-приятели, а със затвор за героя и тържество на злото, наричащо себе си добро.

Ако разглеждаме филмите на Звягинцев в този ключ, то лайтмотив в „Левиатан” може да бъде призивът към Църквата, към духовенството: „Помнете, че не сте богове!”. „Изгнание” е подобен род обръщение към мъжете, а „Завръщане” – към бащите.

И в „Левиатан” може да бъде чут подобен призив, защото филмът има очевидна връзка с реалната Русия – такава, каквато я вижда неговият автор, и очевидна социална насоченост, а дори, може би, в известна степен е и справедлив. Струва ми се, че именно това обуславя положителните отзиви за филма от страна на част от духовенството.

В „Завръщане” и „Изгнание” това едва ли е така. За разлика от „Левиатан” и от „Елена” историите, разказани в първите два филма, нямат свое собствено смислово съдържание, вън от иносказателния контекст. Още повече, че вън от своя контекст те са безсмислени. Поведението на бащата, – който вози децата си неясно къде, мачка ги и ги довежда до бунт, и накрая глупаво умира, в опит да спаси едно от тях, – е непонятно, и едва ли има задачата да ни научи да сме по-меки и топли с нашите деца. Поведението на жената, довела мъжа си до състоянието да я застави да направи аборт, а себе си – до самоубийство, с нелепата история за „детето, което е от него и не е от него”, е абсурдно. Най-ярко това се проявява в сцената, в която героинята обяснява смисъла на неясните си терзания. В тази сцена, изглежда, актьорското майсторство изменя на Мария Боневи – монологът ѝ звучи неуверено и неубедително, сякаш за пръв път в целия филм в този момент актрисата изобщо не разбира за какво говори. „Това дете е негово дете… И не е негово. Не е негово в този смисъл, че нашите деца не са само наши. Както и ние не сме деца само на нашите родители… не искам да раждам умиращи. Та нали ние можем да живеем, без да умираме. Нали такава възможност съществува. Не знам каква е тя, то тя съществува. Това е възможно само заедно, един за друг, споделяйки. По един само не се получава. Няма никакъв смисъл, затворен кръг…”. Да се слуша всичко това е доволно неприятно – фалшът се чува отчетливо.

Тези филми придобиват някакъв смисъл и интерес изключително в контекста на притчата-палиндром, единствено в контекста на евангелските алюзии. И това не трябва да удивява, защото събитията от Евангелието са изписани не само върху скрижалите на цялата европейска култура, но и въобще в самите първооснови на битието; затова тези събития неизбежно предизвикват отклик и в душата. Като се обръща към евангелската тематика, авторът практически винаги печели някакъв успех (да си спомним повестта „Юда Искариот” на Л. Андреев и рок-операта „Иисус Христос суперзвезда”), а затова и обръщането към подобни прийоми винаги в определен смисъл е изгодно за него.

В случая обаче няма използване на образи от Евангелието, чрез които да се казва нещо за нас. Обратното – тук се използват образи от нашето време, за да се каже нещо за онези събития, за Евангелието и за Бога. Смеем да предположим, че това се отнася и за последния филм.

Ако разгледаме филма в този ключ, то можем да видим, че „Левиатан” ни казва следното. Проблемът на Църквата не е в това, че отделни нейни членове могат да бъдат неискрени, а в това, че проповядваното от нея просто не съществува. Няма Го Бог, няма го и Неговият промисъл, няма я и светостта. Има ги героят, който не се причастява, и кметът, който се причастява, като смята, че „Господ всичко вижда”, и архиереят, който осъжда поругаването на светинята, и неговите слушатели-енориаши, със своите чисти, искрени очи, които наистина приличат на енориаши в православен храм, радват се на строежа на новия храм, вярват на проповедта на архиерея и не знаят, че този нов храм е построен върху кръвта на мъченик: само че не мъченик заради Христос, а мъченик от Христос. Образите на разрушения храм, с дупката в небето, където се събират децата, и на възстановения храм – където се събират нечистите и слепците… Това е историята на един Йов, когото Бог не спасява, защото Него Го няма. Има само малко човешко добро – приятелите на Андрей, които вземат при себе си неговото дете просто защото „че как иначе”, и които преди това искрено са преживявали нещата, разбирайки за случилата се съпружеска измяна.

Възможно е в „Левиатан”, както и в други от своите филми Андрей Звягинцев да отразява вътрешната си трансформация, своята загуба на вяра в Христос и в Църквата или започналото, но не завършило негово завръщане към тази вяра. В този контекст се изясняват многобройните намеци от „Завръщане” и „Изгнание”. Бащата се връща при децата си (в същото онова време, когато мнозина, а, може би, и самият режисьор, са се завръщали към вярата), но отново умира и вече няма да възкръсне. „Не обичам риба. Веднъж преядох. Отдавна…”, казва той на децата си по време на Тайната вечеря. Както е известно, рибата е символ на Христос и християнството. На старинен плавателен съд децата откриват огромна, неприятна риба, от която се започва и трагичната развръзка. Мъж се завръща в дома на баща си – дом, на фона на библейски пейзажи и в семейство с библейски имена, с надежда отново да го устрои и обживее, но Благовещението не се случва. И отново го заковава и го изоставя. Домът на Андрей бива безжалостно рушен от екскаватора. „И какво да направим сега? – Да погребем Вера” – многозначително казва героят в „Изгнание”. Тъкмо това прави Звягинцев в своите филми. Той погребва вярата. Може би, той е искал да вярва в Бога, само че, също като юриста от „Левиатан”, „вярва във фактите”.

Изглежда, този мотив във филмите на А. Звягинцев е най-отчетливият. В това да погребе завърналия се баща, да погребе Вяра, да закове библейския дом и завинаги да го изостави той като че ли вижда избавление, очистване. Умира вярата, християнският дом е закован и изоставен, само че тази смърт се превръща в очистваща смърт, ручеят оживява, героят седи с просветено лице на тревата пред дърветата, жени косят тревата и пеят народна песен… Смъртта на религиозната, на конфесионалната вяра довежда до освобождение и до облекчение – до разбирането, че няма божествено Добро, но има малко човешко добро: любовта на майката, дружбата между братята, мирът и любовта в семейството, милосърдието към децата на приятелите – всичко това, заради което си заслужава да се живее. Самият Звягинцев – в своите интервюта и статии, подчертава, че най-висшата ценност е човешкият живот. И това е основният постулат на хуманизма, но на нехристиянския хуманизъм. В европейското общество този постулат е станал начало на отдръпването от религиозната вяра, която векове наред е утвърждавала, че има нещо, което е още по-ценно от човешкия живот.

Мотивът на противопоставянето на малкото човешко добро против църковното и християнско псевдо-Добро, е особено характерен за постхристиянското европейско общество. Съвсем на първо четене тук можем да си спомним, например, за филмите на Ингмар Бергман. Във „Фани и Александър” развратният, но добродушен Густав Адолф Екдал се оказва много по-мил и човечен от чудовищния и лицемерен епископ, и почти същата тази мисъл той изразява при своя дълъг тост към края на филма. Във филма „Седмият печат” смъртта прибира заетия с метафизични търсения рицар и пощадява семейството на странстващия актьор. В „Петия печат” на Золтан Фабри главният герой разбира, че може да удари по бузата разпнатия Христос, заради спасението на децата. Можем да си спомним и филмите на Бунюел и на Фелини, а, мисля си, и още много. В този смисъл Звягинцев е в много по-голяма степен наследник на западноевропейския кинематограф, отколкото на Андрей Тарковски, както отначало обичаха да го наричат. И той съвсем справедливо се отърва от тази атрибуция – двамата режисьори показват някои сходства в стилистиката, но вътрешната настройка е изцяло противоположна.

Но нехристиянският и неконфесионалният хуманизъм постепенно се превръщат във враждебни към която и да било конфесия и като цяло към християнството въобще. Постхристиянското, безбожно общество постепенно се превръща в антихристиянско и богоборческо. В пустеещия дом, от който някога са изгонили един, се вселяват седем бяса. Такава е естествената динамика. От просто недостъпна и изоставена, във филмите на Звягинцев Църквата постепенно се превръща във враждебна и зла. И, в случай че се вгледаме внимателно във филмите на режисьора, тръгвайки от най-първите от тях, ще можем да различим още един смислов оттенък.

„Той ни обича за себе си, като вещи. Господи, та нали вече много години така си и живеем. Защо съм така сама? Защо той не говори с мен, както по-рано? Или само ми се е струвало, че сме си говорили… Как да му обясня така, че той да види, че от това, което върши ме боли?” – говори Вера… За кого обаче е казано това? За деспотичния ѝ мъж? Или… за още някого? Или за Някого?

„Кажи защо дойде? Ние не сме ти нужни. Без тебе ни беше по-добре. Защо сме ти нужни ние на тебе?”. „Бих могъл да те обичам, ако ти бе друг. Ти обаче си по-лош от всички. Не смей да ни мъчиш! Ти си никой!… Върви си! Излез, ненавиждам те!” – към кого са обърнати тези думи?

В „Завръщане” в причина за смъртта на децата се превръща именно жестокото и безжалостно поведение на бащата. Големият син Андрей с всички сили се опитва да го приеме, но не издържа на неговия гнет. Бащата умира по своя собствена вина, поради своята авторитарност, безжалостност. Но нали бащата от „Завръщане” е образ на Бога. „Синко, отвори! Пусни ме! Синко, отвори, моля те!”. Образът е съвършено евангелски – „Ето, стоя при вратата и хлопам…”. Кой обаче е виновен за това, че синът не отваря?

„Господ вижда всичко” и помага на тези, които се изповядват и се причастяват, в чиито автомобили има иконки, независимо от това, как те живеят, независимо от това, че редом с иконките там имат непристойни фотографии. Вярата във фактите не помага на юриста. Вярата в Бога обаче помага на кмета; тя помага и на архиерея. Помага им в техните злодеяния.

В този смисъл всички филми на А. Звягинцев могат да се възприемат като реч на един Йов, който се съди с Бога – който Му връчва призовка. Възможно е авторът да се смята за прав да върши това – поради събития от собствения си външен или вътрешен живот.

Завръщането или опитът за завръщане на режисьора към Бога се е превърнало в бягство от Него и виновният за това е Сам Бог – жестокият и безжалостният. Ето защо, антиклерикалността и антицърковността на последния филм изобщо не е удивителна, нито е неочаквана, и сякаш изобщо не представлява борба с фарисеите за чистотата на Църквата. Под влияние на известните църковно-политически събития абстрактното и, може би, не съвсем осъзнато богоборчество от първия филм, в „Левиатан” се превръща вече в изцяло осъзната борба с конкретното проявление на Бога, с Неговото наследство на земята – основаната от Него Църква. И не се ли явява образът на детето, което плаче пред събореното чудовище, в някакъв смисъл образ на душата на самия режисьор?

Хора с различна религиозност могат да се отнасят различно към творчеството на този режисьор. Християните обаче не си струва да се залъгват от наличието в неговите филми на огромен брой християнски алюзии. Скритите в съветското време алюзии на забраненото християнство при Тарковски и скритите алюзии във времето на отваряне на храмовете при Звягинцев са съвсем различни неща. Подобни алюзии могат да бъдат открити при много от европейските режисьори, които са в същото време и съвършено невярващи: „постхристиянски” хора.

Следва да признаем, че Звягинцев не е православен и не е християнски режисьор – той има своя вяра и свой светоглед: сложен и изстрадан, но не и християнски, и няма защо да търсим нещо там, където го няма. Зловещата история на гибелта на Владимир Гарин в Осиновецкото езеро – в местата, където, според филма, само преди година той е погребал своя баща, – е само поредното потвърждение за това. В тази история не по-малко отчетливо, отколкото и във всички останали филми на А. Звягинцев, се чувства диханието на Левиатана.

В тази светлина доста странно изглеждат статиите, чиито автори признават, че са гледали, гледали са повторно и са препоръчвали на останалите филмите на Звягинцев, а след „Левиатан” са се отвърнали от тях, че някои даже ги и били изгорили всичките в църковния двор. Филми, които са в не по-малка степен зловещи – едва ли страдащият герой от „Левиатан” е по-страшен от умиращия и не възкръсващ Бог в „Завръщане”.

Неотдавна същият режисьор пристъпи към създаването на свой нов филм. „Това ще е филм за семейството. Много тъжен…”. Положението на семейството в Русия сега действително е много тъжно. Ще го изцери ли обаче Звягинцев? Или ще метне по него още един камък? Би било много добре, ако всички онези, които участват в създаването на филмите на Андрей Звягинцев, сериозно се замислят, дали делото, в което участват, не е това.

Бих искал да завърша статията си за филмите-палиндроми със също обърнатата фраза на прочутия подвижник и проповедник на отминалото столетие Сурожки митр. Антоний, който често е казвал: „Аз съм лош човек, но това, което говоря за Бога е вярно”. Перифразирайки го, ми се иска да кажа следното: Андрей Звягинцев е несъмнено един от най-талантливите режисьори, само че това, което той говори за Църквата и за Бога, не е вярно.

Превод: Борис Маринов

Лизгунов, П. „Дыхание Левиафана, или еще несколько слов о фильмах-перевертышах Андрея Звягинцева” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Текстът е публикуван на 7 юни 2016 г. (бел. прев.).
[2] Стихове из песента на Борис Гребеншчиков „Пришел пить воду” от неговия самостоятелен албум Соль (1 ноември 2014 г.).
„Закрой за мной, едва ли я вернусь…
Когда соль теряет силу – она становится яд”.
В текста на о. Павел Лизгунов двата стиха са в обратна последователност (бел. прев.).
[3] Казвам „с изключение”, защото, макар и да е свързан с книга Откровение на св. апостол Йоан Богослов, филмът „Елена” е свързан с него изглежда в друг ключ.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u3cpy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме