Един от любимите изрази на църковните говорители на Руската православна църква през 90-те години беше „канонична територия“. Значи, СССР се разпадна, но новите държавни граници не променят църковното устройство и православните от Талин до Бишкек продължават да се подчиняват на Московска патриаршия. Никакви други православни църковни организации нямат права върху тези земи и не могат нищо да правят без съгласието на Москва.
Тази система започна да се разклаща отдавна, но ми се струва, че през 2022 г. тя рухна напълно.
Родом от Рим
Идеята за каноничните територии произхожда от късната Римска империя. Когато християнството става нейна държавна религия, църковните структури се приближават до имперските: епархията е като римска провинция и както група провинции се подчинява на цезаря или августа (империята е била разделена на части), така и група епархии се подчинява на този или онзи патриарх. Например, цяла Африка – на Александрийския, защото Александрия Египетска е най-големият, известен и богат град на африканския континент.
А императорите, започвайки от Константин, организирали църковни събори за обсъждане на разногласия и спорни моменти, влияели на техните решения, и, което е най-важно, можели да осигурят изпълнението на техните решения. На Изток прякото продължение на Рим ние наричаме Византия. Наистина, и Африка с Александрия, и традиционните територии на Антиохийската и Йерусалимската патриаршия скоро са завоювани от мюсюлманите, така че Византийската империя се е състояла от територии, подчинени на Константинополския, т. е. на столичния патриарх. Какво пък, така даже е по-удобно.
Именно от Константинопол получават християнската вяра източните славяни, и в края на 16 в., вече след падането на Византия, митрополитите на цяла Русия започват да се наричат патриарси, съвсем логично: разрастващото се Московско царство се е нуждаело от своя патриаршия, по византийски образец. Всъщност, границите на териториите, подчинени на Московския патриарх, са съвпадали с границите на териториите, подвластни на московския цар. Четирима източни патриарси се оказват под властта на турците и зависими от щедрите московски дарения, затова не възразяват срещу промените на вътрешноцърковните граници. Когато Киев влиза в състава на Московската държава, разбира се, Киевският митрополит се оказва подчинен на Московския патриарх.
Америка, Естония, Украйна…
Новото време носи нови реалности – например, на американския континент в един и същи град се намират един до друг храмове на гръцката, сръбската, румънската, арабската и руската църкви – и какво става с древния принцип, според който в един град може да има само един епископ?
През 1970 г. възниква нова структура: Московска патриаршия дава независимост на Православната църква в Америка. Но веднага се оказва, че гърците или румънците предпочитат своите си храмове, а Константинопол отказва да признае новата структура. Според неговата позиция Московска патриаршия властва само над земите на московския цар (е, или генерален секретар). А Константинополският е Вселенски, т. е. именно на него се пада да обгрижва вярващите по всички части на земята, където преди това не са имали свой патриарх. Москва не може да се съгласи: тя е Третият Рим, двата предишни паднаха, а четвърти не може да има.
Старата разпра излиза отново на повърхността, когато през 1990-те Константинопол преучредява своята епархия в Естония (тя съществува в независимата република през 20-те и 30-те години на 20 в.). Двамата патриарси (Московският и Константинополският) даже престават да се споменават на богослуженията за определено време, за първи път в историята на РПЦ. И като резултат… всичко така и си остава: две паралелни юрисдикции, две православни територии в една страна. Защото вече няма император, който да може да реши спора в полза на един от тях!
Ситуацията с Украйна, разбира се, е особено остра. Още в началото на 90-те там възниква нова православна юрисдикция – Киевска патриаршия, но тя не беше призната от другите православни църкви, смятащи я за неканонична. И наистина каноните, т. е. нормите на църковното право, не предполагат, че дадена група епископи и свещеници могат просто да решат и да учредят нова патриаршия.
Когато оръжията говорят, каноните мълчат
Казано строго, каноните са сборник от късноантични и средновековни правила, които се прилагат в съвременния църковен свят доста избирателно. Те са се създавали за съвсем различен свят. Да ги спазваш строго, това е все едно на шофираш автомобил по улиците на съвременен град по правилата, създадени за римските колесници. Но преди поне се стараеха да не ги нарушават грубо…
А след това заговориха оръжията. В същата тази Украйна все повече хора не искаха да поменават Московския патриарх, който откровено агитираше за „руския свят“. И като резултат Константинополска патриаршия се въоръжи със собствените си тълкувания на собствените си документи и провъзгласи през 2018 г. нова Православна църква на Украйна – по естонския сценарий. Това беше своеобразен изход за тези, които не искаха да се подчиняват на Москва, но искаха да запазят верност към духа на каноните. Така в страната вече съществуваха две църкви с почти еднакви наименования: Украинска православна църква (УПЦ, подчинена на Москва) и Православна църква на Украйна (ПЦУ, подчинена на Константинопол).
Но дойде 2022 г. и УПЦ на свой събор реши да спре да поменава Московския патриарх, така фактически излезе от състава на РПЦ, без да влиза при това в никаква друга патриаршия и без да съставя нова официална структура. Това в крайна сметка не е пречка за молитвата!
По-нататък – повече! Съвсем наскоро автономията на местните православни, пълната им независимост от Москва провъзгласи… парламентът на Латвия (при явна поддръжка от страна на местното църковно ръководство). Това вече е нещо съвсем ново в каноническото право: автокефалията да се дава от светския парламент! Съвсем вероятно е подобно развитие на събитията да се очаква и в Литва. А в източна Полша местните православни слагат плакати, в които молят да не ги отъждествяват с руснаците…
Като резултат самата идея за неразрушимите канонични територии се пръска по шевовете, а „руският свят“ на патр. Кирил постепенно се връща, както при царете, в границите, контролирани от царската войска.
Затова пък паралелно… Московска патриаршия изгражда свои структури в Африка, напълно игнорирайки Александрия – точно защото в украинския спор тя зае другата страна. Така, че каноничните територии са нещо като розовите еднорози.
Затова пък конкуренцията на идеи и юрисдикции в днешния свят привлича не по-малко хора. И каквото и да казва за своя традиционализъм патр. Кирил, той изглежда направи за глобалните промени в православния свят повече от всички модернисти взети заедно.
* Източник: www.moscowtimes.ru
