Мобилно меню

4.7692307692308 1 1 1 1 1 Rating 4.77 (52 Votes)
1_60.jpgПревръщането на Църквата в религия се отъждествява с индивидуализирането на вярата, аскезата и богослужението: вярата се отчуждава в индивидуални убеждения, аскезата - в индивидуална етика, а богослужението се превръща в индивидуален дълг. Правилните убеждения, подчиняването на нравствените заповеди и последователността в изпълняването на богослужебните задължения са достатъчни, за да гарантират оправданието и спасението на човека. В религиозната интерпретация на благочестието и спасението не се предполага нищо, което има общностен характер; нито общността – тялото на любящи отношения, което се конституира в евхаристийната вечеря, нито участието в това конституиране, нито търсенето на истината в промяната на способа ни на съществуване: в прехода от природния инстинкт за самосъхранение и надмощие към изпълнено с любов самопревъзмогване и самопринасяне.

В християнството, превърнало се в религия, всяка форма на колективност има своето място само, ако съдейства (като спомагателен и укрепващ фактор) в култивирането на индивидуалното благочестие. Богослужението е общо, за да вземе човек пример от молещите се на едно и също място и да усили своята ревност за индивидуална молитва. Човекът участва в евхаристийната вечеря заради наградата за своите добродетели и “чистота”, заради “допълнително” санкциониране на прошката на греховете, дадена в изповедта, както и за енигматично “свръхестествено”, почти магическо осигуряване на “вечен живот”.
 
На свой ред в религизираното християнство са индивидуализирани и останалите тайнства: откъснати от евхаристийното събитие на конституиране на Църквата, те се преживяват като обреди, които засягат единствено отделния човек (и по емоционален начин неговите близки и приятели), преживяват се като “свещенодействие” за получаване на някакво неопределено и магически разбирано свръхестествено благословение – “благодат”. Тайнството Брак, например, узаконява (сама по себе си разглеждана като греховна) сексуалната връзка на съпрузите, дава й социално признание, а всичко това е съпроводено от нравствени наставления. Тайнствата Кръщение и Миропомазание се извършват в отсъствието на евхаристийната общност, в която се предполага, че се насажда новопокръстеният – те представляват символични практики за придобиване на християнска идентичност.

Също така Тайнствата Изповед и Елеосвещение са станали напълно индивидуализирани свещенодействия: те могат да бъдат извършени от свещеника по молба на всеки мирянин, насаме, извън рамките на конкретната евхаристийна общност. Сякаш се губи съзнанието, че става въпрос за “тайнства”: а това за Църквата означава откриване и осъществяване на нейната истина, с други думи на евхаристийния начин на съществуване, въплътен в общност.

Дори и Ръкоположението, единственото тайнство, което остава в рамките на Евхаристията, се извършва без конкретно църковно тяло, чийто пастир става ръкополаганият епископ или презвитер. В религизираното християнство тайнството Свещенство е формално свещенодействие, затова се извършва във всеки храм от всеки епископ или от няколко епископа, сякаш става въпрос за удостояване с индивидуална религиозна длъжност (“на йерей” или на “архийерей”, както във всички останали религии), като тялото на епископията или енорията, на която ръкополаганият ще бъде отец, остава напълно безучастно.

И ако в религизираното християнство църковните тайнства (знаци за осъществяването и проявяването на Църквата) са напълно индивидуализирани, лесно може да се направи заключение какво става с подвига – с начините на общото усилие за съчетаване на волята и праксиса, което има за цел единодушието в любовта. Смисълът на подвига остава напълно непознат, както и неговият църковен характер, неговият общностен начин и цел - основната разлика, която отличава аскезата от етиката. В религиозното християнство човек пости, моли се, дава милостиня, участва в дела на благотворителност, защото всичко това осигурява индивидуални награди и е гаранция за индивидуално спасение.

Отслабва съзнанието, че ние, християните, се молим, извършваме тайнства, вярваме-доверяваме се на църковното благовестие, извършваме подвига на аскезата, само защото живеем насадени в конкретното тяло на евхаристийната общност. Единствено в това насаждане докосваме реалната надежда за промяна на начина на съществуване и за свобода от времето и смъртта. Без конкретното включване-участие всичко друго остава в сферата на ефимерните психологически преживявания и лъжливи усещания на религиозността, които нямат нищо общо с реалността на нашето съществуване и живот.

Религизацията премахва основния за Църквата приоритет на евхаристийното тяло, без да отменя институционално-организационните форми на църковния колективен живот – епископията и енорията. Формите се запазват, но радикално се отчуждават. Ос, причина и цел на тяхното създаване вече не е евхаристийната вечеря, осъществяването и проявяването на тялото на евхаристийната общност. Епископията и енорията се определят от приоритетите на “практическата” полза и от изискванията за организационна ефективност.

В контекста на религизацията под думата “църква” хората разбират организационния и административен механизъм на определена религия – в случая на християнската религия. Механизъм, който съществува, за да обслужва “религиозните потребности” на народа. Ако християнството е на първо място по брой на своите последователи сред предпочитанията на населението, тогава съвременното законодателство го признава за “доминираща религия”, която има определени привилегии. Ако не, то получава същия юридически статут, който имат останалите религии и религиозни секти.

Следователно в контекста на религизирането “църквата” е административно изражение на “християнската религия“. Тя има своя централна организационна управа (Патриаршия или Архиепископия) обикновено в столицата на съответната държава и поместни административни единици (епископии, митрополии) в провинцията – подобно на всички общественополезни организации. Всяка провинциална единица разполага с “клонове” („подразделения”) във всички градски квартали и в селата (енории), които обслужват религиозните потребности на населението. Така в съзнанието на повечето хора религизираната църква не се различава от останалите общественополезни организации (институциите за социално осигуряване, бюрата по труда, социалните служби, спортните клубове и т. н.)

Изобщо не е случайно, че в контекста на религизирането под думата “църква” хората разбират единствено сградите, канцелариите, административния персонал. И както всяка публична организация се отъждествява с йерархически по-висшето административно ръководство, така и “църквата” се отъждествява само с епископите или с духовенството в по-широк смисъл.

Обаче това отъждествяване очевидно ласкае епископите, които разбираемо се ползват от това. Те казват “Църквата взе решение”, “Църквата отсъди”, “Църквата счита” и с удивително самоугодничество визират изключително самите себе си или административната институция на събора на епископите. Сякаш забравят, че епископът не може без миряните от епископията, нито пък има църква без народ, чийто отец и служител е епископът.
 
Когато енорията престане да се отъждествява с евхаристийната общност, с тялото на кинонийни отношения, когато очевидно се разглежда като “клон” или “подразделение” на централизирано управлявана религиозна институция, тогава тя количествено не подлежи на контрол: броят на енориите не се определя от стремежа за създаването на определена общност, а от обслужването на “индивидуалните религиозни потребности”. Видя се, че в големите градове енорията може да обслужва “религиозните потребности” на много хиляди или десетки хиляди.

Превод: Константин Константинов
 

* Откъс от книгата Против религията, Атина 2006 (бел. прев.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aacxk 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.