За черните дупки в живота на Църквата... и за надеждата

Синодалните старци не бяха оценили ролята, която медиите можеха да изиграят за изграждането на един пълноценен публичен образ на Църковно-народния събор. Вместо това те филтрираха до краен предел информацията „за външните”, надявайки се нейната стерилност да им осигури работен комфорт. Получи се точно обратното: недоволни от лаконичната официална информация, медиите дадоха воля на характерния за нашето общество скептицизъм и недоверие към всяко публично събитие. Силно преиначени от принципа на разваления телефон, няколко „решения” на събора получиха гласност и статут на факти с обществена значимост: „Църквата се клерикализира” (заради решението за отпадане на определението „народен” от името на събора); „Ограничават се правомощията на патриарха” (заради решението да отпадне изискването мнението на патриарха да бъде определящо за вземането на решения от Св. синод); „Църквата спира злоупотребите с църковни имоти” (заради решението на втората сесия да се забрани продажбата и заменките на църковни земи и имоти), „...но все пак си остави вратичка” (заради решението на третата сесия да се разреши отдаването им под наем и правото на строеж върху тях); и последно: „Ще има общ регистър на църковните имоти, които досега са забулени в мъгла”. С това като че се изчерпаваха възможните последици от приемането на новия устав за обществото като цяло.

Извън светлината на прожекторите останаха собствено църковните проблеми, които се откроиха през трите сесии. И сред тях основният: съборността като принцип в живота на Българската църква е в криза. Наистина, тази болест не е „българска”, тя е поразила цялата Православна църква днес на всички нива – от енории до патриаршии, но у нас е особено отчетлива, така да се каже – проявява се „без маска и грим”. И по-важното, във всички останали православни църкви има коректив на това болестно състояние – било чрез харизматично богословско присъствие или в още по-добрия случай чрез свидетелството на духовни личности, живеещи съборността в нейния автентичен богословски смисъл. А у нас не се откроява дори един глас с нужния авторитет, пък бил той и сам в пустиня... Наистина, липсата на съборност в Църквата ни е толкова значима, че пред нея и най-съвършеният устав ще остане безплодна купчина изписани листове, с които никой друг освен студентите по богословие няма да се занимава. Тази липса има страшна притегателна сила, която поглъща като черна дупка всяка добра лична или групова църковна инициатива. И в крайна сметка тя поставя под въпрос самата идентичност на Българската православна църква като Църква Христова.

Владимир Лоски има една забележителна статия, За третото свойство на Църквата, посветена на съборността на Църквата като неин отличителен белег, отличаващ я от всяка чисто човешка организация: „Вярвам в една, свята, съборна и апостолска Църква...”, изповядваме в Символа на вярата. Лоски не се страхува дори да заяви, че липсата на всяко едно от тези четири качества или неговата промяна обезсилва и останалите, лишавайки ги от тяхната дълбочина. Какво е съборността? Тя не е синоним на църковно единство, разсъждава Лоски. Съборността е откровение на истината за Св. Троица сред хората. Откровение, което се проявява не само като интелектуално постижима истина, но и като начин на съществуване на личността. Съществуване, което се основава на любовта и истината – понятия, които за Св. Дух са почти тъждествени. Това откровение е дадено на всички в тайнството на кръщението, но всеки го постига в мярата на своите духовни сили. Преминаването на всекиго от индивидуалистичен към съборен, католичен начин на съществуване се ражда в динамичния молитвено-покаен разговор на всяка душа с Бога, докато в нея се изобрази Христос. И този път християнинът никога не върви сам, но заедно с ближните си. И не само с ближните си, но и с всички членове на Христовото Тяло. И не само с тях, но и с всички Божии чеда на тази земя. Това последното са го осъзнавали светците, които са страдали за греховете на вярващи и невярващи като за свои собствени, защото са знаели, че отровата на всеки грях поразява човешката природа. Природа, която Христос освети и въздигна отдясно на Отца.

Съборността в живота на Църквата е отображение на живота на Св. Троица между хората, въплъщение на божествения принцип на съществуване в човешкото общество. Съборността прави общността от единомишленици Църква. Тя има за своя основа участието на вярващите в Евхаристията, но това участие само по себе си не е в състояние да направи човека съработник на Светия Дух в делото на спасението. Затова дори ежедневното причастяване, с правилни „евхаристийни възгледи”, не ни гарантира причастност към Христос, а следователно и към нашите братя в Него. Гарантира ни единствено принадлежност към „правилната идеология”.

Съборното единство по образеца на Св. Троица е различно от човешкото единство, което може да се постигне и само с човешки сили, при наличието на добра воля. За постигането на съборно единство е безусловно необходимо да допуснем Светия Дух да действа в нас и между нас, да бъде наш Учител. Прозаичното условие, за да Го допуснем в дома си, е изправянето на съвестта ни – личната и църковната. Както в личен план е недопустимо да крием от себе си и Бога своите нерешени проблеми чрез псевдохристиянска естетизация на греха, в още по-голяма степен е недопустимо за Църквата да възприема идеологии, подменящи истинските християнски (в Христос) отношения между вярващите с взаимоотношения между касти, където йерархичността е по-важна от истината.

А именно това се случва в България днес. Вместо да се приобщят към традицията на автентичния духовен живот, вярващите у нас заживяват в романтичния свят на един православен Дон Кихот, който се бори с вятърните мелници на своите религиозни мечтания. А от църковния амвон вместо проповед, че двоедушието прави човека недостъпен за Божията благодат, слушаме нови „предания” за човешките отношения: човекоугодието става послушание, страхливостта – смирение, егоизмът – благоразумие. И въобще всичко, което разстройва мира между йерархичните касти, е грях и удар срещу църковното единство.

Между другото, това е особено актуално днес, когато Страсбург даде нов живот на разкола в Църквата. Защото показва, че единството само по себе си не може да бъде висша църковна ценност, към която трябва да се стремим на всяка цена. Христос ни е завещал да се стремим към „съборно единство”. Тоест към единство в истината – защото само то е угодно на Светия Дух.

Да познаваш вътрешноцърковния живот в близък план е изкушение, на което малцина издържат. Затова и Господ щади Своите верни и разкрива реалността на всекиго според силите и намеренията му. Българските архиереи обаче живеят тази реалност като свое болезнено ежедневие и не хранят илюзиите, споделяни от обикновените християни за братско сътрудничество между епископите. Живеейки всеки ден липсата на "църква" (в първичния смисъл на думата като общност от вярващи в Иисус Христос - б. р.) и дори на обикновено човешко разбирателство, митрополитите ни отдавна са претръпнали за ужаса, който тази липса открива; отдавна те не усещат ледения студ, който тя носи със себе си. Недоверието, отчуждението, липсата на взаимно уважение помежду им закономерно се отразяват върху живота на епархиите им, превръщайки ги в затворени, изолирани, а понякога дори враждебни една на друга единици. Единствено преоткриването на Христос като център на църковния живот от енорията до епархията може да спре устрема на центробежните сили в БПЦ. За да заеме мястото си на център обаче, трябва първо да Му освободим място. Оказва се, че дори в Неговата Църква това не е никак лесно, да не говорим, че има и мнозина, които категорично се противят на главенството Му. Въпреки това инстинктът за оцеляване и здравият разум свидетелстват с неоспорима яснота, че самозатварянето на епархиите и липсата на общение разклащат самите основи на Църквата.

Как се стигна до феодализацията на църковния живот у нас? Действието на центробежните сили в Църквата е абсолютно закономерно там, където липсва живият опит от живота в Духа. В годините на тоталитарния строй центробежният синдром в БПЦ беше стопиран от липсата на свобода и общата уравниловка на всички пред всемогъщата Комунистическа партия. По един парадоксален начин Партията замести като спояващ елемент връзките на любовта в Светия Дух и БПЦ живееше в единство, макар и външно, макар и в периферията на обществото, макар и страдаща от компромиса със съвестта си. Но когато със смяната на режима изчезна и всесилната пръчка на Партията-учителка, вързаните до този момент сили на завистта, противоборството, гордостта, междуличностните конфликти и цялата друга смрад, неизчистена в покаянието, изпълзяха от църковните подземия. Свободата се оказа голямото изпитание пред християнската общност в България – тя ни беше дадена от Вседържителя, за да покаже Църквата ни истинското си лице. И като го види, да се разплаче и да пожелае да възстанови у себе си красотата на Христова невеста.

Феодализацията на Църквата

Главната отличителна черта на новия устав е опитът за централизация в административния живот на Църквата като опит за противодействие на обособяването или т. нар. феодализация на българските митрополии. Много са индикациите за това намерение: като се почне от важните неща като формирането на централизиран бюджет, изготвянето на общ имотен регистър, до който ще има ограничен достъп, централното одобрение на ниво Св. Синод за всички договори в епархиите, засягащи строителството и ползването на църковни земи, и се стигне до по-маловажни промени като използването на църковни свещи, изработени само в свещоливницата на Св. Синод в Илиенци.

Централизиран бюджет

На пресконференцията, която Св. Синод даде в синодната палата след края на събора, Американският митрополит Йосиф без излишни евфемизми заяви, че една от целите на 6-ия ЦНС е била да скрепи съборността на БПЦ и нейното единство, без което „нашата Църква не би могла да съществува”. „Общият бюджет – заяви владиката – е част от практическото измерение на това единство, тъй като чрез него по-богатите епархии ще могат да подпомогнат по-бедните”. В същото време той даде като противоположен пример Старозагорската епархия, която „сякаш си е самодостатъчна и нито отделя, нито иска средства от Св. Синод”. Много точно формулиран проблем и подходящ пример. Но има нещо още по-тревожно. А именно, че Старозагорска епархия събира погледите на обществеността поради ексцентричността и бихме казали, непукизма на своя предстоятел. Но има епархии в не по-малка изолация. И дано не звучи песимистично, но ни се струва, че „самодостатъчността на епархията” е един бленуван идеал за съвременните водачи на Църквата ни, от който са далеч не по свое желание, а по други причини – например по-малко и неатрактивни имоти или просто лоша администрация.

Преди три години съдът осъди Видинската епархия, която в продължение на години не беше плащала заплати и осигуровки на свещениците. Съдът постанови Светият Синод като работодател и върховна управа да плати на тези свещеници, а не митрополиите по места. Така че разговорът за този модел на взаимопомощ се води от години в Светия Синод, без до този момент да се беше стигнало до общо решение. Моментът за решаването му беше назрял въпреки все още реалната съпротива на някои митрополити с по-богати епархии. Затова шумният разрив на Пловдивския митрополит Николай с неговите събратя след края на събора заради публичната забележка за поведението му обезпокои владиците най-вече заради възможността Пловдивската епархия да не участва в изграждането на общия бюджет.

Изготвянето на централизиран бюджет на БПЦ е най-смелото решение на Събора, но и най-трудно осъществимото. Делегатите си тръгнаха, без да определят точния процент на вноските, които всяка митрополия трябва да внася. На пресконференцията на Св. Синод Американският митрополит Йосиф съобщи, че вноската ще бъде еднакъв за всички митрополии процент, изчисляван върху техните реални доходи. До днес в публичното пространство така и не се появи официална информация за какъв точно процент са се договорили митрополитите, въпреки че тогава обещаха да сторят това в рамките на един месец.

Общ имотен регистър

Другото съборно решение, което като магнит привлече обществения интерес, беше решението за изготвяне на общ имотен регистър на БПЦ. Общоизвестен факт е, че за 95% от политическия и бизнес елит в страната Българската църква е крупно ООД, опериращо с огромно недвижимо имущество. Тя е един бленуван партньор, когото данъчните служби са забравили и в чиито владения одиторски крак не е стъпвал. Има ли по-добри условия и по-мътни води от тези, които неясният принцип за „ненамеса на държавата в църковните дела” създава? Затова не е чудно, че всякакви тарикати, дребни или едри мошеници ухажват митрополитите по места, спонсорират, ласкаят, правят лъскави подаръци... Голямо изкушение за църковната свобода е това. При липсата на живо църковно съзнание и действащ механизъм за вътрешноцърковен контрол единственият шанс Църквата ни да оздравее е външният, сиреч държавен, контрол върху икономическия й живот: чрез данъчни проверки, одити, строго следене на оперирането с имоти. Тоест поставянето й на равни начала с всеки друг крупен собственик в тази страна. Във всяка средно голяма и голяма фирма в България данъчните извършват неочаквани проверки поне десет пъти годишно. Само БПЦ е "терра инкогнита" за властите на финансовия контрол. Не е в интерес на Църквата да бъде „държава в държавата”, средновековен феодал в ХХІ век, неподвластен на законите на страната. Тази мнима „привилегия” и „свобода” съблазнява и развращава. Изваждането на светло на всички църковни имоти, следенето им в общ регистър, синодалната санкция върху всяка сделка с тях, забраната за продажба на дарените на Църквата земи могат да хвърлят малко светлина в джунглата на църковните имоти, където днес бродят всякакви хищници и заради които всъщност и се случи църковният разкол.

Европейският опит

Членството на България в Европейския съюз накара БПЦ да обърне поглед към Гърция и да почерпи опит от Гръцката църква за привличането на европейски средства. Тъй като ЕС не финансира тясно църковни и религиозни проекти, повечето гръцки митрополии, големи манастири и дори някои енории са основали фондации или други дружества, оглавявани от митрополита, игумена или съответно енорийския свещеник. Те привличат специалисти, които изготвят професионални проекти за социални и просветни инициативи от обществен интерес. Пример в това отношение е фондацията, основана от Неврокопската епархия и оглавена от митрополит Натанаил, която през този месец започва просветен проект с европейски средства сред децата в Благоевград. Неуспешен беше опитът на Варненския митрополит Кирил преди две години да създаде подобна фондация за боравене с евросредства, най-вече поради желанието му тя да има в някакъв смисъл представителен за цялата страна характер. Това се стори подозрително на останалите митрополити и патриарха, затова и идеята не получи развитие. Сега 6-ият ЦНС въведе възможността по гръцки пример църковните поделения да имат собствени търговски дружества, председателствани от митрополита, игумена на манастира, енорийския свещеник. Освен това Църквата може да получава „дивиденти от дейността на търговски дружества, в които поделенията на Българската православна църква – Българска патриаршия, митрополии, манастири, енории, имат дялово или процентно участие”, както и от „приходи от учредени вещни права на строеж и арендни вноски от отдадени за ползване на трети лица недвижими имоти, принадлежащи на Българската православна църква – Българска патриаршия”.

Все още няма никаква яснота дали българските митрополити ще намерят сили и църковна мотивация да преодолеят личните си симпатии и антипатии и ще направят централизирания бюджет и общия имотен регистър реалност. За да успеят, трябва да проявят себеотрицание и минимум църковно съзнание в ущърб на центробежните сили, на които е подвластен епархийският живот в България.

Демократична ли е Църквата?

Шестият църковно-народен събор провокира и още един разговор в обществото. А именно: накъде върви БПЦ – към демократизация или към клерикализация. Всъщност такава дилема демократизация vs. клерикализация е невъзможна за църковното съзнание. Но фактът, че тя се появи именно в този вид, говори, че това са категориите, с които съвременният човек мисли за Църквата. Затова и заслужават внимание. Повод за този отзвук стана едно от първите решения на Църковно-народния събор, а именно - да премахне от официалното си название определението „народен”. Погледнато строго богословски, промяната е напълно резонна. „Църковно-народен” съдържа не просто тафтология, а е свидетелство именно за клерикализацията на църковното мислене. Според клерикалното мислене Църквата се състои собствено от клириците, а предмет на тяхната професионална дейност са миряните. Подобни разбирания са били много характерни за епохата на Българското възраждане, когато църковността е била в криза, може би не по-малка от сегашната. Те заедно със специфичните национални задачи, с които е било натоварено движението за църковна независимост, са създали термина „Църковно-народен събор” като най-импониращ на времето си. Затова промяната в посока на прецизиране на богословския изказ нямаше да бъде приета така критично, ако в същото време в църковния живот не беше налице самоизолация на йерархията от обикновените християни и още по-сериозно кастово разделение вътре в самата йерархия. По-същия начин беше възприето и намаляването на квотата на миряните в бъдещите църковни събори, въпреки че дори и в този вид уставът на БПЦ остава сред най-демократичните в Поместните православни църкви.

И тук е резонно да си зададем въпроса: демократична ли е Православната църква? Демократичният принцип ли е този, който изразява най-добре живота на православната църковна общност? И веднага без особено затруднение можем да отговорим: не. „Съборната истина не се изразява чрез всеобщо гласуване. Тя не подлежи на утвърждаване от мнозинството. Демокрацията, разбирана в този смисъл, е чужда на Църквата – тя е карикатура на съборността. А. Хомяков казва, че Църквата не е в по-голямото или в по-малкото количество на нейните членове, а в духовната връзка, която ги обединява. Няма място за вътрешната очевидност на истината, ако мнозинството оказва натиск на малцинството. Съборността няма нищо общо с „общоприетото мнение”. Няма друг критерий за истината освен самата истина” (В. Лоски, За третото свойство на Църквата).

От горните думи обаче не следва по никакъв начин, че Църквата е вид религиозна олигархия. Тя е съборна. Нейната съборност, католичност се носи от всички и към нея са призвани всички. В условията на сериозна криза като днешната повечето епископи, за голямо съжаление, не са в състояние да упражняват главното си призвание да бъдат учители на Църквата, не са в състояние да единяват около себе си християните, а напротив, внасят в църковния живот духа на обособяването и изолацията. Затова Църквата няма да загуби от църковността си, нито ще изневери на преданието си, ако в църковните събори участват клирици и миряни и те заедно допринасят всеки според дадените му таланти за успеха на общото дело.

Един друг момент получи еднозначно положителна оценка в обществото, който медиите оцениха като наченки на гражданско поведение в Църквата. И това беше раздвижването на редовите делегати, които особено през първата сесия на Събора проявиха смелост и се възпротивиха на формалното му протичане. И макар че „послушанието” към епархийския митрополит имаше повече адепти от реагиращите по съвест, това все пак беше нещо ново. И затова приносно. Като православна общност ние все още сме изправени пред едно нереално противоречие, което свидетелства, че ни липсва зрялост и като Христови последователи, и като граждани: раздвоени сме между „послушанието” и „съвестта”. „Послушание”, което влиза в борба със съвестта ни, не е добродетел, а нечестен опит да се измъкнем от необходимостта да направим избор - избор, за който ще трябва да отговаряме. Такова „послушание” предава Христос. Много сполучливо библейско сравнение използва, за да характеризира това състояние, доц. Дилян Николчев, преподавател по канонично право в БФ в СУ „Св. Климент Охридски”, който заяви в коментар за събора: „...ние сме страна и народ все още в преход и това важи особено за Православната ни църква. С други думи, ако употребим езика на библейската метафора: и клир, и миряни, ръководство и цялата йерархия на Българската православна църква днес е все още в преход от робството в Египет, запътили сме се към Ханаан, обещаната, обетованата земя. Пътят е в самото начало, той е труден, каменист, изпълнен с хиляди препятствия, които най-лесно се преодоляват от тези, които в робството са били младенци, не са с робски манталитет и „достатъчност”. В този смисъл по време на втората сесия на VІ ЦНС имаше и някои приятни изненади, които обаче не са от значим, същностен характер”.

И все пак последният Църковно-народен събор даде плод. Не само Уставът, но и "случването" на диалог в Църквата беше само по себе си обнадеждаващо. Защото едва ли има нещо по-пагубно за християнския ни живот от атрофията на нашите духовни сетива. По ред причини в нашата Църква светилникът на Духа едва мъждука, скрит под похлупака на отделни боголюбиви души. Не че Той, по безкрайната Си милост, не се дава и на нас, християните в България, но затлачената ни църковна съвест и като личности, и като общност не Му позволява да изгради от нас Свой храм. „Прави направете пътищата Господни, изправете съвестите си и се покайте”, звучи гласът на Предтечата, останал и днес "глас в пустиня". Затова всяко ясно „да” и всяко отчетливо „не”, били те изречени и от най-малкия в Църквата, имат огромно значение и сила. Те пропукват бетонираната ни църковна съвест, а оттам, през този процеп, може да влезе полъхът на Духа.

Ако сме реалисти, ще знаем, че „духовните чудеса” и неочаквани обрати в живота на Църквата са малко вероятни. Затова прави са онези йерарси, които виждат в затягането на църковната дисциплина един от пътищата към запазването на Църквата ни. Не бива да се допуска разпадането на БПЦ в множество феодални владения, водени от неприкосновени феодали и верните им васали. Този модел е смъртоносен за Христовата църква и е по-лош от открития разкол. Затова дълбоката ми надежда е, че Св. Синод ще прояви разум и инстинкт не за самосъхранение, а за съхранение на малкото, което е останало здраво в Църквата ни, и няма до позволи да се смачкат като ненужна хартия решенията на Шестия църковно-народен събор.

Жалко ще бъде за трите сесии и за гостоприемството на Рилската обител...

* Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 3 (38), 2009, с. 16-23.