Мобилно меню

4.84 1 1 1 1 1 Rating 4.84 (25 Votes)
Феноменът на религиозните организации със самостоятелна структура и дейност извън границите на видимото единство на църковното тяло начело с местния епископ се появява за пръв път в Гърция в края на 19 в. По собствена инициатива и без “мнението” на епископа групи от “зилоти”, клирици и миряни започнали да полагат организирано “мисионерско” усилие за религиозно “възраждане”, “просвещение”, “пробуждане” и “израстване” на народа. Отначало този феномен е предизвикал и доднес продължава да предизвиква объркване в съзнанието, тъй като тези организации не само отказвали да се наричат “парацърковни” (извънцърковни), а се представяли за най-добрите и динамични изразители на църковния живот. Затова, преди да се обърнем към историческите корени на това явление, трябва да се спрем върху неговия характер и естество.

Основната разлика на тези зилотски групи – “братства” или “движения” – в сравнение с всякакви други исторически явления е, че те били основани като светски сдружения въз основа на правото, дадено от държавното законодателство и от конституционната защита за свободно сдружаване. По този начин техният парацърковен характер е факт по дефиниция – ясна изходна точка и институционална предпоставка на организациите: те били създадени именно като “сдружения”, за да избегнат подчинението на своята “мисионерска” дейност на пастирската отговорност и юрисдикция на епископите и презвитерите на евхаристийната общност. Те отказали да се съобразят с правилата, които гарантират и изразяват единството на църковното тяло. Тяхното светско устройство гарантирало независимост по отношение на тялото на Църквата. 

Това противоречие е трагично и затова объркването е голямо. Тези религиозни организации използвали законодателните постановления за организационна независимост, която държавата предлага, и избягвали участието си в тялото на Църквата, за да извършват по-ефективно своята дейност, т. е. да “християнизират” народа. Те се гордеели, че проповядват истината на Църквата, а отхвърляли основната предпоставка за своето собствено участие в нея: отношението с епископа и пастира на църковното тяло, признаването на неговото пастирско ръководство и отговорност.

Следователно парацърковният характер на тези зилотски организации не е последица, а техен инстиуционален замисъл и основна цел. Те черпят своето организационно съществуване от гражданското законодателство, тъкмо защото са имали за цел независимостта от местния епископ – независимост както във вътрешната си организация, така и в своята външна дейност. Те тръгнали с априорния принцип и намерение да бъдат парацърковни, за да избегнат всякаква намеса на църковната йерархия в техните вътрешни дела. Затова са създадени и действат не в съгласие с каноните за църковния порядък и живот, а въз основа на утвърдените от съда устави, като заменят пастирската юрисдикция на епископите и презвитерите с председателите на сдруженията и управителните съвети.

Но колкото и това да е силно противоречиво, тези светски сдружения категорично отхвърляли да бъдат наричани парацърковни – смятали това за оскърбление и клевета. Това е така, тъй като еклисиологията, която те без да подозират възприели, била типично протестантска. Участието в Църквата не се разглеждало през призмата на участието в евхаристийното тяло, нито се свързвало с признаването на епископа като глава на тялото “по образа и на мястото на Христос” (eis typon kai topon Christou). Участието в Църквата се разглеждало с предпоставката на индивидуалната вяра и на индивидуалния морал, а единството с Църквата се отъждествявало с идеологическата хомогенност (това твърдение на автора е само донякъде основателно, но като цяло е пресилено, понеже съставът на организациите в Гърция не е еднороден от идейна гледна точка – бел. ред.). Тези зилотски организации използвали неясната еклисиология на протестантите за всеобщото свещенство на вярващите (за разлика от “специалното свещенство” на клира) с претенция за автономното упражняване на правата и задълженията за църковна диакония чрез организационни схеми, което било в разрез с пастирската функция на духовника – епископа на всяка поместна Църква. Те брутално изопачавали места от Писанието и отците, които се отнасят към активната роля на миряните в църковното тяло, за да покажат, че тази активна роля оправдавала замяната на епископите и презвитерите от председателите и от управителните съвети на гражданските сдружения. (…)

Освен това те търсели – чрез схоластическата логика на прибягването към авторитети с цел да се затвори устата на всеки противник – патриаршески и синодални благословии и поздравителни писма, които понякога били насочени към тези парацърковни сдружения. Факт е, че в общия климат на озападняването, на еклисиологическото вцепенение, на религизирания идеологически и моралистичен възглед за благовестието на Църквата в Гърция, не липсвали отделни епископи, синоди и дори патриарси, които възхвалявали парацърковните организации за тяхната “мисионерска” дейност. Също така не липсвали епископи, които приемали като проповедници и изповедници в своите епископии членове на парацърковните организации, като пренебрегвали факта, че всички те са подчинили своята духовна дейност изначално на изискванията на организацията и само външно – на епископа.

Парацърковните организации използвали тези симптоми на богословско вцепенение и летаргия на църковното съзнание на епископи, синоди и патриарси, за да покажат своя църковен и православен характер. Как е възможно те да бъдат наричани парацърковни, когато официалните църковни власти ги възхвалявали, признавали и използвали? Разбира се, те забравяли, че през 17 в. православните епископи канили йезуитски мисионери в своите епископии като проповедници и изповедници, а също така, че в това време светогорските монаси помолили Ватикана да основе школа в Атон, за да “образова” православните. Ако случайните симптоми на богословско вцепенение на пастирите се приемат като аргументи за православност и църковна автентичност, то е ясно до голяма степен какъв е рискът.

Във всеки случай не са липсвали и някои църковни противодействия спрямо феномена на парацърковните организации, но те са последица повече от интуитивното предпазване на православното съзнание, дори без ясни богословски критерии. На два пъти – през 1914 и през 1923 г. – след жалби от страна на клирици парацърковната организация “Зои” е била разглеждана в Св. Синод, за да бъде осъдена за “неправославност”... Но и в двата случая те били оневинени, тъй като Св. Синод свеждал вероятната неправославност до нарушаването на основни догматически формулировки, главно триадологически и христологически, докато извънцърковните организации винаги били внимателни към такива теми. Те не се интересували от догмата, освен когато той спомагалза моралистични поучения, като в тези случаи той бил използван така, както академичното богословие го разбирало и формулирало през тази епоха. Главните и първостепенните неща от църковния опит, които догматът изразява и които организациите изопачавали директно, за съжаление не са били осъзнати нито от епископското тяло, нито от “официалното” през тази епоха богословие.

Имало е противодействие на автентичната църковна мисъл, но то било изолирано и откъслечно. Пръв Пападиамантис (Александрос П. 1851-1911 г., известен гръцки писател – бел. ред.) в своите разкази и в специална статия изобличил първия извънцърковен тумор в Гърция – “Школата на разума” на Апостол Макракис, протестантския характер на тогавашните публични събрания, проповеди и молитви. Със своето майсторско перо той очертал типа религиозен човек, който това организационно благочестие създало, моралистичната едностранчивост, лицемерието и високомерието…

По-късно се появила резервираност спрямо религиозните организации, косвено формулирана от Фотий Кондоглу (иконописец, християнски писател, 1896-1957 – бел. ред.), но нищо повече. Трябвало да минат почти 100 години от появата на първата извънцърковна организация, за да се издигне първият смел епископски глас, който през 1962 г. изобличил много точно и с ясни богословски критерии антиправославното явление. Това е епископът и митрополит на Козани Дионисий, който тогава написал: “Една е истината, че Църквата е тяло, а религиозните организации са сдружения, т. е. паразитни организми в тялото. И една друга истина за религиозните организации – всички, движени отначало от една искрена ревност, са стигнали до фанатизъм и омраза към самата Църква. В “залите”, в “групите”, в “кръговете” се внушава вярата, че не съществува нищо здраво в Църквата и че в нея не се случва нищо. По този начин се създава една метастаза на мисълта на вярващите. Те вече не мислят за нещата в Църквата, а за нещата, свързани с религиозните организации, към които принадлежат и от които вярват, че трябва да тръгнат, за да поправят лошите неща в Църквата. Чрез цялата тази организирана дейност не се дава църковно образование на народа… Това са пастирски безотговорни и църковно антиканонични действия… В т. нар. катехизически школи, в студентските организации, в християнските съюзи на учените, в общежитията и в лагерите се преподават много неща, но повечето извън духа, извън преданието, богослужението, извън опита на Църквата, който е опит на светиите, опит на послушанието и смирението” (Ф. Кондоглу).

Четири години по-късно, през 1966 г., било публикувано първото подробно богословско изследване върху феномена на църковните организации. Кратко и под формата на статия, написано от не-богослов – инж. Апостол Александридис, това изследване има ясна еклисиологична основа и дава критерий за едно реално църковно и богословско разглеждане на организациите. По-нататък са последвали докторски и систематически изследвания по тази тема. Но именно тази първа статия на А. Александридис остава изходната точка за трезво богословско изясняване на границите (оросите), които разграничават църковното тяло от религиозните организации.

Можем да отбележим три основни причини, поради които извънцърковните организации са намерили благоприятна почва в Гърция:

Като първа причина трябва да се посочи по-скоро трагичната недостатъчност и упадък на клира, особено на епископското служение в следреволюционна Гърция. Възможностите за богословско църковно образование били атрофирали или недостатъчни, а традиционното благочестие било разядено от дейността на западните мисионери, от показната секуларизация на държавата и интелигенцията. Планираната от Теоклит Фармакидис и баварците (германците от Бавария в кралския двор на новоосвободена Гърция, доведени от новоизбрания крал на Гърция Отон І – бел. прев.) подчиненост на Църквата на държавата лишила клира не само от националната и социалната роля, която той е упражнявал през 400-те години на робство, но и от всякакъв авторитет. Епископите били обикновени държавни служители, унижени от произвола на политическата власт, бездействени и безпомощни да преоткрият своята истинска църковна мисия. Политиците безсрамно се намесвали в избора на епископите, което имало за последица появата на очевидни симптоми на “симония”, т. е. купуване на епископския престол чрез даването от кандидатите на големи суми на министри и правителствени служители. При тези обстоятелства оценката на народа за клира ставала все по-ниска, докато в същото време нараствал броят на хората, които търсели “по-автентични” и “по-духовни” форми на религиозност от тези, които Православната църква е запазила. По този начин появата на извънцърковните организации е отговорила на нарастването на чисто религиозните претенции и нужди на миряните.

Като втора причина трябва да се разглежда по-скоро фактът, че извънцърковните организации систематично подражавали на методичността на организацията и дейността на опитните в мисионерството западни мисионери. Удивлението на извънцърковните хора по отношение на мисионерите е било голямо.“Човек се учудва и удивлява от голямото самоотрицание и саможертва на членовете на ордените и на послушанието до смърт към заповедите на ордена… Те изпълняват без възражение всяко нареждане на ордена. Западната църква има много добре структурирани ордени, особено тези на йезуитите и фрацисканците. Тяхната цел е свещена, те имат членове с пословично послушание и себеотрицание. Пример са католически свещеници от различни ордени, които са се посветили на ордените... Идва някой от ордена в Атина и изповядва; утре той си отива, но сред вярващите няма никакво разколебаване, защото знаят, че ще дойде друг от същия орден на неговото място... Западната църква приема в своите ордени мъже и жени и иска от тях да прекъснат всякакви роднински връзки… Нашето братство се развива като орден от монаси, следователно и самите клирици трябва да регулират поведението си като членове на ордена… Но в западните ордени клириците не принадлежат на самите себе си, нито на християните, а на самите ордени, от които зависят изцяло, като техни представители (цит. по документи от събрание на братството “Зои”).

От друга страна нямало как народът да не се впечатли от перфектно организираната и ефективна дейност на европейския тип мисионерстване, който е дал абсолютен приоритет на нравствено безупречното поведение, създавайки по този начин очевидно противопоставяне със скандалите и бездействието сред православния клир. Така извънцърковните организации заимствали по гениален начин впечатляващия външен блясък на винаги очарователния за гърка европейски модел, като едновременно с това запазили типичната идентичност на “православния”, освобождавайки своите последователи от проблемите на тяхната съвест.

Разбира се, не е възможно човек да се запознае с методичността на организацията и с дейността на западните хора, без да приеме и да усвои и манталитета, който води до тази методичност, без да приеме богословието и учението, които формират този манталитет. Затова е трудно да се каже дали радикалното озападняване на извънцърковните организации е имало своята изходна точка в съзнателното и умишленото приемане на западното отчуждаване от църковното благовестие, или е започнало от самото приспособяване към методичността на организацията и дейността на мисионерите. Във всеки случай е факт, че както манталитетът на методичността, така и нейната цел – именно непосредствената и очаквана ефективност – предполагат едно богословие и учение на практическо “опростяване” и “лаицизиране” на истината на вярата, каквото виждаме във всички пиетистки групи на протестантизма и католицизма(Шмит, Пиетизъм… или в оригинал: Martin Schmidt, Pietismus (Urban Taschenb. 145), Stuttgart/Berlin/Köln/Mainz 1972, 19782). Това е факт и в гръцките извънцърковни организации. Основните белези са същите: инфантилно морализаторстване, схеми на манихейско и легалистично опростяване, обективно измерими оценки и силно емоционални преживявания, които винаги завършват с ентусиазирано издигане на лозунги. Очевидно е, че такова лаицизирано богословие и учение предполага и култивира изключително ниско интелектуално и културно равнище, но то е най-ефикасният начин да се създаде  масова идеология.

Третата причина за бързото разпространение на извънцърковните организации в Гърция трябва да се отнесе по-скоро към социалния факт на урбанизация на голяма част от селското население. Урбанизацията в Гърция е била извършена с бързи темпове без социален и благоустройствен план, с последица именно развитието на градски центрове, което придобива големи мащаби, особено след Втората световна война. В един момент големи маси от населението се оказали извън рамките на каквато и да било човешка общност, изгубени в анонимността на безличното съжителстване, без социално участие и личностна идентичност, която би им гарантирала познатата среда на селото, на квартала и дори на малобройната енория.

“Официалната” Църква не е успяла да разбере последиците от този факт и оставила числовото увеличаване на енорийската и на църковната общност да излезе извън всякакъв контрол. В големите градски центрове всяка една енория достигнала до десетки хиляди души. Ходенето на църква престанало да изразява усещането за участие в евхаристийната общност, тъй като хората в храма не се познавали, били толкова самотни, колкото на стадиона или в киното.

Парацърковните организации се появили, за да запълнят до известна степен тази загуба на човешкото общение и на енорията (в смисъл на общност - бел. ред.). Със създаването на кръжок за изучаване на Свещеното Писание (съгласно протестантския образец на Bibelkreise) във всеки квартал, с катехизаторските школи и с организацията на родителите на учениците от тези школи, със сдруженията на християнските студенти, учените, учителите, работници била предложена преди всичко възможност за социално участие на голям брой хора, откъснати от всякаква група и общност. Типичното пиетистко градско благочестие, което доминирало в кръговете на извънцърковните организации (изкуственото благочестиво поведение, тържествените и сериозни дрехи, обръщението към всички с “господа” и употребата на множествено число “вие” в междуличностните отношения) създавало в тях чувството за социално признание, усещането, че най-накрая принадлежали към обществото по някакъв начин, че участието им в организацията било социална титла, изходна точка за по-големи запознанства и издигане на по-високо социално равнище. Европеизираната религиозност допълнила това ласкателно усещане за урбанизацията, ръководено от сдържаното, но видимо презрение към народното благочестие и съответните традиционни форми на социален живот.

(…)

Не е безпочвена констатацията на протестантския изследовател Кристоф Мацкевски, че “до известна степен движението “Зои” (родоначалник и първообраз на всички парацърковни организации) може да се определи като реформация на Православието, което обаче в сравнение с протестантската реформация не е довело до църковна схизма” (К. Мацкевич) … От богословска  гледна точка движението “Зои” би могло да се определи като реформация на Гръцката църква. Неговото зараждане и ориентация в борбата за доминиране и цялостното му развитие говори за достатъчно паралели с Реформацията от 16 в.

Тези сходства, които констатира К. Мацкевски, могат да се разгледат на три равнища: на еклисиологичните предпоставки, на учението и на формирането на един тип поведение на човека:

А) Както протестантската Реформация, така и парацърковните организации отричат еклисиологичните предпоставки за осъществяването на евангелското спасение “и не от църковноцентричния начин на съществуване, който конституира “истинския живот”, а пребиваването в религиозния индивидуализъм (в индивидуалната вяра, в индивидуалната етика, в индивидуалната мисионерска активност), води до “оправданието”. (И вече не църковното свещенство е това, което има духовния авторитет, а индивидуалното умение; и вече не църковният организъм е този, който определя това, което трябва да стане, а мисионерският ентусиазъм… Евангелието било ограничено до етиката, а църковните отци били използвани много едностранчиво… Движението “Зои” следвало по многобройни начини протестантските образци… От юридическа гледна точка братството се намирало извън църковната юрисдикция, основано изключително върху държавното законодателство за свободното сдружаване.)

Протестантската реформация и парацърковните организации основават причината за своето съществуване върху отхвърлянето или критиката на църковната йерархия. В документите от събранията на “Зои” четем: “Свещениците не са в състояние да просветят народа. Те се занимават главно с обредната част, като пренебрегват изцяло делото на поучението... Народът гледа към нас и от нас търси да му дадем хора, които ще го ръководят, ще го поучават в християнската истина и ще го водят към живота в Христос… Епископът (въобще като сан, а не като личност) нехае и е погълнат от административните задължения, неговата дейност до голяма степен е станала истинска бюрокрация… Епископът лесно става арогантен, гневен, инатлив, но и сребролюбив, алчен и чревоугодник.

Презрението към клира и обвинението за неговия нравствен упадък се вижда, когато се подчертава съзнанието за нравствено морално превъзходство на парацърковните зилоти: “Поведението на клира, който е откъснат от своята свещена мисия и скандализира съвестта, е една от причините за наблюдаваното в обществото неверие и греховност”. (…)

Еклисиологията на организациите съвпада с тази на протестантската Реформация: и в двата случая Църквата се разглежда като колективно-събирателен израз на благочестието на отделни индивиди – спасението на човека се разбира като индивидуално събитие на нравствено усъвършенстване, а не като включване и участие в жизненото и животворящо единство на църковното тяло. Напълно се игнорира конститутивното за църковното тяло присъствие на епископа като “образ” и “на мястото” на Христос, както и светотайнствената функция на духовното ръководство на епископа, който събира вярващите в “новото творение” на Царството. Това, което функционира, не са категориите и опитът от живота, а категориите и опитът от индивидуалната етика. За организациите “духовното дело на Църквата” е нравственото усъвършенстване на характера, затова и те самите като парацърковни сдружения се гордеят, че го извършват “по-ефективно” от епископите.

Евхаристията, богослужението, тайнствата служат на изначалната цел на индивидуалното нравствено усъвършенстване извън включването в тялото на енорията и епископията. Затова и организациите притежават частни храмове или извършват евхаристията в зали на сдруженията, където входът става с показването на официална карта, като пренасят и изповедта в сградите на сдруженията или в частни кабинети. Тъй като “духовното дело на Църквата” не е животворящото конституиране на евхаристийното тяло начело с епископа, а нравственото усъвършенстване на индивидуалния характер, то и проповедниците на организациите не се колебаят да проповядват “Христос” извън Църквата и независимо от тялото на Църквата – проповядват не само без пастирското одобрение на местния епископ, но дори и когато епископът им е забранил проповедта.

Б) Съдържанието на учението на организациите очевидно съответства и до голяма степен се отъждествява с класическите положения на протестантската Реформация – особено с тези на пиетистките движения в протестантизма.

Общата основа е абсолютизирането на Библията като “обективен” авторитет (sola Scriptura). Авторитетът на Библията се разглежда като по-голям от този на Църквата, която е родила Библията, описвайки в нея своя опит. Затова и организациите проповядват Библията, изземват епископската отговорност за съграждането на църковното тяло – те я проповядват като “по-широк” от църковното свидетелство кодекс с морални заповеди. Морализмът на проповедта премълчава “догматическите” истини, т. е. определенията на църковния опит на благовестието. Цялото съдържание на библейското свидетелство се свежда до един “христоцентричен” монизъм: в поучението доминира “само Христос” (solus Christus) и то единствено като пример за нравствено поведение.

В ученията на организациите “христоцентричният” морализъм има като неизбежна последица и всички други типични черти на религиозността на протестантизма: рационализъм, нравствен евдемонизъм, утилитарен възглед за добродетелта, приоритет на апологетиката, културната необходимост от религията. Тези черти са очевидни на всяка печатна страница и във всеки аспект от дейността на организациите. И заедно с тях – основните богословски положения, които разграничават западното християнство от Преданието на неразделната Църква: юридическото разбиране за отношенията между човека и Бога, теорията за удовлетворението на божествената справедливост с кръстната смърт на Христос, легалистичният възглед за “пренасянето” на прародителския грях, автономизираното тълкувание на всеобщото свещенство на миряните, незнанието и премълчаването на разликата между същност и енергии в Бога, отхвърлянето на исихазма и на ниптичното предание. (Еманципирането на “Зои” от православното предание стигнало до центъра на догматическото учение. Напр. като сравняваме разбирането на “Зои” за Христос в първите години с традиционното православно догматическо учение, можем да говорим почти за разрив. В основната книга на отец Евсевий (основател на “Зои”) “Предназначението на човека” се е стигнало дори до окончателно разграничаване от христологията. Там Христос е представен вече не като мистично единство на божествената и човешката природа, вече не като едно от лицата на Света Троица, вече не в небесната Си слава и земната Си мисия, а най-вече като човешки идеален тип и нравствен образец, който, когато човек му подражава и се оприличава на Него, стига до Своето предназначение. Затова – и не без право – обвинението за ерес се основавало върху тази теза.)

Всички тези положения, централни в учението на парацърковните организации, не са само едно очевидно изопачаване на оросите, границите на църковното благовестие. Всички те съвпадат в основното еретическо отклонение на протестантизма – пренасянето на критериите за живота (на възможностите за спасение) от църковното подражание на Троичния първообраз към индивидуалната природа и нейното легалистично оправдание. В случая с организациите това пренасяне е повече от очевидно: те се организират методично в конкретни схеми на извънцърковно благочестие и често се достига до истинска еклисиомахия (църквоборство): систематично се култивира критиката на нравственото недостойнство на клира и особено на епископите, докато едновременно се засилва чувството за превъзходство на организациите спрямо Църквата, след като те очевидно я превъзхождат по отношение на обективната “нравствена” чистота и “мисионерска” дейност. (“… Братството е представител на една висша идеология, която ще се наложи в Църквата… Ако братството имаше 70 клирици, въпросът за църковното обновяване щеше да се реши. Представителите на “Зои” и най-вече клириците имат по-висш авторитет…”)

Отъждествяването на учението на организациите с принципите и религиозността на протестантската Реформация е било изразено и с много конкретни форми в практиката: особено движението “Зои” е основавало в продължение на десетилетия своята издателска дейност върху преиздаването и разпространението на множество протестантски книги, които най-напред са внесени в Гърция от английските и американските мисионери през ХІХ век. Със същата лекота те приели и “импровизираните молитви” – типичен белег на протестантската практика, както и подражаването на протестантската “Литургия на словото” с четене на Библията , песни от протестантска книга за молитви и емоционални импровизирани молитви. Това извънцърковно богослужение се разглежда от организациите до голяма степен като равносилно на църковното, след като самата евхаристия и участието в тайнствата били тълкувани само като средство за индивидуално нравствено “израстване”. (“Зои” са поставили литургичната реформа и светотайнствения живот в служба на личното развитие и на религиозното поведение. Проповедта е трябвало да съответства на разума и най-вече на волята, светото Причастие – да укрепи нравствено личността на вярващия, а Изповедта – постоянно да освобождава възможности за християнска дейност.)

Накрая, организациите и Реформацията съвпадат в презирането и отричането на православното монашество, както и в създаването на мисионерски “братства”. В Гърция тези организационни “братства” се стремят да подражават на римокатолическите монашески “ордени”, но на практика са само копие на зилотските групи, които се появяват в много клонове на пиетизма.

В) Парацърковните организации в Гърция са създали определен тип религиозен човек, който проявява удивителни сходства с характера на членовете на всяка една протестантска пиетистка “секта”. Единствено непосредственото познаване и на двата типа душевност и социално присъствие може напълно да потвърди това сходство. Достатъчни обаче са и социологическите коментари на класическите изследователи на пиетизма (Макс Вебер, Вернер Сомбарт, Мартин Шмит), за да може човек да ги посочи като характерни белези и на последователите на гръцките пиетиски движения.

Първоначално се създава едно идентично външно поведение, общ тип – “нравствен” и “тържествен” – на обличане, на жестикулация, на походка, на говорене, на смях. Братствата изисквали това еднообразие с конкретни съвети: “Не е необходимо разпускане на косите. Вратовръзката трябва да бъде семпла и сериозна(…) Във всичко трябва да се формира единен тип. Всяко отклонение от утъпкания път и произволно нововъведение свидетелства за самомнение и за неразумност”.

Целта на това еднообразие в поведението е да се покаже вътрешната “нравственост” и избягването дори на най-малкото вероятно подозрение за липса на “чистота”. Именно с тази цел съветите към членовете на братствата обхващат една изключително подробна казуистика. “Пътуващите не трябва да влизат в ресторанти, нито да приемат предлаганите им напитки. Също така трябва да избягват поканите за посещения… В стая на болен не е прилично, нито сигурно да се влиза. (…) Ако някой смята, че има извънреден повод (за гости), нека да попита чрез писмо до Централата. Сатаната дебне… Единното поведение разкрива принципите на Братството”.

По аналогичен начин този тип еднообразно поведение се разпростира и върху всички членове на ръководените от братството сдружения – винаги за укрепване на индивидуалната и колективната нравственост и чистота. По принцип, както и в пиетистките секти, всяко общуване между двата пола е немислимо, а разделянето и отдалечаването между тях е самопонятно правило. Също така и: забраната за пушенето и употребата на алкохол, танцуването, светските забавления, театъра и киното. Не е мислим никакъв компромис дори и за детската възраст. “Трябва да дадем на детето играчка, стига тя да е добра играчка, да има благоуханието на християнската истина и да принася особено поучение. Но театралните постановки трябва да се забранят… Има опасност децата да се подтикнат към актьорската професия (…)”.

Това най-подробно ръководство на поведението предполага, но и култивира определено опростенческо манихейство на обективно и предполагаемо различаване на “доброто” и на “злото” в социалния живот, докато едновременно запазва едно хипертрофирало “супер-его”  – индивидуално и колективно. Първата и невротична грижа на всеки пиетист – както в протестантската традиция, така и в гръцките парацърковни организации – е избягването на “злото” и запазването на собствения индивидуален морален авторитет, запазването на една безупречна и съвършена маска. С всекидневното самоизпитване, със записването на резултатите от избягването на грехове и от извършването на добри дела маската заменя всяко самоосъзнаване от друг вид и изключва възможността за възприемане на реалността.

Хипертрофиралото “супер-его” и манихейският дуализъм неизбежно водят до колективното съзнание на секта на “чистите”: членовете на парацърковните организации в Гърция винаги са култивирали несъмнена гордост като остатък на ”избраните”, за единственото автентично християнско присъствие, затова винаги разделяли хората – дори и активно участващите в живота на Църквата – с единствения критерий за оценка: именно участието или неучастието в пиетисткото движение (“този е наш” – “този не е наш”). Това разделение, приложено и към клира, е създало главно в годините на голямото процъфтяване на организациите една надигаща се, но и ясно осезаема реалност на разкол в недрата на Гръцката църква. Разколът заплашвал и самото тяло на епископата, когато с военната диктатура през 1967 г. епископите – участници в организациите – създали събрание “по заслуги” и нравствено интронизирали “съмнителните” епископи, за да бъдат и те самите по-късно отстранени от фанатизираните си противници.

Ако в крайна сметка е било избегнато създаването на очевиден разкол на “чистите” в Гръцката църква, това не се дължи само на упадъка и маргинализирането на пиетистките организации. То се дължи главно на липсата на сериозно и съзнателно богословско противодействие срещу парацърковния зилотизъм. Дори и явните противници на организациите – архиепископи, епископи и университетски преподаватели богослови – са били опозиция по-скоро “интуитивно”, без ясни еклисиологични и богословски критерии. Не е имало достатъчно желание за противопоставяне на морализаторския “авторитет” и на “мисионерския” активизъм на организациите. Озападненото благочестие в крайна сметка се е оказало единствената посока – било разпространено като религиозна практика в Гърция, било усвоено от приятели и неприятели на организациите. Пастирската дейност на повечето митрополии се организирала вече с вярното подражание на “мисионерските” методи на пиетисткия зилотизъм, всяка митрополия била едно независимо пиетистко “движение” със зали (за благочестиви събирания), сдружения на учени, на ученически школи, кръжоци за изучаване на Св. Писание, различни издания за идеологическа пропаганда. Парацърковното християнство (разграничаването на вярата от църковния опит и на етиката от участието в църковната аскеза) се е облякло с одеждата на църковната “каноничност”.

Самите парацърковни организации замрели исторически след упадъка и маргинализацията си, но реформирането на Гръцката църква, което те имали за цел, е по-скоро незавършена реалност.

Превод от гръцки: К. Димитров

* Православието и Западът в съвременна Гърция, Атина 19994, c. 348-405.

** Повече за пиетизма в статията на Хр. Янарас “Пиетизмът като еклисиологична ерес” (тук).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ax3fp 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.