Мобилно меню

4.5641025641026 1 1 1 1 1 Rating 4.56 (39 Votes)
preparation_wedding_280.jpgПреди известно време у нас се заговори за възможността гражданският и църковният брак  да имат еднаква стойност пред закона. Чуха се много “за” и “против”, но така или иначе гражданският брак все още е задължителен за гражданите на страната ни и желаещите да сключат църковен брак са принудени да се женят по два пъти, често в един и същи ден: според гражданските и според църковните установения.

Едни го правят не поради голяма ревност по Бога, а просто защото църковният брак е някак по-пищен, тайнствен, романтичен, атрактивен, защото и другите го правят... Други отдават кесарю кесаревото, а после божието - на Бога убедени, че без благодатта божия няма да понесат тежкия кръст, който поемат.

Но това, че препоръчва на своите вярващи да сключват и църковен брак освен задължителния граждански, значи ли, че Църквата не зачита гражданския като такъв, че го счита за недействителен? Плод на съвременността, на нейния плурализъм и отстъпление от вярата ли е гражданският брак? Ако една семейна двойка е сключила брак преди 30, 40 години, живели са толкова години в съгласие, търпели са един други му теготите си, отгледали са деца и внуци… тези хора неженени ли са, ако не са се венчали понеже “времето беше такова”? В блуд ли са живели през тези години?

Брак ли е гражданския брак за Христовата църква?

За да получим задоволителен отговор на този въпрос трябва да се върнем назад в историята и да видим как древната християнска църква е възприемала сключените според старозаветната юдейска традиция бракове и сключените съгласно правната уредба на Римската империя.

Може би трябва да се запитаме и: какво прави един брак християнски, целомъдрен и какво – блуден. От формата на сключване ли се определя същността на брака или от отношението на съпрузите един към друг и към Бога?

В първите осем века от историята на християнството било разпространено разбирането, че бракът е дело на взаимната любов, единомислие и съгласие на волята на мъжа и жената. И римското и византийското, и гражданското и църковното право се основавали на разбирането “Consensus facit nuptias” – Единодушието поражда брака и абсолютно право на двойката било да избере формата на узаконяване на връзката си.

В законодателството на Римската империя

всяко постоянно полово съжителство на пълноправни свободни мъж и жена се считало за фактически брак и ролята на Държавата се изчерпвала с това да регистрира факта на брака за нуждите на гражданското, семейното и наследственото право. “В съжителството със свободна жена трябва да виждаме брак, а не конкубинат” – пише знаменития римски юрист Модестин.

Не така стоят нещата при съжителство с роб, защото социалното му положение не може да гарантира свободен избор и равноправност в съжителството.

За римляните бракът е съгласие между две свободни в своя избор страни, което е доста прогресивно разбиране в сравнение с другите цивилизации на Древния свят, още повече, че утвърждават моногамията като единствено законна форма на брачно съжителство.

За сравнение: при старозаветния юдейски брак най-важното е осигуряването на потомство, цел, която оправдавала и многоженството (Цар. ?:?), и конкубинатът (Бит. 16:1-3), и левирата (Бит. 38:8). Това са все неща, срещу които ранната църква взема строги мерки още в първите векове от основаването си (17 ап. пр.)    

Законодателството на християнска Византия

до края на ІХ век не се различава от римското. Според Конституцията на императорите Теодосий и Валентин (428), за да е действителен един брак не са нужни нито брачни дарове, нито документи, нито каквото и да е тържество, а бракът на равноправни хора получава действителност следствие на тяхното взаимно съгласие и достоверността на свидетелите. Едва Юстиниан в 74 новела (гл. 5) придава на брачната клетва пред Библията стойността на факултативна форма на брак наравно с приетите дотогава граждански форми. А в Законодателния сборник “Еклога” на императорите иконоборци Лъв ІІІ Исавриянин и Константин V Компроним, за първи път се споменава за църковното благословение като за една от юридическите форми за сключване на брак наравно с родителското съглашение, свидетелството на приятели и подписването на специален документ. По същия начин, като за факултативна форма на брак, говорят за участието на Църквата в бракосъчетанието и по-късните закони на Византийските императори “Полихрон” (879 г.), “Епанагога” (886 г.) и в “Синтагмата на Валтасар” (1335 г.) където четем: “Брак се сключва посредством благословение, венчание или посредством договор”.

Древната църква и брака

Основен източник на църковното учение за брака е Библията, според която бракът е установен от Самия Бог още в рая (Бит 2:22-24; Мат. 19:6). Първата брачна двойка е носител на висшата земна власт, суверени, на които е подчинен целия останал свят (Бит. 1:28). Никъде в Библията не се откриват податки, че бракът е продукт на Църквата или на Държавата, а напротив, семейството е първата форма на Църквата, “малка църква”, както я нарича св. Йоан Златоуст и в същото време - начало на държавата, тъй като всяка власт на човек над човек започва от думите на Бога за властта мъжа над жената. (Бит 3:16). Така че, както отбелязва проф. Троицкий, ролята на Църквата и Държавата по отношение на брака не е в неговото сключване, а в констатацията му като вече съществуващ факт (вж. “Християнская философия  брака” проф. С. В. Троицкий).

Ако внимателно прочетем евангелието по Йоан 2:1-11, където се разказва за сватбата в Кана Галилейска, ще забележим, че там не се споменава за каквото и да е участие на Господ Иисус Христос в обреда по сключването на брака. Христос и апостолите не сключват брака, а идват на брачния пир като гости и със самото си присъствие оказват признание на старозаветния институт на брака от страна на новозаветната църква.

По същия начин се отнася към заварените форми на брака и Древната християнска църква. И във времето на гоненията и след като християнството става държавна религия Църквата приема определението на римското право за брака и заварените форми за узаконяването му, признава ги, но ги изпълва с ново съдържание. В “Апологията” на църковния писател от ІІ в. Атинагор към император Марк Аврелий (гл. 33) например се казва: “Всеки от нас счита за своя съпруга жената за която се е оженил съгласно издадените от вас закони”. В Християнския паметник от ІІ в. “Послание към Диогнет”, авторът пише “Те, т. е. християните, сключват брак, както всички". Св. Амвросий Медиолански казва, че християните си взимат жена съгласно “Таблиците” т. е. по римските закони изложени в таблици. Такова отношение към гражданския брак откриваме и в други авторитетни учители на Църквата и на Изток и на Запад, като: св. Йоан Златоуст, Валсамон, блаж. Августин, папа Николай І и др. Църквата приема като действителни браковете на нехристияни след приемане на християнството без да изискват от тях да се женят на ново според християнски обичаи. Тя безусловно приемала за действителни гражданските бракове. Но и Църквата и Държавата не признавали тайния брак, необявен и нерегистриран, дори ако е сключен с участието на свещеник.

Тогава, в първите векове на християнството, както сега, и в Църквата и в Държавата бил разпространен възгледа, че за действителността на брака са необходими два фактора: субективния - единодушие между мъжа и жената и обективния – външната форма, която е свидетелство пред обществото, че двамата вече са съпрузи.

За Църквата бракът е тайнство

“Тази тайна е велика”, тайнствено единение в Любовта “Ще бъдат двамата една плът” (Бит. 2:24; Еф. 5:31-32 ).

Обредната страна при сключването на брака поначало нямала определящо значение. Определящо за брака е отношението на участниците в него, самите личности. Ако встъпвали в брак християни, то и бракът им ще е християнски, той ще предполага християнска отговорност и отношение, един към друг и към Бога. Бракът между християни предполага усилия на двамата подвизавайки се да постигнат единение един с друг и с Господа. Двамата като се подкрепят един друг да напредват по пътя на благочестието и да постигнат спасение. Заради тази висока цел християните се нуждаят не само от юридическа валидност на брака си, но и от молитвената подкрепа на Църквата и от освещаващата и укрепяваща и допълваща нашата немощ Божия благодат. Затова, ако няма канонични пречки, вярващите са търсели и търсят благодатното освещаване на брака си в тайнството Венчание и Църквата поощрява това.

Изхождайки от убеждението, че брака се ражда от единението в любовта на съпрузите, че бракът е в тяхното единодушие и в свободното им обвързване един с друг, Църквата никога не е считала гражданския брак за нещо скверно или недействително, а го е признавала и уважавала като институция. Не гражданския брак, като форма на узаконяване, сам по себе си е блудство, не формата на сключване определя един брак като блуден или целомъдрен, а начинът по който мъжът и жената подхождат към него.

Блуден е безпътният съюз,

разпиляващ и оскверняващ любовта чрез суетни желания, страсти, прищевки, увлечения, егоизъм, егоцентризъм. В който няма жертвено себеотдаване и решимост и душата си да отдадеш за добруването на другия. Напротив, целомъдрения брак има за цел Бога и единението в Него.

И така: как да постъпят съпрузи, които имат дългогодишен граждански брак и доколкото им е било по силите са живели във взаимна любов и търпимост?

Ако и двамата имат съгласие по въпросите за вярата да отидат в храма и да осветят съюза си в тайнството брак, та занапред да имат за подкрепа и упование укрепяващата освещаваща Божия благодат, която възпълва нашите немощи.

Ако единият от съпрузите се съпротивлява, другият да не го насилва и принуждава, а да уважи решението му. Да вярва, че чрез търпението, кротостта, мира, всепрощаващата безусловна и неотпадаща любов на единия, и двамата ще се спасят, затова с удвоено усърдие да дерзае да ги постига.

В Първото послание до Коринтяни 7 гл. 12-16 ст. св. ап. Павел се обръща към вярващите, които имат невярващи съпрузи. Тук апостолът явно говори за бракове сключени според гражданските закони, защото тези “неповярвали”, които са против вярата едва ли ще да са направили компромис да осветят брака си в Църквата само за да угодят на съпрузите си. Въпреки това апостолът уверява, че такъв съюз може да бъде спасителен не само за вярващия, а и за невярващия съпруг, който чрез вярващия се освещава. “Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж; инак, децата ви биха били нечисти, а сега те са свети… Защото, отде знаеш, жено, не ще ли спасиш ти мъжа? Или, отде знаеш, о мъжо, не ще ли спасиш ти жената?”

Как става това спасение, чрез молитвите и покаянието на вярващия, чрез съпружеското общение с него или чрез любовта, която ги свързва… не зная.  Бог знае.

Това е тайна велика.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/axkfu 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]