На 2 ноември се навършват тридесет години от интронизацията на Вселенския патриарх Вартоломей, 270-и по ред епископ на Византион, после Константинопол, сега Истанбул, а за българите и другите славяни – Цариград. Впечатлява това, което патр. Вартоломей казва в словото си при интронизацията си: че поема „кръста на св. апостол Андрей Първозвани (т. е. на първия епископ на Византион) в непрекъснатото изкачване по пътя към Лобното място, за да се съразпънем с Господа и с Неговата съразпъната Църква, за да запазим светлината на Възкресението!“. И по-нататък: „Пребивавайки в дълбоко съзнание за своето недостойнство и смирение и гледайки колко трудно може да се носи този кръст, който поемаме, ние прибягваме към милостта на Господа и призоваваме Неговата благодат, та в нашата немощ да се прояви напълно Неговата сила“.[1]
Роден и израсъл е в Турция. След завършване на висше образование в Богословската школа на о-в Халки (Хейбели-ада) в Мраморно море и пет години научна специализация в Италия, Германия и Швейцария, той се завръща в Турция и вече петдесет години живее и работи на различни постове от най-ниския до най-високия във Вселенската патриаршия. През цялото това време той е лоялен гражданин на своето земно отечество. Затова при встъпването в длъжност като патриарх се чувства длъжен да заяви: „Поемаме нашите задължения под закрилата на конституцията и законите на Република Турция. Продължавайки многовековната традиция на патриарсите след завладяването (на Константинопол от османските турци), ще останем верен и лоялен гражданин на тази наша страна, каквито са и тукашните ни духовни чеда на Църквата, като ще вършим Божиите дела и по заръката на Господа честно и искрено ще отдаваме кесаревото на кесаря.[2] Смятаме, че на това място е наш отговорен дълг да заявим ясно, че Вселенската патриаршия си остава чисто духовна институция и символ на помирението“.
Структурата на Православната църква като общност от самостойни поместни (автокефални локални) църкви, обединени от единната вяра и съответния ѝ култ, е своеобразна. Отделните църкви, членки на тази общност, признават помежду си само субординацията по чест, но не и по власт. А всеки акт на избор на нов глава в отделна поместна църква се легализира на междуправославно равнище със самото му обявяване, съобщаване от страна на църквата, в която е настъпила промяната, до останалите църкви. Това прави писмено след избора си и новоизбраният Вселенски патриарх Вартоломей. Но интересното е, че още при своята интронизация в тронното си слово той споменава главите на останалите тринадесет поместни църкви: Александрийски патриарх Партений, Антиохийски патриарх Игнатий, Йерусалимски патриарх Диодор, Московски патриарх Алексий, Сръбски патриарх Павел, Румънски патриарх Теоктист, Български патриарх Максим, Грузински патриарх Илия, Кипърски архиепископ Хризостом, Гръцки архиепископ Серафим, Варшавски митрополит Василий, Албански архиепископ Анастасий, Пражки митрополит Доротей.[3] Нарича ги „многообични братя и съслужители около жертвеника на едното и неразделно Православие“. По този начин той признава всички останали глави на православни църкви и изпросва тяхното признание. И продължава: „Пред тях и пред цялата Църква под небето с дръзновение и радостен дух изповядваме светата и непорочна православна вяра – този жив опит на продължаващото във вековете тяло на Христос, както тази вяра извира от Божественото Откровение, Стария и Новия Завет, и ни беше предадена от Господ чрез духоносните свети апостоли и беше формулирана в определенията на светите седем вселенски събора от богоносните наши отци, и се изрази и изтълкува от тях и от признатите от Църквата църковни писатели, и – за да го кажа накратко – безрезервно изповядваме вярата на Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква. Обединени от тази обща вяра и общата света Чаша, и от проявяващата се в любов наша вяра, ние протягаме ръка за общение към почитаемите ни събратя-предстоятели и обещаваме, че в съвместна отговорност ще дадем нашето свидетелство всред един свят, който е разделен, но и жадува за единство и помирение, както може би никога досега в своята история“.
Изключителното умение на Вселенския патриарх Вартоломей да преценява точно и да мисли в перспектива го кара още при интронизацията си, която съвпада с началото на политическите промени в Средна и Източна Европа, да изрази съпричастност с демократичните процеси и надежда за по-добро бъдеще на засегнатите от промените народи, повечето от които са православни по вяра: „Това свидетелство на Православието е толкова по-нужно и наложително днес, когато Божият промисъл ни даде да видим бързи промени и същевременно космогонично развитие в живота на народите по света – развитие и промени, които носят на съвременния човек надеждата за едно по-добро бъдеще на мир, свобода и зачитане на човешкото достойнство. Тези бързи обществени размествания се случиха или все още се случват до голяма степен в страни и сред народи, които са традиционно православни. Затова и православните църкви предимно се влияят повече от тях. Вследствие на това е естествено православните църкви да се чувстват призовани да бодърстват, да търсят сътрудничество и да дават принос, за да бъдат тези процеси действително за благото на хората, които много се измъчиха през нашия век. Православието има още твърде много да допринесе за днешния свят. Православието не притежава само правилната вяра в истинския Бог, но и правилното разбиране за човека като образ Божи, както и за света и творението“.
В стремежа си да следва пътя на апостолите на Иисус Христос, които разпространиха вярата в Него сред невярващия свят, и като не забравя реалностите в съвременното общество, патр. Ватроломей заявява готовност: „Няма да пренебрегнем, ако се наложи, възможността да водим диалог дори и с непознаващите или отричащите, дори и с хулещите Бога, като и към тях – особено към тях! – дадем нашето свидетелство за любовта на Христос, Който изостави деветдесетте и девет, за да търси единия, защото и за този един Христос е бил разпнат!… Специален отечески поздрав и сърдечното ни патриаршеско благословение отправяме към младежта, която е не само бъдещето, но и динамичното ни настояще, доколкото няма бъдеще без настояще. От майката-църква изразяваме безкрайното и искрено съчувствие на църквата ни, както и нашето лично съчувствие за проблемите на съвременната младеж навсякъде по света и ги правим свои проблеми“.[4]
В едно свое интервю патр. Вартоломей говори и за своите посещения в други църкви по света: „Нашите посещения представляват изпълнение на приятно задължение, като във всички случаи са отговор на отправени братски покани и се осъществяват като продължение на този „поход на любовта“, който започна моят покоен предшественик патриарх Димитрий,[5] а преди него – и патриарх Атинагор.[6] Изключително вълнуващият начин, по който Вселенският патриарх бива посрещнат навсякъде от местните църковни пастири и благочестивото паство, а и от властниците в различните страни, свидетелства за тяхното съкровено желание да общуват с него, на чиито рамене мнозина възлагат много надежди. Както е известно, Православието днес е изправено пред трудно разрешими проблеми и твърде много заплахи – предимно отвън, но и вътрешни, за съжаление. Личното общуване между предстоятелите и въобще между църковните пастири и съвместната молитва с тях и с народа, срещането в дух на любов и взаимопомощ и, накрая, съвместното търсене и формулиране на православните отговори на предизвикателства на нашето време, които са до голяма степен неправославни, та дори и антиправославни, са първи приоритет на нашето патриаршестване. На тях ние възнамеряваме и занапред да отдаваме голямо внимание според силите си“.
Биографична справка
Вселенският патриарх Вартоломей е роден на о-в Имврос, Турция (южно от Дарданелите), през 1940 г. като Димитриос Архондонис. Начално образование е получил в родното си място, след това учи в Зографовия (по името на дарителя Христаки Зографос, грък-банкер в Париж) лицей в Истанбул, а накрая завършва с отличие висшата Богословска школа на о-в Халки.
През 1961 г. е ръкоположен за йеродякон и получава името Вартоломей. Продължил е обучението си в Рим, Босе (Швейцария) и Мюнхен, като специализира църковно право (1963-1968 г.). Получава докторска степен по църковно право от Института за източни изследвания в Рим за дисертационен труд на тема „Кодифициране на свещените канони и на каноническите разпоредби в Православната църква“. През 1968 г. е назначен за помощник-ректор на Халкинската богословска школа. На следващата година е ръкоположен за йеромонах и възведен в архимандритско достойнство от патр. Атинагор († 1972 г.). От 1972 г. става началник на личния кабинет на патр. Димитрий, с което трупа управленски опит, а и получава възможност за косвено участие в делата на Патриаршията. През 1973 г. е ръкоположен за епископ и получава титлата Филаделфийски митрополит, а през 1990 г. е повишен в старши митрополит („геронт“) на Халкидон. От 1974 г. до избирането му за патриарх е член на Св. Синод и на редица синодни комисии. Представял е Вселенска патриаршия в Световния съвет на църквите, участвал е в множество официални делегации. Като представител на Патриаршията е посетил поместните православни църкви и други църкви и вероизповедания, както и епархиите на Патриаршията в разсеяние по различни континенти, също и на Света гора, участвал е в много научни конференции.
На 22 октомври 1991 г. единодушно беше избран от разширения състав на Св. Синод в Истанбул за „Архиепископ на Константинопол, Новия Рим, и Вселенски патриарх“, както е пълната му титла. Интронизацията се проведе на 2 ноември с. г.
Много университети по света са го обявили за свой почетен доктор на науките. В България това направи през 2010 г. Бургаският свободен университет.
Сред основните му грижи е развитието на междуправославното единство, като за целта е свикал поредица от срещи на главите на поместните православни църкви. Беше поставил като цел на живота си да се проведе най-после един всеправославен събор, какъвто усилено се подготвяше от 1960 г. насам и се осъществи през юни 2016 г. на о-в Крит, Гърция, макар и бойкотиран от някои поместни църкви, сред които беше и БПЦ. В края на 2018 г. стана и големият разрив с Московска патриаршия заради дадената автокефалия на част от православните юрисдикции в Украйна под името „Автокефална Православна църква в Украйна“, а така сериозно се наруши всеправославното единство и взаимодействие.
Голям интерес патр. Вартоломей проявява също и към опазването на околната среда, поради което някои го наричат и „зеленият патриарх“. Една от основните му цели е и възстановяването на дейността на висшата Богословска школа на о-в Халки.
