С деца на църква

Колкото и малки да са, от самото си кръщение
децата стават пълноценни членове на Църквата
Христова, на Тялото Христово. Дори детето да не може да разбере всичко, което става в храма, ние знаем, че богослужението се възприема не само рационално. Детето вижда, чува, докосва, вкусва и най-вече чувства с цялото си същество присъствието на Светия Дух и Неговото действие. Не бива да лишаваме децата от това преживяване, да им отнемаме възможността по своему, по детски да вкусят и видят колко благ е Господ.
Няма общо правило за броя и продължителността на църковните служби, които те трябва да посещават. Възрастта на децата, характерите, настроенията им са различни и се променят. Но при всяко положение децата не могат да се черкуват толкова често, толкова продължително и да са толкова тихи, колкото на нас ни се иска. Те нямат нашите духовни мерки и със сигурност нямат нашите физически и психически възможности. Само Бог знае колко време им е нужно, за да се наситят с благо. Вероятно несравнимо по-малко, отколкото на нас, възрастните, които сме обременени с високоумие, своеволие, егоцентризъм, гняв...
Трябва да се съобразяваме с възрастта на детето и неговите възможности. Ако в църквата детето говори на висок глас, тропа или плаче, най-добре е веднага да се изведе навън, за да не пречи на богослужението. След като си отпочине и се разтовари от напрежението, най-вероятно то самоV ще пожелае да се върне в храма. Поведение, което нарушава молитвения покой в храма не бива да се поощрява, но не бива и да се наказва. За едно дете няма нищо по-нормално от това да се държи като дете. За благочестието е нужно време и зрялост.
На малките деца трябва да им се дава нещо, с което да се занимават, да им се обръща внимание върху едно или друго в храма, да им се обяснява какво става, за да се предизвика интересът им. Може да се довеждат и по-късно, само за част от дългото богослужение.
Ако детето се отегчава по време на богослужение, не бива да се укорява или принуждава да прикрива чувствата си, най-добре да се предразположи спокойно да разговаря за това. То няма как да не забележи, че и възрастните се разсейват, шушукат си, прозяват се... без никой да им се кара за това. Добре е да му се обясни, че скуката и други подобни изкушения атакуват и възрастните и че в такива случаи трябва да доверим слабостта си на Христа и да Го молим да ни укрепи и възпламени в сърцето ни копнеж по Бога. Ако заедно се помолим в този дух, детето сигурно ще бъде дълбоко впечатлено и при подобни затруднения в бъдеще ще знае как да се справи.
„Проблем” само на своите родители ли са децата
Не би трябвало. Децата са на Църквата Христова и енорийската общност в частност също носи отговорности за тях. В доста енории в страната вече са устроени детски забавачки, където се грижат за децата, докато родителите им са на богослужение. Тази тяхна инициатива привлече и задържа в храма доста семейства с малки деца. Не са необходими много средства, нито много усилия за да се устроят такива неделни забавачки, а духовните плодове са изобилни. Нужно е малко помещение в близост до храма, където, след като постоят на литургия, децата да се оттеглят. Ако възможностите на енорията не позволяват да се ангажира специално педагог или богослов - родителите или други доброволци от енорията могат да поемат това служение, като се редуват всяка седмица. Малко пособия за рисуване и играчки ще разнообразят престоя на децата. Те могат да се закупят със средства, събрани от енориашите или децата сами да си ги носят от дома и да ги разменят помежду си.
Един от най-добрите начини детето да опознае Православието като жива традиция е посещението на различни енории и манастири. Децата трябва да чувстват, че са отговорни членове на енорийската общност и участници в нейния живот. Трябва да се насърчават да помагат в храма и в социалната дейност, да подготвят празнични програми, изложби и др., а не само да се ползват от грижите и вниманието на другите енориаши. Християнинът принадлежи към определена енорийска общност. Трябва да чувства отговорност към своите събратя в Христа, а не само да присъства на службите. Нека децата да виждат в своите енории пример за християнски взаимоотношения и взаимопомощ. Да не се отблъскват със скандали, сплетни, притворство... Децата са силно чувствителни към всичко фалшиво и показно. Енорията трябва да бъде като едно семейство - със споделени радости и празници, но и със споделени тежести, немощи и самота. Всяка възможност за общуване, за срещи и разговори, за излети и игри изграждат общността, в която децата трябва да се чувстват пълноценни членове. Дори ако в енорията все още няма такива условия, достатъчно е родителите да се опитат да създадат една група от семейства, която да се стреми към такъв идеал на отношения. Децата биха имали неизмерима полза, ако виждат и други семейства, които живеят православно.
Децата и светините
Как да постъпваме, ако детето не иска да носи кръст, отказва да се причастява или помазва, отегчава се в храма?
Най-важното е да не се разрушава мирът. Светините да не стават причина за раздори в семейството и потъпкване на любовта. Когато говорим за нещо с любов, с мир, с радост - децата се заразяват от тази любов. Когато виждат, че молитвата, постът, богослужението са нещо естествено и жизненонеобходимо за родителите им, тогава започват да ги ценят. И обратното: не можем да научим децата си на свещен трепет и любов към светините, ако самите ние пристъпваме към християнските си обязаности по задължение, с нежелание. Ако родителите постят с тягост, как детето ще възлюби въздържанието? Детето трябва да запомни поста не като период на забрани, лишения, ограничения, а като живот в Духа на Христа, живот в мир и съгласие, в истина и любов. Към такъв живот не може да се принуди никой, дори собственото ни дете. Той може да се приема само доброволно. Принуждаваме ли децата към църковен живот, то макар и да ходят редовно на църква и да приемат тайнствата, вътрешно ще се съпротивляват. Един ден, когато излязат от контрола на родителите си, ще се възпротивят. От нас се иска да разкрием пред детето красотата на духовния живот; да му помогнем да открие Христа и да заживее с Него, за да не остане с впечатлението, че този живот е само външен. Само Бог може да ни научи как да става това.

Някои съвети за причастяването на деца

За всеки православен християнин е ясно, че децата трябва да се причастяват от най-ранна възраст, за да се освещават от Христа, за да са едно с Него. Децата трябва да имат разбирането за дар с неизразима святост, а това трудно може да им се внуши, ако приемат св. Причастие като нещо обикновено на всяка литургия и без никаква особена подготовка. Макар за децата до 7-годишна възраст да няма определени изисквания за пост и изповед, добре е при възможност да приемат светите Дарове на гладно, да получават прошка преди причастие от близките си, да им се честити след това... да чувстват литургията и причастяването като празник.
Понякога децата могат да реагират негативно, ако им се говори за приемане на Тяло и Кръв Христови. С тяхното буйно въображение могат да си представят плът, кости, кръв и това да ги смути и отблъсне. Достатъчно е това, което ще чуят от свещеника в Евхаристийния канон и при причастяването им. Вместо да се впускаме в сложни обяснения, достатъчно ще е да им кажем, че ние приемаме Христос в нас във вид на хляб и вино, за да стане едно с нас и ние - едно с Него, съучастници в живота на Христа.
Независимо какво е детето - и причастяващите го, и родителите винаги трябва да са готови за изненади. Не е изключено детето да се задави, да се закашля, да повърне или изплюе св. Причастие. Това трябва да се има предвид, за да се избегне евентуално оскверняване на св. Тайни. Препоръчва се на деца да се дава съвсем малко количество и да имаме готовност със салфетка или кърпа, в която, ако попадне частица - да се изгори.
Ако детето не желае да приеме св. Причастие, да не се принуждава с насилие, заплахи или обещания. Духовно опасно е децата да се заставят пряко волята им към причастяване. Според православното разбиране духовното разположение има по-голямо значение от честотата, с която човек пристъпва към св. Тайни. По-полезно е ако децата наблюдават как родителите им се подготвят и пристъпват към св. Тайни. Усиленият молитвен живот, въздържанието, взаимното опрощаване, трепетът и радостта - всичко това не остава незабелязано от децата. Запечатва се трайно в паметта им, прониква дълбоко в душата им. Няма по-завладяваща проповед за едно дете от живота на неговите родители. Както и нищо не би го отблъснало от вярата така, както родителското двоедушие, религиозният патетизъм, лицемерието, фанатизмът.
Когато се отнася до богослужието, Св. Причастие, домашните молитви и религиозното образование, винаги трябва да имаме предвид далечната перспектива. Дали детето ще израсне с духовно здраво отношение към Христа, Църквата и тайнствата, зависи от семената, които ще посеем ние, техните наставници. Ако децата са обградени с молитва и любов, въпреки изкушенията на времето ще израснат като духовни личности и така ще изпълнят своето човешко призвание.

Източник: "Църковен вестник", бр. 6 / 2003 г.