Почти не минава ден, в който да не се обадят в Митрополията или в Синода от някое село с молба да им изпратят свещеник. А желаещи за свещеници в селски енории няма. Дори местни момчета, които завършват семинария или богословски факултет, гледат да се устроят в града. Причините са същите, които водят и другите млади хора: градът дава повече възможности за развитие, за работа на съпругата, за добро образование на децата. Освен това в малките селища, с намаляващо и застаряващо население, където се шири безработица, един млад свещеник много трудно може да издържа семейството си. Днес един селски свещеник, за да се справя що-годе финансово, пък и за да не остават хората без свещеник е принуден да обгрижва няколко села едновременно. Това означава че и при най-добро желание не може да осигури редовни неделни богослужения по всички храмове. В по-малките села се служи на храмовия празник и още един-два пъти в годината.
Що за хора са този застрашен от изчезване вид - селските свещеници? В какво се изразява тяхното служение? Какво ги мотивира? Този интерес ме заведе при отец Васил Александров - енорийски свещеник на с. Искрец, Софийска епархия, и на още девет околни по-малки села. Намирам го в дома му след поредния натоварен ден. Чувствам се неудобно, че ще прибавя и аз към умората му, но притеснението ми изчезва веднага, щом срещам сияещото му в усмивка лице. Разговорът ни потича с лекота.
Роден е в близкото с. Брезе през 1943 г. в семейство с девет деца, от които той е най-малкият. Силното му желание да учи го завежда през 1957 г. в Духовната семинария в Черепиш. От 170 кандидати приемат 49, той е между приетите.
-Отидох там без да зная нещо за религията, воден единствено от желанието да уча, но излязох твърдо убеден християнин, утвърден в православната вяра. Макар по-късно да имах възможност да избера друга специалност в Университета, не исках да уча нищо друго освен богословие.
Години по-късно един уважаван духовник ще каже за него: това момче е родено за свещеник.
Когато събират донаборниците на площада, военните и партийците влизат в спор с него, че религията е плод на страха, че е опиум за народа и т. н., току-що завършилият семинарист пламенно защитава своята вяра. Не си дава сметка на каква опасност се излага, не се изживява като герой, просто казва това, което е учил и в което вярва. Въпреки че всички донаборници стават свидетели на апологетичния спор, решават да потулят случая, за да не съсипят бъдещето на “заблуденото, но иначе умно момче".
През 1965 г. продължава образованието си в Духовната академия, редовно обучение, но още същата година негови съселяни се обръщат с молба към Митрополията да бъде изпратен за свещеник в с. Брезе. Оженва се, ръкополагат го и след двуседмичен стаж в храм “Св. Неделя” поема енорията си. Образованието си продължава задочно.
- Не бях наясно тогава каква голяма отговорност е да си свещеник, с какви сложни проблеми ще се сблъсквам. Бях на 22-23 години.
В онези времена, 60-те години, е рядкост млад човек да стане свещеник. Когато ходи в Митрополията по работа, възрастните свещеници все го спират - радват му се, разпитват го… “Сине, казват, как така си станал свещеник, не виждаш ли какви страшни времена са.”
-Не съм осъзнавал, че времената са страшни за свещеник - казва отец Васил, - с местните партийци не съм имал проблеми: майките и бащите им – религиозни, бабите им религиозни… Не са ми пречели, само сами на себе си пречеха. Партийната секретарка ми се е молела да не ходя на някое погребение на партиец, но аз й казвам: “Щом са ме повикали, аз съм длъжен да отида” - и ходех.
Един по един възрастните свещеници от околните села умират, желаещи да ги заместят няма. Отец Васил поема селата на о. Борис: Бучин, Дреново и Манастирище, по-късно и енориите на починалия о. Александър – с. Чибаовци и Дръмша. Постепенно поема и Искрец, Свидня, Добравица, Добърчин… десет села.
- Аз съм щастливец - усмихва се отец Васил, – свързан съм с хиляди хора, от няколко поколения. Кръщавал съм ги, венчавал съм ги, сега кръщавам децата им и ги изпращам при Господа както подобава. А хората ми са добри, с едно вродено благочестие. Спазват си от поколения задълженията като християни. Вярно е, нямат много знание за вярата, ама си я имат в сърцето.
На едно кръщене в Дръмша започнах да им говоря за вярата, а един сиромах ми казва: “Отец, не ги разбирам тея работи, дето ги говориш, ама ей тука си ги обичам.” Какво повече мога да искам от тия измъчени хора? Те по традиция си спазват всичко, въпреки че не го разбират. Служа ли на български - внимават. На църковнославянски се разсейват, все едно не се отнася до тях.
В тежките първи години на прехода цените скачат не с дни, а с часове, няма бензин, отец Васил е затруднен да обикаля отдалечените села и махали и подава молба до Митрополията да бъде освободен. Освобождават го от задължението да ги обгрижва, но отговорността му за тях си остава.
- Може ли да ме повикат хората за водосвет, за погребение и аз да не отида. Как да ги оставя без свещеник, без молитва. Търся начин и отивам, защото няма кой друг да го направи.
В този район се правят много курбани - 150 в течение на годината. Всяка фамилия от незапомнени времена има издигнат оброчен каменен кръст някъде в околността - кой праотец го е издигнал, кога, по какъв повод е дал обет пред Бога да дава курбан в деня на определен светия, отдавна никой не помни. Но обетът се пази от потомците. Всяка година на определения ден цялата фамилия се събира - от новородените до старците, набавят продукти и приготвят курбан, на който всички съселяни са поканени. Тази традиция никога не е прекъсвала, дори в годините, когато малцина влизат в храма. Тези родови събирания са и чудесен повод отец Васил да се среща със своите пасоми от всички поколения и да им говори: за празника, за светиите, за Бога, за нравствеността. Контактът му с тях е жив, непосредствен.
Отец Васил споделя, че днес хората влизат по-свободно в храма: учителите, лекарите от селото, началниците - онези, които навремето са го викали по домовете си, за да кръщава, да венчава… В 10-11 ч. вечерта срещу сватбата е ходил по къщите на младоженците да ги венчава, пак по тъмно е кръщавал децата на партийните членове. Днес всичко е открито, свободно. Иначе вярващите нито са станали повече, нито по-малко. Но населението намалява, младите хора изчезват от селата. А вярата не оскъдява. И преди 10-и ноември, и след това в района всички се кръщават. Някои изчакват детето да навърши годинка, но некръстено дете няма.
Като голямо предимство отец Васил вижда това, че на село всички се познават: всички познават него и не се колебаят да се обръщат по всякакви въпроси, и той познава всички - знае какъв живот имат, какви проблеми за разрешаване, какво може да очаква от тях и какво може да им даде, какви са духовните им нужди. Пък и при толкова много ангажименти, ежедневно му се налага да разпределя във времето по няколко треби в различни села. Знае къде ще дойдат стотина човека и за тях отделя централните часове, където ще дойдат 7-8 човека, отива в по-неудобно време. Хората се съгласяват, не се сърдят и проявяват разбиране, ако поради отдалечеността на селищата и голямото си натоварване позакъснее.
- Хората ми са търпеливи, разбрани, слушат ме. Срещам ги все усмихнати. Имам достатъчно поводи да се срещна с тях и да им говоря за вярата, не пропускам случай да им проповядвам. Литургия, водосвет, кръщавка, погребение - все гледам да им кажа нещо, да ги поуча. Духовна литература сега има много, следя какво излиза. Служа редовно, църквата ми е пълна. Нищо не ми липсва тука като служение. Тежи ми само, че скръбните поводи са повече от радостните.
При 20-30 кръщенета за година и не повече от 3 венчавки, отец Васил отслужва в района 70-80 погребения, както и полагащите се след това панихиди. Признава, че след няколко погребения за деня се натоварва емоционално, става напрегнат, сприхав. Не знам как превъзмогва мрачните си настроения, но освен съпругата му, може би, никой никога не е срещал отец Васил без неизменната му блага усмивка, никого не е подминал, без да му каже няколко думи в обичайния си ведър тон. Присъствието му, цялата му личност е една сгряваща сърцето проповед.
Гледах този обикновен селски свещеник, слушах с какво умиление, с каква неподправена любов говори за грубоватите неуки планинци, които Бог му е поверил. Определенията му за тях и за дните на свещеническото му служение са: "благороден човек", "чудни хора", "чудни неща"… Лицето му грейва при мисълта за хората, от удивление пред тези чудни Божии творения и помръква само при мисълта за нещата, които не е успял да направи за тях като свещеник. А какво по-голямо чудо в наши дни от човек, който има очи за чудното! Гледах го и си мислех: чуден човек е отец Васил. Чуден свещеник.
Интервюто е публикувано в "Църковен вестник", бр. 10/2005. Сега го препечатваме в Двери по повод неговата смърт. Бог да го прости!
Роден е в близкото с. Брезе през 1943 г. в семейство с девет деца, от които той е най-малкият. Силното му желание да учи го завежда през 1957 г. в Духовната семинария в Черепиш. От 170 кандидати приемат 49, той е между приетите.
-Отидох там без да зная нещо за религията, воден единствено от желанието да уча, но излязох твърдо убеден християнин, утвърден в православната вяра. Макар по-късно да имах възможност да избера друга специалност в Университета, не исках да уча нищо друго освен богословие.
Години по-късно един уважаван духовник ще каже за него: това момче е родено за свещеник.
Когато събират донаборниците на площада, военните и партийците влизат в спор с него, че религията е плод на страха, че е опиум за народа и т. н., току-що завършилият семинарист пламенно защитава своята вяра. Не си дава сметка на каква опасност се излага, не се изживява като герой, просто казва това, което е учил и в което вярва. Въпреки че всички донаборници стават свидетели на апологетичния спор, решават да потулят случая, за да не съсипят бъдещето на “заблуденото, но иначе умно момче".
През 1965 г. продължава образованието си в Духовната академия, редовно обучение, но още същата година негови съселяни се обръщат с молба към Митрополията да бъде изпратен за свещеник в с. Брезе. Оженва се, ръкополагат го и след двуседмичен стаж в храм “Св. Неделя” поема енорията си. Образованието си продължава задочно.
- Не бях наясно тогава каква голяма отговорност е да си свещеник, с какви сложни проблеми ще се сблъсквам. Бях на 22-23 години.
В онези времена, 60-те години, е рядкост млад човек да стане свещеник. Когато ходи в Митрополията по работа, възрастните свещеници все го спират - радват му се, разпитват го… “Сине, казват, как така си станал свещеник, не виждаш ли какви страшни времена са.”
-Не съм осъзнавал, че времената са страшни за свещеник - казва отец Васил, - с местните партийци не съм имал проблеми: майките и бащите им – религиозни, бабите им религиозни… Не са ми пречели, само сами на себе си пречеха. Партийната секретарка ми се е молела да не ходя на някое погребение на партиец, но аз й казвам: “Щом са ме повикали, аз съм длъжен да отида” - и ходех.
Един по един възрастните свещеници от околните села умират, желаещи да ги заместят няма. Отец Васил поема селата на о. Борис: Бучин, Дреново и Манастирище, по-късно и енориите на починалия о. Александър – с. Чибаовци и Дръмша. Постепенно поема и Искрец, Свидня, Добравица, Добърчин… десет села.
- Аз съм щастливец - усмихва се отец Васил, – свързан съм с хиляди хора, от няколко поколения. Кръщавал съм ги, венчавал съм ги, сега кръщавам децата им и ги изпращам при Господа както подобава. А хората ми са добри, с едно вродено благочестие. Спазват си от поколения задълженията като християни. Вярно е, нямат много знание за вярата, ама си я имат в сърцето.
На едно кръщене в Дръмша започнах да им говоря за вярата, а един сиромах ми казва: “Отец, не ги разбирам тея работи, дето ги говориш, ама ей тука си ги обичам.” Какво повече мога да искам от тия измъчени хора? Те по традиция си спазват всичко, въпреки че не го разбират. Служа ли на български - внимават. На църковнославянски се разсейват, все едно не се отнася до тях.
В тежките първи години на прехода цените скачат не с дни, а с часове, няма бензин, отец Васил е затруднен да обикаля отдалечените села и махали и подава молба до Митрополията да бъде освободен. Освобождават го от задължението да ги обгрижва, но отговорността му за тях си остава.
- Може ли да ме повикат хората за водосвет, за погребение и аз да не отида. Как да ги оставя без свещеник, без молитва. Търся начин и отивам, защото няма кой друг да го направи.
В този район се правят много курбани - 150 в течение на годината. Всяка фамилия от незапомнени времена има издигнат оброчен каменен кръст някъде в околността - кой праотец го е издигнал, кога, по какъв повод е дал обет пред Бога да дава курбан в деня на определен светия, отдавна никой не помни. Но обетът се пази от потомците. Всяка година на определения ден цялата фамилия се събира - от новородените до старците, набавят продукти и приготвят курбан, на който всички съселяни са поканени. Тази традиция никога не е прекъсвала, дори в годините, когато малцина влизат в храма. Тези родови събирания са и чудесен повод отец Васил да се среща със своите пасоми от всички поколения и да им говори: за празника, за светиите, за Бога, за нравствеността. Контактът му с тях е жив, непосредствен.
Отец Васил споделя, че днес хората влизат по-свободно в храма: учителите, лекарите от селото, началниците - онези, които навремето са го викали по домовете си, за да кръщава, да венчава… В 10-11 ч. вечерта срещу сватбата е ходил по къщите на младоженците да ги венчава, пак по тъмно е кръщавал децата на партийните членове. Днес всичко е открито, свободно. Иначе вярващите нито са станали повече, нито по-малко. Но населението намалява, младите хора изчезват от селата. А вярата не оскъдява. И преди 10-и ноември, и след това в района всички се кръщават. Някои изчакват детето да навърши годинка, но некръстено дете няма.
Като голямо предимство отец Васил вижда това, че на село всички се познават: всички познават него и не се колебаят да се обръщат по всякакви въпроси, и той познава всички - знае какъв живот имат, какви проблеми за разрешаване, какво може да очаква от тях и какво може да им даде, какви са духовните им нужди. Пък и при толкова много ангажименти, ежедневно му се налага да разпределя във времето по няколко треби в различни села. Знае къде ще дойдат стотина човека и за тях отделя централните часове, където ще дойдат 7-8 човека, отива в по-неудобно време. Хората се съгласяват, не се сърдят и проявяват разбиране, ако поради отдалечеността на селищата и голямото си натоварване позакъснее.
- Хората ми са търпеливи, разбрани, слушат ме. Срещам ги все усмихнати. Имам достатъчно поводи да се срещна с тях и да им говоря за вярата, не пропускам случай да им проповядвам. Литургия, водосвет, кръщавка, погребение - все гледам да им кажа нещо, да ги поуча. Духовна литература сега има много, следя какво излиза. Служа редовно, църквата ми е пълна. Нищо не ми липсва тука като служение. Тежи ми само, че скръбните поводи са повече от радостните.
При 20-30 кръщенета за година и не повече от 3 венчавки, отец Васил отслужва в района 70-80 погребения, както и полагащите се след това панихиди. Признава, че след няколко погребения за деня се натоварва емоционално, става напрегнат, сприхав. Не знам как превъзмогва мрачните си настроения, но освен съпругата му, може би, никой никога не е срещал отец Васил без неизменната му блага усмивка, никого не е подминал, без да му каже няколко думи в обичайния си ведър тон. Присъствието му, цялата му личност е една сгряваща сърцето проповед.
Гледах този обикновен селски свещеник, слушах с какво умиление, с каква неподправена любов говори за грубоватите неуки планинци, които Бог му е поверил. Определенията му за тях и за дните на свещеническото му служение са: "благороден човек", "чудни хора", "чудни неща"… Лицето му грейва при мисълта за хората, от удивление пред тези чудни Божии творения и помръква само при мисълта за нещата, които не е успял да направи за тях като свещеник. А какво по-голямо чудо в наши дни от човек, който има очи за чудното! Гледах го и си мислех: чуден човек е отец Васил. Чуден свещеник.
Интервюто е публикувано в "Църковен вестник", бр. 10/2005. Сега го препечатваме в Двери по повод неговата смърт. Бог да го прости!
