Много е изписано за християнското семейство. Но неоправданата патетика и идеализъм, с които днес се пише и говори за него, заглушава трезвата и бдителна преценка на проблемите, с които се сблъскват християните. Така се оказваме неподготвени не само за отговорността на съпружеството, но и за дълга ни като родители да приобщим пълноценно децата си към Църквата.
В богослужебната практика на Православната църква e прието да се кръщават малки деца и да се причастяват без предварителна подготовка - пост и изповед. Първата изповед е добре да се извърши след седмата година. Не винаги обаче има възможност детето да бъде подготвено от свещеник преди да пристъпи към изповед. Подготовката му за тайнството се поема от родителите и кръстника. Това е в контекста на отговорността за изграждане основата на религиозно-нравствения живот, която носят родителите. Свещеникът всъщност завършва тази подготовка.
Родителите и кръстниците трябва да обяснят на децата същността на покаянието и да вложат в душите им чувството за жизнена необходимост от това велико тайнство. В крехката детска възраст това внушение има идеята за радостта от прошката, която Бог ни дава с любов.
Често не си даваме сметка, колко деликатност и внимание изисква подобна задача. Тя е пряко свързана и зависи от цялостното ни отношение към възпитанието.
При авторитарния метод на възпитание например родителите манипулативно (макар и несъзнателно) използват чувството за страх и вина у детето. Осъществяваният по този начин контрол е свързан с липсата на доверие в способностите на детето да се поправи. Този модел на отношения има конкретно отражение върху религиозните му преживявания в силно изразен страх пред “съдията” Бог, смесване на чистосърдечното покаяние с подтискащата безизходица на чувството за вина. Съществува опасност при такъв подход, в протеста си към родителите в конфликтната юношеска възраст детето да се превърне в заклет атеист. Затова в религиозното възпитание няма място спекулацията с греха и наказанието.
Друга крайност във възпитанието, особено толерирана днес, е либералният метод, когато любовта се смесва с безотговорността. Изискванията и наказанията нямат място, всичко се прощава, надценява се способността на детето да взема правилни решения. Като пряк резултат от подобно възпитание детето престава да слуша не само гласа на родителите, но и на собствената си съвест. Душата му се изпълва с егоизъм и гордост, поради нежелание да изпълни личните си отговорности и неспособност да положи някакво усилие на волята.
Винаги не само на думи, а и със собственото си поведение трябва да напомняме, че Бог иска най-доброто за Своите обични чеда. Дори да се отклонят и да извършат нещо лошо, винаги е готов да ги приеме отново, когато от любов и с искрено съжаление за стореното се пристъпва към Него.
Важно е изповедта да не се превърне в обикновена анкета, но всеки път детето да преживява осъзнаването на греха, както и съединената с радост прошка от Бога, произтичаща от личното му съкрушение и покаяние.
При подготовката на изповедта родителите могат да предложат съвети на детето, съобразени с проблемите на конкретната възраст. Това трябва да има предвид и пастирът по време на изповедта. За всеки проблем трябва да се говори внимателно и деликатно, за да не би с излишни думи да накърним детската душа.
Помощта в подготовката към изповед в никакъв случай не предполага посредничество между родители и свещеници. Предлагайки съвети относно изповедта, родителите не бива да се домогват да узнаят греховете на своите деца или да разпитват какво им е говорил свещеникът. Дори и дребни опити и въпроси от такъв характер могат да унищожат доверието в детската душа към великото тайнство. Не трябва родителите да инструктират свещеника как и какво да изпитва детето. Упованието си трябва да възлагат на Божията благодат, която умъдрява и просвещава както изповедника, така и изповядвания.
Водещо при възпитанието на децата във всяка една възраст трябва да бъде възприемането и отношението към тях като самостоятелни личности и зачитането на свободната им воля. Това важи с още по-голяма сила при полагане на основата на религиозния им живот. В този смисъл е добре да се подчертава, че послушанието към Бога не трябва да произтича от задълженията към родителите. То е плод на личното общение с Бога, при установяването на което водещо е не внушението и въздействието отвън, а естественият стремеж на чистото човешко сърце.
