За магизма в Църквата

Ще ви­ди­те дру­ги хрис­ти­я­ни да пра­вят ня­как­ви стран­ни вър­те­ли­ви дви­же­ния по бо­гос­лу­жеб­ни­те одеж­ди на пре­ми­на­ва­щи­те пок­рай тях ду­хов­ни­ци, по­доб­ни на дви­же­ни­я­та, с ко­и­то опип­ват ико­ни­те. Как­во пра­вят? Мо­лят се? И те се “за­реж­дат”.

Съ­ща­та при­чуд­ли­ва вя­ра ще за­ве­де те­зи бо­го­мол­ци и на дру­ги “сил­но­е­нер­гий­ни мес­та”: за­пус­тя­ло ези­чес­ко ка­пи­ще, из­вор, ска­ла, ста­ро дър­во… за да се за­реж­дат и там.

С как­во се за­реж­дат, що за енер­гия е то­ва и за­що им е? Ако ги по­пи­та­те, ед­ва ли ще чу­е­те от­го­во­ри ка­то: за очис­т­ва­не от гре­хо­ве­те, за спа­се­ние, за въз­съ­е­ди­ня­ва­не с Бо­га , лич­но обо­же­ние, ос­ве­ща­ва­не на чо­веш­ко­то ми ес­тес­т­во…

От­го­во­рът най-ве­ро­ят­но ще е: за здра­ве и ус­пех.

За жа­лост мно­зи­на от прис­тъп­ва­щи­те в хра­ма имат съ­що­то от­но­ше­ние и към тайн­с­т­ва­та на Цър­к­ва­та. Кръ­ща­ват се, вен­ча­ват се, из­по­вяд­ват се и се при­час­тя­ват - за здра­ве и ус­пех. И све­те­на­та во­да, и ико­ни­те, и вър­бо­ви­те клон­ки, и оре­хо­ва­та шу­ма, и при­час­ти­е­то – всич­ко е за “доб­ра енер­гия”, за здра­ве и ус­пех. При­да­ва се из­к­лю­чи­тел­но зна­че­ние на броя, ре­да, ко­ли­чес­т­во­то, мяс­то­то… Всич­ко то­ва го­во­ри за не­раз­би­ра­не за то­ва как дейс­т­ва Бо­жи­я­та бла­го­дат, кое е важ­но­то и кое – вто­рос­те­пен­но в жи­во­та на хрис­ти­я­ни­на.

Бол­шин­с­т­во­то от бъл­га­ри­те, ко­и­то днес за­я­вя­ват се­бе си ка­то пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни, не поз­на­ват ис­ти­ни­те на вя­ра­та си. Те ма­кар и кръс­те­ни, са си ос­та­на­ли не­въ­цър­ко­ве­ни, и при­бяг­ват до “ус­лу­ги­те” на Цър­к­ва­та са­мо при из­к­лю­чи­тел­ни слу­чаи. Тех­ни­те пред­с­та­ви за пра­вос­лав­на­та вя­ра са из­г­ра­де­ни под вли­я­ни­е­то на елек­т­рон­ни­те ме­дии и по­пу­ляр­на­та пре­са и пред­с­тав­ля­ват стран­на сме­си­ца от фол­к­лор, на­род­ни тра­ди­ции и  от­къс­леч­ни поз­на­ния за окул­тиз­ма, плод на лич­ни­те им “ду­хов­ни тър­се­ния”. Те­зи, из­пад­на­ли в труд­на жи­тейс­ка си­ту­а­ция хо­ра, обик­но­ве­но ид­ват в хра­ма на­пъ­те­ни от “ед­на мно­го вяр­ва­ща же­на” или “ед­на же­на, ко­я­то не е врач­ка, но мно­го поз­на­ва”. Тя им е ка­за­ла точ­но в кол­ко и в кои хра­мо­ве тряб­ва да оти­дат, кол­ко све­щи тряб­ва да за­па­лят, пред ико­на­та на кой све­тец ка­къв дар да ос­та­вят, как­ви мо­лит­ви да им про­че­те све­ще­ни­кът и кол­ко пъ­ти… Во­де­ни от нуж­да­та, те­зи хо­ра ид­ват в хра­ма и се ста­ра­ят

да из­пъл­нят стрик­т­но всич­ко, ко­е­то им е за­ръ­ча­но, та чу­до­то да ста­не

За жа­лост, в усър­ди­е­то си да не обър­кат не­що, те­зи хо­ра не вли­зат в хра­ма ка­то в до­ма на своя лю­бящ Ба­ща, а ка­то в при­ем­на за­ла със сло­жен не­по­ня­тен про­то­кол. Обик­но­ве­но, ако на та­къв чо­век све­ще­ни­кът обяс­ни, че всъщ­ност е нуж­но съв­сем мал­ко: да от­к­ри­еш чис­то­сър­деч­но пред Бо­га зат­руд­не­ни­е­то си, да Му се до­ве­риш, ду­ми­те на све­ще­нос­лу­жи­те­ля се при­е­мат с не­до­ве­рие – пре­ка­ле­но прос­то им се стру­ва, за да има не­що об­що с ре­ли­ги­я­та или пък пре­ка­ле­но слож­но, по­ра­ди обър­к­ва­ща­та си не­оп­ре­де­ле­ност…

Цър­к­ва­та има сво­и­те тра­ди­ции, оп­ре­де­ле­ни по­ряд­ки, към ко­и­то да­де­на цър­ков­на об­щ­ност се при­дър­жа, но те в ни­ка­къв слу­чай не са с аб­со­лю­тен ха­рак­тер и не са дог­ма­ти­чес­ки-за­дъл­жи­тел­ни. Те­зи тра­ди­ции ня­мат пря­ко от­но­ше­ние към спа­се­ни­е­то ни, след­ват се без дъл­бо­ка вът­реш­на убе­де­ност и ос­но­ва­ние, а прос­то за­що­то “та­ка се пра­ви”, “та­ка пра­вят дру­ги­те”, “та­ка са пра­ви­ли де­ди­те ни”… 

По­ра­ди сла­бо поз­на­ва­не на ду­ха на Пра­вос­ла­ви­е­то и

нес­по­соб­ност да се от­ли­чи същ­ност­та от вън­ш­но­то,

ду­ха от фор­ма­та, глав­но­то от вто­рос­те­пен­но­то, мно­го хрис­ти­я­ни се обър­к­ват, ка­то виж­дат раз­лич­ни оби­чаи в раз­лич­ни­те цър­ков­ни об­щ­нос­ти. Ще ги чу­е­те да каз­ват нап­ри­мер: “Пи­там в еди ка­къв си слу­чай мо­га ли да хо­дя на гро­би­ща­та, мо­же ли да се яде то­ва или да се вър­ши оно­ва в то­зи и то­зи ден, а един све­ще­ник ми каз­ва ед­но, друг – дру­го. Един све­ще­ник пра­ви та­ка, а друг – та­ка – на ко­го да вяр­ваш?” По­доб­но раз­ми­на­ва­не в прак­ти­ка­та, ма­кар и да е без как­во­то и да е съ­щес­т­ве­но зна­че­ние за спа­се­ни­е­то, ка­ра та­ки­ва не­ук­реп­на­ли и не поз­на­ва­щи вя­ра­та си хрис­ти­я­ни да не вяр­ват на ни­кой све­ще­ник. Ос­вен на ня­коя “мно­го вяр­ва­ща же­на”, ко­я­то ви­на­ги знае точ­но как­во, как и ко­га тряб­ва да се нап­ра­ви. Око­ло все­ки храм има та­ки­ва “мно­го вяр­ва­щи же­ни”, ко­и­то по-доб­ре от све­ще­ни­ка зна­ят кое как се пра­ви.

Към бла­го­дат­та и към сак­рал­ния жи­вот в Цър­к­ва­та, от­но­ше­ни­е­то на мно­го от ре­дов­ни­те ено­ри­а­ши и на по­ве­че­то вли­за­щи ин­ци­ден­т­но в хра­ма, е ма­ги­чес­ко. За раз­ли­ка от ис­тин­с­ка­та вя­ра, ко­я­то указ­ва как чо­век да про­ме­ни се­бе си и своя жи­вот, за да пре­бъд­ва в съг­ла­сие и еди­не­ние с Бо­га,

за ма­ги­чес­ко­то съз­на­ние важ­но е кое как тряб­ва да се нап­ра­ви,
 
за да по­лу­чиш же­ла­но­то. За ма­гиз­ма це­ли­те ви­на­ги са зем­ни: здра­ве, ма­те­ри­ал­но бла­го­по­лу­чие, ус­пех в ли­чен и про­фе­си­о­на­лен план, от­мъ­ще­ние…, а пос­ти­га­не­то им не за­ви­си от ду­хов­но-нрав­с­т­ве­но­то със­то­я­ние, си­ла­та на вя­ра­та, чис­то­та­та на сър­це­то или етич­ност­та на же­ла­но­то и Бо­жи­я­та во­ля, а от вън­ш­на­та фор­ма, от пра­вил­но­то из­вър­ш­ва­не на не­об­хо­ди­ми­те дейс­т­вия, от об­ре­да.

В по­доб­но раз­би­ра­не за сак­рал­ния жи­вот на цър­к­ва­та се ко­ре­ни пре­ко­мер­но­то зна­че­ние, ко­е­то от­да­ват хрис­ти­я­ни­те на то­ва: све­ще­ни­кът доб­ре ли е на­ръ­сил тях и пред­ме­та, кой­то ос­ве­ща­ва, мал­ка или го­ля­ма час­ти­ца от Тя­ло­то Хрис­то­во им е дал при при­час­тя­ва­не­то, спа­зен ли е пре­циз­но ре­дът в хра­ма и при об­ре­да, кол­ко и как­ви хра­ни тряб­ва да се при­гот­вят, кол­ко све­щи тряб­ва да се пос­та­вят, как да се на­ре­кат, как да се за­па­лят, ко­га тряб­ва да се прек­ръс­тиш, ко­га тряб­ва да се пок­ло­ниш, да се из­п­ра­виш… по вре­ме на служ­ба­та…

Ако се до­пи­та­те до ре­дов­ни­те бо­го­мол­ци в хра­ма, ще се изу­ми­те как­во ог­ром­но ко­ли­чес­т­во от пра­ви­ла и важ­ни не­ща има, за ко­и­то ни­що не си чу­вал по вре­ме на бо­гос­лов­с­ко­то си об­ра­зо­ва­не.

Спо­ред пра­вос­лав­но­то раз­би­ра­не Бог е Лич­ност, ра­зум­на и лю­бя­ща,

а не не­съз­на­тел­на си­ла, ко­я­то мо­жем да нап­рав­ля­ва­ме със сис­те­ма от сак­рал­ни дейс­т­вия и зак­ли­на­ния. Бог е наш Отец, ми­лее и се гри­жи за нас и за Не­го е по-важ­но вся­ко дви­же­ние на сър­це­то ни, от дви­же­ни­я­та на ръ­це­те, ус­та­та и тя­ло­то ни. А бла­го­дат­та Бо­жия осе­ня­ва при­зо­ва­ва­що­то я с чис­та вя­ра сър­це, не­за­ви­си­мо къ­де и в как­ва по­за сме зас­та­на­ли. Не са­мо от са­мо­то нап­ръс­к­ва­не, от ве­щес­т­во­то се ос­ве­ща­ва­ме ние и ве­щи­те ни, а глав­но от Бо­жи­я­та сниз­хож­да­ща бла­го­дат и на­ша­та во­ля да ос­ве­тим це­лия си жи­вот, всич­ко, са­ми се­бе си и це­лия си жи­вот на Хрис­та Бо­га да от­да­дем.

“Вън­ш­на­та стра­на на цър­ков­ния жи­вот има сми­съл и при­на­ся пол­за са­мо ко­га­то тя се съ­е­ди­ня­ва с из­пъл­не­ни­е­то на еван­гел­с­ки­те за­по­ве­ди и с по­ка­я­ние, ко­га­то под­по­ма­га се­бе­поз­на­ни­е­то, сми­ре­ни­е­то, осъз­на­ва­не­то на нес­по­соб­ност­та ни да ста­нем хрис­ти­я­ни без Бо­жи­я­та по­мощ” (проф. Оси­пов)

Ези­чес­ка­та вя­ра в аму­ле­ти­те, в пред­ме­ти за­ре­де­ни с ня­как­ва си­ла, ко­я­то пред­паз­ва чо­ве­ка от зло се прок­рад­ва у хрис­ти­я­ни­те ка­то вя­ра в ма­ги­чес­ко­то дейс­т­вие на ос­ве­те­ни­те пред­ме­ти. Чан­ти­те, пор­т­мо­не­та­та и до­мо­ве­те на на­ши­те хрис­ти­я­ни са пъл­ни с па­му­че­та, до­кос­на­ти до мо­щи на свет­ци и ико­ни, пар­цал­че­та от ри­зи, икон­ки, кръс­т­че­та, опа­ков­чи­ци с пръст от све­ти мес­та, лис­тен­ца, клон­че­та, ши­шен­ца и це­ли ту­би с во­да от аяз­ма от всич­ки кра­и­ща на све­та, елей, бро­е­нич­ки…

Ма­кар пра­вос­ла­ви­е­то да по­ощ­ря­ва по­чит­та към све­ти­ни­те и бла­го­го­вей­но­то от­но­ше­ние към тях по­ра­ди раз­би­ра­не­то че Гос­под ги е ос­ве­тил, тряб­ва да е яс­но, че всич­ки те­зи пред­ме­ти не ос­ве­ща­ват и па­зят от зло са­ми по се­бе си, ав­то­ма­тич­но.

Хрис­ти­ян­с­т­во­то е Хрис­то­цен­т­рич­но

Всич­ко в не­го тряб­ва да во­ди към Хрис­та Бо­га. Ако да­ден пред­мет спи­ра вни­ма­ни­е­то ни вър­ху са­мия се­бе си, а не от­веж­да  чо­веш­кия дух към Хрис­та, то той кол­ко­то и да е све­щен, се прев­ръ­ща в идол, във фе­тиш. Ако све­ти­ни­те не на­соч­ват вни­ма­ни­е­то ни към Он­зи, Кой­то ос­ве­ща­ва, към Он­зи, за Ко­го­то каз­ва­ме “Са­мо Ти си Свет, са­мо Ти си Гос­под!” (вж. Ли­тур­ги­я­та), ако не из­ди­гат сър­це­то ни “на­го­ре” към Гос­по­да и не ни ка­рат пос­то­ян­но да дер­за­ем да бъ­дем све­ти, как­то Гос­под Наш е Свет, то праз­на е вя­ра­та ни.

Вли­я­ни­е­то на ези­чес­т­во­то с не­го­ви­те от­дел­ни тяс­нос­пе­ци­а­ли­зи­ра­ни бо­жес­т­ва про­зи­ра и в от­но­ше­ни­е­то ни към све­ти­и­те, ко­га­то към един све­тец се об­ръ­ща­ме при пъ­ту­ва­не, към друг при за­гу­бе­на вещ, към тре­ти при гла­во­бо­лие. Пред ед­на ико­на от­с­луж­ва­ме мо­ле­бен за раж­да­не, пред дру­га, при ал­ко­хол­на за­ви­си­мост, пред тре­та - при без­п­ло­дие… Всъщ­ност Гос­под е дал на всич­ки све­тии ед­нак­ва власт да при­е­мат мо­лит­ви­те ни. Мо­жем при всич­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва да се об­ръ­ща­ме към ко­го­то и да е от све­ти­и­те, уве­ре­ни в тях­но­то зас­тъп­ни­чес­т­во за нас и на­ши­те нуж­ди пред Бо­жия прес­тол. Не ико­на­та ни по­ма­га при ед­ни или дру­ги об­с­то­я­тел­с­т­ва, а Хрис­тос по мо­лит­ва­та на све­ти­я­та и по вя­ра­та ни.

В край­на смет­ка ни­то бла­го­чес­ти­е­то са­мо по се­бе си, ни­то по­ръч­ва­не­то на тре­би, при­но­ше­ни­я­та, жер­т­ви­те, ни­то пок­ло­не­ни­е­то пред све­ти­ни­те, по­се­ще­ни­е­то на да­леч­ни па­рак­ли­си и аяз­ма и скъ­пос­т­ру­ва­щи пок­ло­не­ния в чуж­би­на в тър­се­не на чу­де­са ще ни пол­з­ват, ако про­пус­ка­ме да за­бе­ле­жим и съп­ре­жи­ве­ем най-го­ля­мо­то чу­до, ко­е­то се случ­ва на вся­ка Ли­тур­гия в ено­рийс­кия ни храм. Стрик­т­но­то спаз­ва­не на пра­ви­ла­та ня­ма да ни по­мог­не, ако не от­во­рим ши­ро­ко вра­ти­те на сър­це­то си пред Гос­по­да, ако не дер­за­ем да се ос­ве­тят ума ни, чув­с­т­ва­та ни, плът­та ни – це­ли­те да се про­ник­нем от Хрис­то­во­то при­със­т­вие и да ста­нем при­час­т­ни­ци на Бо­жи­е­то би­тие. Ако „са­ми се­бе си и це­лия си жи­вот на Хрис­та Бо­га не от­да­дем” (вж. Ли­тур­ги­я­та).