Чудотворните икони на св. Богородица от Рилския, Троянския и Бачковския манастир

Местното на­се­ле­ние я по­чи­та ка­то из­це­ли­тел­ка при теж­ки за­бо­ля­ва­ния и при ма­со­ви епи­де­мии. В та­ки­ва слу­чаи све­ще­ник с епит­ра­хил, мо­нах, прис­луж­ник и въ­о­ръ­же­на ох­ра­на по­се­ща­ват до­ма или об­хож­дат за­сег­на­ти­те мес­та, пра­вят во­дос­вет, по­ръс­ват и се връ­щат.

Още се помнят чум­на­та и хо­лер­на­та епи­де­мии, ко­га­то це­ли­ят край бил за­сег­нат. По мол­ба на на­се­ле­ни­е­то два­ма йе­ро­мо­на­си и един дя­кон след все­нощ­но бде­ние и мо­ле­бен с ли­тия из­нес­ли чудотворния образ от ма­нас­ти­ра. Нав­ся­къ­де ико­на­та би­ла пос­ре­ща­на с по­чит, из­вър­ш­вал се во­дос­вет и се оби­ка­ля­ли до­мо­ве­те, по­ръс­ва­ли се със светената вода хо­ра и жи­вот­ни. С бла­го­дат­на­та по­мощ на Бо­жи­я­та Май­ка страш­ни­ят мор се прек­ра­тил и из­п­ла­ше­но­то на­се­ле­ние се приб­ра­ло по до­мо­ве­те си и се от­да­ло на ми­рен труд.

Св. Бо­го­ро­ди­ца Три­ръ­ка от Тро­ян­с­кия манастир

И тя има све­то­гор­с­ки про­из­ход. Вяр­ва­щи­ят на­род от бли­зо и да­леч гле­да на нея ка­то на го­ля­ма Бо­жия ми­лост към бъл­гар­с­кия на­род, да­ре­на в най-теж­ки­те го­ди­ни на роб­с­т­во­то. В ано­ним­ния ле­то­пис на ма­нас­ти­ра се съ­дър­жат и дос­та све­де­ния за чу­дот­вор­на­та ико­на “Св. Бо­го­ро­ди­ца Три­ръ­ка”, Тро­ян­с­ка.

Йе­ро­мо­нах от Све­та Го­ра на път за Влаш­ко ми­нал от­тук. Той но­сел със се­бе си и ед­на чу­дот­вор­на Бо­го­ро­дич­на ико­на, дар за близ­ки­те си във Влаш­ко. За­ин­т­ри­гу­ван от вест­та, че в Тро­ян­с­ка­та пла­ни­на от­с­ко­ро се под­ви­за­ва бла­го­чес­тив от­шел­ник с пос­луш­ни­ка си, све­то­го­ре­цът се от­бил при не­го и пре­ка­ра­ли за­ед­но в пос­т­ни­чес­ки под­ви­зи дос­та вре­ме. На­ро­дът от бли­зо и да­леч се сти­чал за пок­ло­не­ние на све­та­та ико­на, ко­я­то по­ка­за­ла не мал­ко чу­де­са в Тро­ян­с­ки­те пре­де­ли. По­ра­ди то­ва дъл­ги го­ди­ни след по­се­ще­ни­е­то му све­то­гор­с­ки­ят мо­нах бил спо­ме­на­ван с доб­ри ду­ми. Ка­то дош­ло вре­ме да про­дъл­жи пъ­тя си за Влаш­ко, той осед­лал ко­ня, прек­ръс­тил се и тръг­нал на път. Но не из­ля­зъл още от дво­ра, ко­нят се пре­пъ­нал и пад­нал. В то­ва ду­хов­ни­кът ви­дял Бо­жи знак, от­ло­жил пъ­ту­ва­не­то си и се вър­нал с ико­на­та при от­шел­ни­ка. След вре­ме от­но­во по­тег­лил на път, но на съ­що­то мяс­то ко­нят му пак пад­нал. Се­га ве­че той раз­б­рал, че то­ва ста­ва, за­що­то ико­на­та не же­лае да на­пус­не то­ва мяс­то. От­шел­ни­кът го уве­ща­вал да ос­та­не, за да слу­жат за­ед­но на Бо­га, как­то – ви­ди се – и Бог же­лае. Но път­ни­кът от Све­та Го­ра жа­ду­вал за по-спо­кой­ни пре­де­ли, да­леч от тур­с­ки­те про­из­во­ли. С дъл­бок пок­лон и умил­ни съл­зи той се прос­тил с ико­на­та и от­пъ­ту­вал сам с Бо­га в сър­це­то си.

Тро­ян­с­ки­ят от­шел­ник ско­ро прив­ля­къл още не­кол­ци­на бра­тя, пос­т­ро­и­ли за чу­дот­вор­на­та Бо­го­ро­дич­на ико­на мал­ка дър­ве­на цър­к­ви­ца и за­поч­на­ли да слу­жат в нея. Пос­те­пен­но бра­тя­та се ум­но­жа­вали, пос­т­роили си ки­лии и стран­ноп­ри­ем­ни­ца за пок­лон­ни­ци­те. Та­ка въз­ник­нал Тро­ян­с­ки­ят ма­нас­тир.

Сла­ва­та на чу­дот­вор­на­та ико­на “Св. Бо­го­ро­ди­ца Тро­е­ру­чи­ца” се раз­нес­ла на длъж и шир, за­що­то неп­ре­къс­на­то да­ря­ва­ла из­це­ле­ние на ид­ва­щи­те с вя­ра при нея: бол­ни се из­це­ря­ва­ли, про­ка­же­ни се очис­т­ва­ли, не­ми про­го­ва­ря­ли, раз­с­ла­бе­ни про­хож­да­ли. На все­ки за всич­ко по­ма­га­ла. И не са­мо на вер­ни­те, а и са­ми­те тур­ци не изос­та­вя­ла, ко­га­то при­бяг­ва­ли към нея с вя­ра в по­мощ­та й. Тя спасила местното население от зе­мет­ре­се­ние и от чу­ма­та  през 1837 г.

За­ра­за­та била об­х­ва­на­ла це­лия край и ця­ло­то на­се­ле­ние – хрис­ти­я­ни, ев­реи, тур­ци. Хо­ра­та бя­га­ли от гра­до­ве и се­ла по ло­зя­та, за да се спасят от болестта, но и там уми­ра­ли.

Лов­чан­лии и со­пот­ня­ни потърсили спасение под пок­ро­ва на Бо­жи­я­та Май­ка, в Троянската св. оби­тел. Нас­та­нал ней­ни­ят праз­ник – св. Ус­пе­ние Богородично. Дош­ли близ­ки­те ста­реи и съ­вет­ва­ли игу­ме­на да зат­во­рят пор­ти­те и да не пус­кат за праз­ни­ка гос­ти-пок­лон­ни­ци, та да не дой­дат бол­ни и да за­ра­зят здра­ви­те.

- Не мо­га, че­да, да сто­ря то­ва, за­що­то и те­зи на­ши бра­тя хрис­ти­я­ни от нуж­да при­бяг­ват до ма­нас­ти­ра – за из­по­вед, за при­час­тие, - как мо­же да ги вър­нем?! Пък вие се не бой­те, имай­те вя­ра в Бо­жи­я­та Май­ка, тя ще ни за­па­зи и увар­ди от чу­ма­та!

Ня­кои ос­та­на­ли в ма­нас­ти­ра, но мно­зи­на – меж­ду тях и ня­кои мо­на­си – из­бя­га­ли по ко­ли­би­те.

Игу­ме­нът и ос­та­на­ли­те бра­тя от­с­лу­жи­ли бде­ние, св. Ли­тур­гия и св. Бо­го­ро­ди­ца ги опазила от болестта, а по­бяг­на­ли­те в го­ра­та из­м­ре­ли.

- Го­ля­мо чу­до по­ка­за св. Бо­го­ро­ди­ца! – въз­хи­ща­ва се ле­то­пи­се­цът. Ос­та­на­ли­те в ма­нас­ти­ра бра­тя пос­ре­ща­ли пок­лон­ни­ци, меж­ду ко­и­то има­ло и за­ра­зе­ни, слу­гу­ва­ли им, но ни­кой не по­ги­нал. Бо­жи­я­та Май­ка ги за­па­зи­ла. Бе­жан­ци­те от Ло­веч и дру­га­де се­де­ли докато прес­та­не чу­ма­та и се за­вър­на­ли по до­мо­ве­те си с го­ля­ма бла­го­дар­ност към Бо­жи­я­та Май­ка.

Из­кус­ни майс­то­ри нап­ра­ви­ли гра­вю­ри и щам­пи на ико­на­та; зог­ра­фи зог­ра­фи­са­ли но­ва­та цър­к­ва. И те прос­ла­ви­ли св. Бо­го­ро­ди­ца Мил­ва­ща. И кой­то дой­де в ма­нас­ти­ра с вя­ра, по­лу­ча­ва бла­го­дат­на по­мощ от Тро­ян­с­ка­та св. Бо­го­ро­ди­ца Тро­е­ру­чи­ца.

Тя е най-го­ля­ма­та све­ти­ня на Бач­ков­с­кия ма­нас­тир. На специално мяс­то в съ­бор­на­та цър­к­ва, под неж­ни дра­пе­рии, из­ра­бо­те­ни от бла­го­дар­ни ръ­це, тя умил­но бла­гос­ла­вя пок­лон­ни­ци­те. Пре­да­ни­е­то я от­реж­да ка­то твор­ба на св. апос­тол и еван­ге­лист Лу­ка. От ця­ла­та ико­на са­мо ли­ко­ве­те на св. Бо­го­ро­ди­ца и Мла­де­не­ца топ­ло пог­леж­дат и раз­да­ват бла­гос­лов на вяр­ва­щи­те. Всич­ко ос­та­на­ло от нея е об­ко­ва­но в две риз­ни­ци – злат­на и сре­бър­на – зем­на оцен­ка на ду­хов­на­та й стой­ност. За­сел­ва­не­то й в ма­нас­ти­ра по­тъ­ва в мъл­ча­ни­е­то на ве­ко­ве­те. В на­ча­ло­то на ХІV в. тя е ве­че в Бач­ков­с­кия ма­нас­тир – спо­ред ед­ни, по­да­ре­на от бра­тя­та гру­зин­ци Иг­на­тий и Ата­на­сий, а спо­ред дру­ги – „пре­ле­тя­ла” от един гру­зин­с­ки ма­нас­тир (за­ра­ди про­я­ве­но към нея неб­ре­же­ние) и „кац­на­ла” тук, в мес­т­ност­та „Клу­ви­я­та”. При „кац­ва­не­то” лум­нал не­о­пал­ващ огън, са­мо свет­ли­на­та му сил­но блес­тя­ла и пра­ве­ла „нощ­та – ден”. Два­ма пас­ти­ри – брат и сес­т­ра, три но­щи на­ред съ­зер­ца­ва­ли не­гас­не­щи­те пла­мъ­ци и дош­ли да ви­дят ка­къв е то­зи чу­ден огън. Та­ка чу­дот­вор­на­та ико­на из­вес­ти­ла за прис­ти­га­не­то си. Те съ­об­щи­ли в ма­нас­ти­ра и бра­тя­та с ли­тия я пре­нес­ли в цър­к­ва­та „Св. Бо­го­ро­ди­ца”. Пос­та­ви­ли я на ико­нос­та­са. За об­ща из­не­на­да сут­рин­та мяс­то­то й там се ока­за­ло праз­но. Ико­на­та  „из­бя­га­ла” в „Клу­ви­я­та”. По­нес­ли я в ма­нас­ти­ра, но след­ва­щи­те дни чуд­но­то „бяг­с­т­во” се пов­то­ри­ло и пот­ре­ти­ло.

Един от мо­на­си­те раз­ка­зал на из­пад­на­ли­те в не­до­у­ме­ние бра­тя, че му се при­съ­ни­ла св. Бо­го­ро­ди­ца и ка­за­ла, че ще ос­та­не в ма­нас­ти­ра, ако й от­ре­дят специално мяс­то вдяс­но при вхо­да на хра­ма, за да виж­да кой с как­во сър­це вли­за в Бо­жия дом, и  вся­ка го­ди­на на вто­рия ден на Ве­лик­ден да я „от­веж­дат” до ста­ро­то й мяс­то. Та­ка и нап­ра­ви­ли: пос­та­ви­ли я на трон вдяс­но от глав­ния вход, къ­де­то е и днес. На вто­рия ден на все­ки Ве­лик­ден с ли­тия я от­на­сят до „Клу­ви­я­та”, от­с­луж­ва се мо­ле­бен.

В „Клу­ви­я­та”, на мяс­то­то на „ка­ца­не­то”, из­под ска­ла­та блик­нал из­вор със слад­ка, ле­ко­ви­та во­да, а вър­ху из­дя­ла­на­та от­вес­на ска­ла е из­пи­са­но ко­пие на ико­на­та. Тяс­на стъл­би­ца во­ди по стръм­ни­на­та до скал­на­та ико­на, пред ко­я­то пос­то­ян­но го­ри кан­ди­ло. Наб­ли­зо е из­диг­нат па­рак­лис „Св. Ар­хан­гел” – Ан­гел се каз­вал ов­ча­рят, кой­то пръв я ви­дял. Сил­на­та вя­ра ка­ра ста­ри же­ни и май­ки с де­ца да из­кач­ват стръм­но­то стъл­би­ще и при­пал­ват све­щи пред св. Бо­го­ро­ди­ца. По тоя по­вод раз­каз­ват чу­де­са:

Мо­ми­чен­це пад­на­ло от стръм­на­та стъл­ба и би­ло на­ме­ре­но от ро­ди­те­ли­те му съ­вър­ше­но здра­во да си иг­рае на зе­ле­на­та тре­ва край по­то­че­то.

Май­ка-кър­мач­ка в ре­ли­ги­оз­ния си въз­торг от све­тост­та на мяс­то­то из­тър­ва­ла кър­ма­че­то си от вър­ха на стъл­би­ще­то. Ужа­се­на, бър­зо сляз­ла и на­ме­ри­ла де­тен­це­то си нев­ре­ди­мо, крот­ко зас­па­ло на по­лян­ка­та. Бла­го­дар­на­та май­ка сне­ла от ши­я­та си на­ни­за жъл­ти­ци и го ока­чи­ла на чу­дот­вор­на­та ико­на на св. Бо­го­ро­ди­ца.

Във во­ди­те на це­леб­ния из­вор (аяз­мо­то) мно­го бол­ни и не­дъ­га­ви по­лу­ча­ват из­це­ле­ние.

Хи­ля­ди вяр­ва­щи през всич­ки дни на го­ди­на­та, но осо­бе­но на Бо­го­ро­дич­ни­те праз­ни­ци, по­се­ща­ват ма­нас­ти­ра, с вя­ра раз­к­ри­ват бол­ки­те и стра­да­ни­я­та си пред чу­дот­вор­на­та ико­на “Св. Бо­го­ро­ди­ца” Бач­ков­с­ка и ду­хов­но ок­ри­ле­ни се връ­щат по до­мо­ве­те си.

Статията е публикуван в "Църковен вестник" бр. 9/2007.