В древност християните създавали сборници, описващи различни кратки случки от монашеския живот. Наричали ги патерици. Те били любимо четиво както на монаси, така и на грамотните хора в света, а всички заедно, грамотни и неграмотни, обичали да ги разказват от уста на уста като поучителни истории. Да разкажеш подходяща история от патерика в точния момент е било изкуството на църковните оратори. По-късно тези сборници престават да се съставят – хората губят вкуса към кратките истории, които ненатрапчиво, сякаш от потока на ежедневието представят някоя важна и вечна истина. Такива истории, разбира се, се раждат и днес. Монасите и до днес обичат да ги разказват помежду си. Затова ще си позволим да опишем една подобна случка от „съвременния патерик”, която чухме на монашеска беседа неотдавна, без да претендираме за църковно ораторство, нито за монашеската експресивност, която отличава този древен жанр.
През 80-те години на 20 век в братството на Синайския манастир постъпил нов брат, високо образован, но със сериозни психологически проблеми. Новият брат с трудния си характер внесъл сериозен смут в братството. Непрекъснато създавал проблеми, а поради интелекта си бил много изкусен в създаването на все нови и нови интриги. Игуменът на манастира, който бил и епископ, не обичал тези монашески разправии, но и не се интересувал, кой бил прав и кой крив, кой е жертвата и кой насилникът. За него важното било работата в манастира някак да върви, да не се вдига много шум, да не спира потокът на финансите и поклонниците. И понеже рибата се вмирисва откъм главата, горе-долу на същото мнение били и останалите братя – не им се занимавало с проблемния брат и всеки го оставял да прави, каквото си иска. Атмосферата в манастира станала непоносима. Един път обаче в братството се стигнало до по-сериозен конфликт: неочаквано един от по-младите братя се възпротивил на произвола, който заплашвал да се превърне в „ред”... „Не си прав и няма да стане на твоята!”, рекъл той. Другият се ядосал – той вече се виждал като хазяин на манастира.
Скандалът се разраснал и стигнал до бюрото на епископа. Иска или не, той трябвало да вземе някакво решение. И, както става в подобни случаи, игуменът взел страната на онзи, който в момента бил по-силен и напорист, т. е. на проблемния брат. „Непокорният” монах трябвало да подпише извинение, което след това да бъде прочетено пред цялото манастирско братство. Щом видял готовия лист на бюрото на игумена, той започнал да се смее на глас. „Нещо смешно ли видя?”, попитал сърдито игуменът. „Извинявай, дядо, но не мога да спра да се смея… Нима вярвате, че ще подпиша това?! След като знаете, как стоят нещата… Ха-ха-ха!”, продължил да се смее младият монах. „Добре, де, – троснал се игуменът, – като не искаш, не подписвай! Няма да се смееш обаче!”. Така завършила тази история. Малко по-късно игуменът направил младия монах свой заместник…
