„Дръж ума си в ада и не се отчайвай”

Бог посещава и нас на определен етап от живота ни, в определен момент и ни въвежда в Своя път - именно за това говори старецът тук. Тогава, в началото на пътя, обикновено всичко е лесно. Лесно чувстваме Божията благодат, лесно скърбим в молитвата, имаме сълзи в молитвата, обичаме да ходим в храма, не се изморяваме от дългите служби, а  постът, молитвата, изповедта, изследването на Божието слово ни услаждат и правят радостни. Всичко това става без труд и усилие и не само това, но и страстите отстъпват. През този начален период не се проявяват нито много страсти, нито много помисли, тоест плътските битки отстъпват и душата живее в състояние на еуфория, желание за подвиг и радост за всичко, което става около нея, което вижда в светлината на Божието присъствие.

Това първо състояние непременно е дело на благодатта, защото не е възможно човек да се върне при Бога, ако благодатта не го посети. Както  е казал Христос в Евангелието – „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил” (Иоан 6:44), т. е. да се върнем при Христос е дело, което естествено  предполага  нашето съгласие и свобода, но  непременно е необходимо привличането от благодатта, от небесния Отец. И както апостолът казва на друго място: „Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Кор. 12:3), което означава, че  трябва правилно да призовем Бога и да припознаем Христос като Спасител в нас, в дълбините на сърцето ни, а това се случва само чрез благодатта на Светия Дух. Това е нещо, което се повтаря във всички поколения християни.

Забелязваме обаче, че щом влезем в Църквата, в духовното пространство, след известно време, което Бог в Своя промисъл знае, започва да ни се струва, че лека-полека губим ревността, губим готовността, която сме имали в началото, губим желанието за молитва – всичко започва да чезне около нас, благодатта ни оставя и постепенно се  потапяме в тъмнина, в духовен мрак. И ако човек не знае за това състояние, е много лесно да изпадне в отчаяние и безнадеждност, защото едновременно с отнемането на онова светло новоначално състояние, старите страсти започват да се връщат, да ни борят обикновено с още  по-голяма ярост, умът ни да се изпълва с нечисти, хулни и безбожни помисли и изобщо попадаме в един много труден лабиринт. Тогава човек си мисли, че е извършил някакъв грях и поради него е отпаднал от благодатта и е грешен. Или пък, че това, което преди е чувствал, не е било нищо друго освен емоции, че не съществува спасение, че е бил изоставен и други подобни мисли. Трябва обаче да знаем, че това не е нещо обезпокоително. То е част от нашето духовно пътуване. Ние трябва да минем през този период на отнемане на благодатта, т. е. когато благодатта ни оставя. Сещам се, че веднъж един монах попита един старец на Света Гора (стареца Паисий, бел. прев.):

- Отче, когато реших да стана монах и дойдох за първи път на Света Гора, имах голямо желание, бързах за бденията, спазвах постите, имах голяма охота, усърдна молитва, сълзи – сега нямам нищо и не само това, а и множество помисли заплашват смъртно душата ми.

Разбира се, старецът му обясни, че случващото се с него не е страшно. Бог прилича на умен сладкар, който, когато хората не влизат в сладкарницата да купуват пасти, прави реклама и безплатно раздава малки пастички. Хората отиват, ядат, става им вкусно и след като видят, че пастите са хубави, влизат и купуват, но вече със свои пари. Същото прави и благият Бог, т. е. в началото услажда човека, за да го привлече към Себе Си. Дава му да вкуси от сладостта на Неговото присъствие и от усещането на благодатта и след това се скрива, но не за да накаже човека, а защото така трябва да стане – за да може човек да се подвизава и да придобие вече със собствената си  пот и  пари, т. е. с труда си, тази благодат. Защото Божията благодат е нещо много драгоценно и много сериозно и човек не може да я задържи, ако няма подходящите предпоставки. Какви са те?

Първата необходима предпоставка, за да дойде благодатта в душата, е смиреният дух. Смиреномъдрието не се култивира в човека само чрез различни разсъждения, тоест да мислим, че „аз съм немощен, грешен, окаян човек, правя грехове, правя едно, правя друго”. Всичко това смирява ума ни. Обаче сърцето ни, дълбочината на сърцето не го смиряват смирените помисли. Те не могат да стигнат там, до долу; смиряват го изкушенията, изпитанията, богоставеността, тези неща проникват до дълбините на нашето битие и полагат като основа смирението.

Смирението е познанието, че Бог активира всичко – ние отдаваме себе си на Бога, а Бог прави всичко. С други думи, това, което виждаме в нас, не е наше дело, а дело на благодатта. Наша е само готовността, съгласието, волята. Останалото е дело на благодатта. И много други духовни тайни се извършват, имайки за основа това смирение. Затова душата трябва да премине през едно много трудно състояние, за да може дълбоко да се смири и да придобие това, което казва пророк Давид – сърце съкрушено и дух съкрушен, които Бог няма да презре. Този смисъл имат многото изкушения, които се случват на християните и особено на хората, които изцяло се отдават на  духовната борба, както в случая с преподобни Силуан Атонски.

През този труден и тъмен период, когато от една страна вече познаваме Бога – защото преди сме Го вкусили, а от друга страна, преминаваме през терзанието на богооставеността, когато не знаем дали благодатта отново ще ни посети по същия начин, както е дошла преди – е нужно голямо търпение и силна вяра в Бога, надежда в Божията милост. Трябва да сме дълбоко убедени във вярата, че Бог по Своята велика милост ни е спасил и оттук само чрез милостта Си Той може отново да ни въздигне. Ние не можем да извършим никакво дело. Нека не мислим, че ако през този период увеличим нашия подвиг и телесните трудове, по-бързо ще можем да върнем благодатта. Не. Благодатта ще дойде в час, който тя знае и когато види, че е поставена основата на смирението.

Много пъти хората, които идват на изповед, казват: Отче, кажи ми какво да правя, за да се почувствам, както тогава, когато познах Бога за първи път! Или Какво да правя, за да чувствам Литургията, молитвата с охота и радост? Не съществуват рецепти, по които да кажем: Направи това, това и това и непременно ще го почувстваш! Защото Божията благодат не зависи от нашите действия. Човек може да се стопи от подвизи и да няма резултат. Както и да върши малко подвизи, но да е намерил тази точка (момент) на смирения дух, на съкрушеното сърце и така с малък подвиг и с дълбоко смирение да напредне и придобие Божията благодат; защото благодатта не се откупува. Светите отци са писали много съчинения по тази тема, че човек никога не се оправдава чрез своите дела, а само чрез Божията благодат. Делата са резултат от благодатта и доказателство за нашето свободно съдействие на Бога. Този стадий на изпитанието задължително минава през този етап, както четем сега у св. Силуан, и той действително е много труден стадий и често продължава  години. Затова е въпрос на голяма вяра и търпение от страна на човека, за да изгрее отново Божията милост в неговата душа.

Думите не могат да изразят тревогата на само една нощ от тази борба, в която свети Силуан се борил години наред. Спомняме си, че старецът, комуто въобще не се харесваше да говори за себе си, веднъж ни каза: „Ако Бог не ми беше дал от началото да позная Неговата безмерна любов към човека, нямаше да мога да издържа нито една такава нощ, но въпреки това преживях много такива.

Виждате, че зад всеки светец, зад всеки човек, който се подвизава, стои огромна борба, която е известна само на Бога. Обикновено казваме на хората, които идват в манастира (Махера в Кипър, бел. прев.) и искат да им разкажем историята му, че манастирът е основан през 12 век от тези и тези ктитори, след това настъпил периодът на турското владичество, на английското владичество и т. н., разказваме, че храмът е горял пет пъти и отново бил построен и изброяваме различни хронологии. Обаче историята на един манастир, историята на един човек, който се бори за Бога, историята на самата Църква никога не се описва с тези неща. Хронологията е нещо външно, но само Бог знае реалната история, защото Той вижда в дълбините на сърцето на човека и знае величината и степента на борбата, която води този, който Го е възлюбил докрай, и естествено, историята на монаха, който е напуснал света и се е посветил изцяло на Бога. Зад един манастир се крият много такива нощи, каквито св. Силуан описва тук. Хиляди нощи и хиляди хора с такива нощи и с такива дни и часове. Защото наистина човекът, който се подвизава, понякога минава през много трудни мигове. Разбира се, Бог не го изоставя, Той е винаги с него, но човек не Го чувства, защото Бог го оставя да изглежда така, все едно сам се подвизава.

Ако Бог не ми беше дал от началото да позная Неговата безмерна любов към човека

Виждате, че основата на духовната борба, здравата основа е именно опитът и знанието на Божията любов към човека. Когато човек вкуси колко много Бог ни обича и как всичко, което е направил, има за цел да ни трогне, да Го възлюбим и да ни привлече към Него, тогава това усещане става основа на духовната борба.

Нека тук припомним: в своя опит светите отци са ни описали три духовни нагласи в духовната борба за Бога. Ако човек започне да се бори по първите два начина на борба и с първите две нагласи на душата, тогава, естествено, поставя добри основи, но те не са здрави. Първата душевна нагласа е състоянието на робите. Такъв е човекът, който се подвизава духовно за Бога, но прави това от страх да не отиде в ада, да не му случи нещо лошо, да не би Бог да го остави, т. е. чувства Бога като строг владетел, строг господар, който му налага да прави тези неща. Този човек се нарича роб, защото няма свободата на Духа. Това е много младенчески стадий на борба. Разбира се, от една страна, този стадий до голяма степен  е добър, защото човек наистина се подвизава, но той трябва да знае, че е нужно да напредне, защото може да дойде момент, в който нещата няма да се развият така, както иска и тогава ще има изкушения и ще се скандализира, че един вид Бог не е направил това, което той е искал.

Вторият начин, малко по-добър от предишния, е състоянието на наемника, т. е. на хората, които се подвизават в духовния живот, за да отидат в рая. Те  обаче мислят, че вършейки духовни дела, купуват рая, царството Божие, харизмите на Светия Дух. Това са наемниците, служителите. Те чувстват, че Бог ги е поставил да работят дадена работа, да вземат пари и ако спазят Божиите заповеди, ще получат Божиите харизми и рая като възнаграждение за спазването на заповедите. Разбира се, и това състояние не е здраво, защото Божията благодат не се дава като възнаграждение, нито като заплата, а даром и затова и се казва благодат.

Третото състояние е състоянието на Божиите синове, Божиите деца, което е състоянието на здравия човек.  Ние трябва да се стремим към това състояние, защото представлява и изразява  реалния християнин, това е човекът, който се подвизава за Бога, защото обича Бога и  нищо друго не го интересува. Нито гледа на Бога като на страшен владетел или като добър работодател, а като на небесен Баща и не само като на Баща, а и  като на средоточие  на неговата любов, битие, тоест цялото битие на човека се движи около Бога. Тогава не е възможно за човека да помисли, че ще живее или ще направи нещо, което няма да е богоугодно. Този, който мисли така, е истинско Божие чедо, движи свободно и се наслаждава на Божията благодат като милост и буквално дар от Бога. Светите отци отговарят на въпроса, защо Бог е позволил Христос да претърпи толкова много мъчения, когато щял да умре. Не е ли можел Христос да направи така, че  за един час да Го разпънат  и да не се мъчи? Да не Го удрят, да не Го бичуват, да не Го заплюват, а веднага да Го разпънат и да не се мъчи? Или защо е създал звездите, разнообразието в природата, хилядите, милионите, милиардите птици, насекоми, всичко, цялото творение, защо Бог е създал всичко това? Не е ли могъл да ги направи по-просто? Нужно ли е да създава хиляди видове птици? Да направи два-три вида птици. Всичко това Той направил именно, за да даде на човека повод да се трогне и да Го възлюби.

С други думи, Бог е заявил богатството на Своята любов – дори в разнообразието на природата, дори в Своето страдание. Трябва да знаете, че когато човек започне да се завръща при Бога по правилния начин и влезе в областта на молитвата, едно от първите опитни преживявания, които получава, е това, което се нарича познание на съществуващите неща. Той познава опитно съществата около него и разбира много добре какво означава творението, какво означава сътворението, какво означава светът, какво означава всемирът и че всичко това е било създадено с една цел: да помогне на човека да върви към  Бога, към обòжението. Така че целта на творението е именно познанието на Твореца. Затова цялото великолепие на природата и множеството безкрайни благодеяния на Бога са само и само за това да ни подтикнат да се трогнем и да осъзнаем  величието на Божията любов. Ако човек има това познание на Божията любов, т. е. вкуси това познание, тогава действително може да се подвизава и да мине през хиляди такива нощи, през каквито е минал св. Силуан, без да се отчайва.

Много хора при първото изкушение се стъписват, роптаят срещу Бога, колебаят се, объркват се и  разстройват връзката си с Бога. Но светците винаги са минавали през много скърби, след като Сам Бог е минал през Кръст и смърт. Това се случва, защото ние сме болни хора, които не са придобили здрава връзка с Бога. Не сме разбрали, че сме Божии синове и чеда и че Бог се отнася с нас като Баща и още повече. Апостолът пита: кой е бащата, който не наказва детето си и кое истинско дете не бива наказвано от баща си, за да го възпита и да се държи нормално? Ако „оставате без наказание, на което всички станаха съучастници, тогава сте незаконни деца, а не синове” (Евр. 13:8), т. е. ако Бог не ви обучи, за да ви доведе до Неговото познание, тогава не сте истински Негови деца. Както ние, например, ако дойде някое чуждо дете у нас и направи някаква беля, не го хващаме за ухото и не го гоним, срам ни е, понеже е чуждо, а и не ни интересува, майка му трябва да направи това. Докато нашето дете ще накажем строго, защото е наше истинско дете. По същия начин – понеже сме Негови деца и искаме нашето спасение и съвършенство – Бог ни възпитава чрез много скърби, но не че, ако не сме такива, няма да имаме скърби. Не. Животът и на светците, и на грешните хора минава през много скърб. Божиите човеци обаче приемат скърбите по положителен начин и ги подчиняват на Царството Божие, обработвайки своята душа с търпение и благодарение. Докато човекът, който не знае, че животът на земята има за цел нашето пътуване към вечното Божие царство, а го превръща в самоцел – той при първата трудност роптае, спори, негодува и се отчайва, защото цялото негово очакване е в тези 50, 60, 70 години земен живот.

Старецът Софроний описва едно събитие, което е много важно в духовната борба. Когато свети Силуан се опитвал да се помоли с всички сили, чисто, той не успявал, защото бил смущаван от помисли, от духовна борба и от действията и явяванията на демоните. Веднъж, когато се молел, той започнал да прави поклони и видял пред себе си демони – наскърбил се толкова много, че казал на Бога:

„Господи, Ти виждаш, как искам да се помоля с чист ум, но демоните не ме оставят. Научи ме какво трябва да правя, за да не ме безпокоят. И чул в душата си отговор: „Горделивите винаги така страдат от демоните!”. Господи, научи ме какво трябва да правя, за да се смири душата ми! И чул нов отговор от Бога в сърцето: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”

Можем да кажем с думите на стареца Софроний, които той ни каза при нашата среща, че това откровение и слово на Бога към св. Силуан „Дръж ума си в ама и не се отчайвай!” е слово на Бога към нашия век и е било дадено като слово на Бога за нашето поколение. И наистина, ще видим защо е така. Нека обаче кажем още няколко думи за случилото се откровение.

Виждате, че когато св. Силуан станал да се помоли и да направи поклони, но не могъл, той веднага се обърнал към Бога. Много пъти хората, вярващите, се сблъскват с това – не почти всички, а всички – когато искаме да се помолим, а не можем. Отиваме в църква и умът ни тича наляво-надясно, отиваме в стаята си, в килията си да се помолим, но не можем. Не е възможно, умът ни така се рее, че по никакъв начин не може да го съберем. Най-доброто решение, най-утешителното състояние е да правим това, което направил св. Силуан и да кажем: Не мога, Господи, моля Те, помогни ми! Да молим и ние така Бога да ни помогне да се молим, защото Той е, който дава молитвата на човека. Човекът полага усилие, но Бог дава молитвата. Ако душата се смири, заскърби и потърси Бога с всичка сила, тогава непременно ще последва отговор от Бога. Отговорът, който Бог дал на св. Силуан тук, бил, че горделивите винаги страдат от демоните. Разбира се, тук става дума за едно много възвишено състояние – нито на вас ще ви се случи, нито на мен – казвам ви го, за да не се уплашите, както предния път, когато старецът описваше демоните. И да мислите, че когато отидете да се молите,  ще видите същите явления... Не, няма такава опасност. Човек никога не трябва да мисли за демоните, а трябва напълно да ги игнорира. Без, естествено, това да означава, че отрича съществуването им. Знаем, че съществуват, но не им даваме основа за съществуване с това да мислим за тях...

Но да се върнем към молитвата. И тъй, когато отиваме да се молим, трябва да имаме усещането, че Бог е пред нас и ние Му говорим, като  с голямо смирение произнасяме думите на молитвата. Гордостта е основа на прелестта. Много хора днес твърдят, че се молят, че имат духовни състояния, че имат преживявания, виждат светлини, виждат видения, различни неща, с две думи, че имат енергията на Светия Дух – всичко това са измислици на тяхното въображение. Въображение в какъв смисъл – не въображението  на техния ум, а на егоизма, защото, ако човек не се смири, никога няма да види дори най-малкото действие на благодатта. Не е възможно за човека да вкуси Божията благодат по осезаем начин, без да е стигнал до голямо смирение.

Когато св. Силуан попитал Бога, какво трябва да прави, за да смири душата си, Той му казал това слово, което има вечна валидност и най-вече днес, в нашата епоха. Дръж ума си в ада и не се отчайвай! Днес вие слушате новините, навярно четете вестници, слушате радио и виждате, че вече не умът, а и целият ни живот е в ада, защото толкова мрачни събития се случват около нас, въобще толкова болка, целият ни живот е потопен в дълбока болка, а болката без Бога означава мрак, ад. Без Него болката става ад, не защото е ад сама по себе си, а защото Бог отсъства. Не познаваме Бога и затова човек няма къде да се залови. Това отсъствие на Бога е адът и днес целият свят е потопен в този ад. Много е лесно умът ни да слезе в ада, защото във всеки един  момент рискуваме да паднем в бездната на отчаянието. Хората, които се самоубиват, живеят ада, тоест, преди да се самоубият техният ум, тяхното същество и сърце е било потопено в ада и затова са се самоубили. Всички тези, които имат толкова трудности, преживяват ада, обаче новото, което Бог дава в нашата епоха, в Църквата въобще, от първия миг до днес, не е адът, а това: Не се отчайвай! Дръж ума си в ада и не се отчайвай! Само Църквата може да даде тази основа, защото тя притежава надеждата и коя е надеждата? Христос, защото Той е победил смъртта, нищо друго не е победило смъртта, никой и никоя друга теория. Христос победил смъртта чрез Своето Възкресение и  не само биологичната смърт, а  смъртта в цялата нейно протежение – духовна, душевна и дори телесната смърт. Чрез Своето Възкресение Христос показал, че всичко ще стане ново и човек възкръсва нов; затова Той казва – Ето, всичко творя ново! Небето и земята. Всичко, всички неща ще се променят. Затова и във възкресната нощ пеем: Днес всичко се изпълни със светлина, небето и земята, и преизподнята. Всичко се просветлява в светлината на Бога, на Христос.

Можем да кажем обаче, че един светец, който е вкусил и докоснал ада, има много по-силно усещане за ада от всеки друг човек. Защото за светеца адът означава още по-голяма опасност от раздяла с Бога, опасност  от вечна погибел, от вечен разрив на общението с Бога. Това е нещо, което човек реално не може да издържи. Казвал съм  ви и друг път, че човек, всеки човек, макар и за малко, макар и един път, ще стигне до дълбините на ада, поне дотам, докъдето издържа. Не знам дали ще издържи втори път, но един път ще вкуси този ад. Сега, кога? Не знаем, може би при някаква смърт, при някакво изпитание, при някакво разочарование, при някаква болест, в часа на неговата собствена смърт... Обаче непременно ще дойде час, когато ще стигне до това усещане за ада. В онзи час реално само това слово може да го укрепи: Не се отчайвай! Цялата сила на неговото същество се храни и крепи от това да не се отчайва, защото държи здраво вярата в Бога, защото Бог е мощен да възкреси мъртвите. Бог има силата да оживотвори  всеки мъртъв човек. Следователно и мене, който съм мъртъв, може да ме възкреси. Ако човек няма тази надежда, тогава е голям рискът да падне в отчаяние, в безнадеждност.

Знайте, че в часа, когато човек стигне до толкова дълбоко отчаяние, е по-полезно да не прибягва до война с духовен характер, а да направи една пауза, както казва един светец. А именно, когато стигнеш дотам в ума си да имаш такъв мрак от помисли и не можеш нищо да правиш, върви в стаята си, покрий главата си, за да покриеш очите си и заспи. Да заспиш и да отмине онзи час.

Навярно повечето знаете за случая с о. Софроний, който станал причина той да се срещне със старец Силуан. Как? Когато о. Софроний като бил млад в руския манастир „Св. Пантелеймон” на Света Гора, един добродетелен възрастен монах отишъл да говори с него и както говорили – о. Софроний бил още млад – той го попитал:

- Отче, какво трябва да правя в духовния живот?

Старецът Софроний, бидейки още неопитен тогава, но имайки опит от това състояние, му казал:

- Дръж ума си в устието на бездната и когато виждаш, че не издържаш повече, отдръпни се малко назад и върви да изпиеш един чай! – както обичат да казват руснаците.

Старецът Силуан чул това и на другия ден се срещнал с отец Софроний и му казал: Искам да поговорим! Когато се срещнали, му казал: Да, трябва да държиш ума си в устието на бездната, но не да пиеш чай, а да имаш надежда в Бога! С други думи, показал му кой е здравият и изпитан начин за преодоляването на явяването на ада в живота ни.

Този кратък разговор за молитвата към Бога бил нов много важен момент в живота на св. Силуан.

Виждате, че Божият човек действително говори с Бога. Бог отговаря на човека. Когато е необходимо, когато човек стигне до онзи миг, където непременно трябва да получи отговор от Бога, Бог отговаря в сърцето му. Бог надмогва тварната реалност и дава на човека Своето слово, което е ново във всеки един момент. Това слово не се различава от словото, което Бог е казал на пророците, апостолите, в Евангелието, въобще в Писанието. Тоест това слово, което Той казал на св. Силуан, има същата сила като словото, което е записано в Евангелията, като словото, което изрекли пророците, като словото, което казало: да бъде светлина, да бъде слънце, да бъде земя и небе,  и т. н. Ще рече, Божието Слово, Което от нищото е създало всичко, Което е говорило и е открило тайната в Стария Завет, Словото, което е открило тайната на Светата Троица в Църквата, в Новия Завет – това е същото слово, което сега се дава и на св. Силуан, същото слово, което винаги се дава на светците. Това слово по нищо не се различава от евангелското слово. То идва от същия извор. Затова Православната църква не приема това погрешно разделение на източниците на вярата, както го наричат. За съжаление, в училище в час по вероучение ни казваха, че имаме два източника на Откровението на вярата, на Откровението –Светото Писание и Преданието. Това е огромна ерес и има чисто западен произход –  протестантски и латински. Ние нямаме такива неща. Ние имаме един източник на Откровението – Бога. Просто Писанието е писмено Божие слово, което е дадено, когато Христос живял на земята, а другото е опитът на светците, който опит във всеки момент, от род в род, се дава в същата мяра на светците. Тоест опитът на св. Силуан Атонски не се различава от опита на св. ап. Павел, от опита на пророк Моисей, от опита на патриарсите Авраам, Исаак и Йаков. Един и същ Бог се открива на човека. Разбира се, навярно има разлика в степента на опита, но Бог е Същият, човекът е  същият, опитът реално е същият. Това е Откровението на Бога в човека.

Средство необичайно, непостижимо, привидно тежко, но той го приема с радост и благодарение.

Виждате ли кое е правилното отношение на човека към Бога? Св. Силуан е чул едно тежко слово, много тежко слово, привидно, а навярно и реално, т. е. постоянно да държиш ума си в началото на бездната, в устието на ада или в ада, е много трудно. Човек не издържа, трудно е часове да издържи, камо ли цял живот. Св. Силуан приема това с радост. Защо го приема с радост и не роптае? Защо? Ако Бог кажеше това на нас, ние още повече бихме възроптали. След като Бог ни казва прости неща и не можем да ги направим. Един обикновен пост и започваме да говорим хиляда неща: Не можем! Ще се разболеем! Ще ни се случи нещо! Добре, може да имаме някакво оправдание. Негодуваме,  въобще, трудно ни е да подчиним себе си на подвига. А тук виждаме, че Бог посочил на св. Силуан най-трудния подвиг, който малцина могат да  понесат и той не само с радост, но и с благодарност го приел. Защо? Защото обичал Бога с цялото си сърце и пред Божията любов нищо друго не го интересувало. Не го интересувало, че ще се затрудня, ще ме заболи, ще помръкна! Не, нищо подобно не помислил, а само едно нещо – че по този начин ще стигна до Бога и след като така ще стигна до Бога, значи нищо не може да ми попречи за тази Божия любов.

Какво ще ни отлъчи от Христовата любов, казва св. ап. Павел – нищо не може да ни отлъчи от Бога. Ако четем житията на светците и особено на мъчениците на Църквата, ще видим страшни неща, страшни мъчения, които те претърпели заради Бога, но тяхната любов към Него, радостта и желанието за срещата с Бога била толкова голяма, че не ги  оставила да мислят за болката и дори за смъртта.

Ще ви разкажа нещо, което чух на едно бдение, когато за първи път отидох на Света Гора. Беше бдение за празника на св. Георги. Четяха синаксара за мъченията на светеца. Едно от най-ужасните мъчения, което реално показвало неговото желание и било знак за това колко много човек трябва да се подвизава, било следното – езичниците взели железни обуща, които вътре били пълни с гвоздеи, сложили ги в огън и ги нажежили. Сложили ги на св. Георги, пробили краката му,  вързали го за един кон и го принудили да тича по хиподрума с нагорещени обуща, пълни с гвоздеи. И светецът, се казва в житието, изпълнен с радост и виждайки пред себе си Христос, бягал с такава сила, че надминал коня. Бидейки вързан, за да го влачи конят, той бягал с такава радост, че изпреварил коня! И докато всички езичници, които били в амфитеатъра, крещели: Убийте го!, този доблестен мъченик си казвал: Тичай, Георги, за да приемеш жадувания Господ! Именно това усещане за дръзновението, с което казвал: Тичай, тичай, за да приемеш жадувания Христос! е показателно за всичко. Жадуваният Господ! Неговото желание било толкова голямо, че победило непоносимата болка. Този порив, този копнеж, тази охота владеят душата на всеки човек, който истински обича Бога и се подвизава.

И не мислете, че тези неща засягат само мъчениците и монасите. През целия ни живот има такива моменти, когато трябва да бягаме, за да приемем жадувания Господ. Но за да бягаме така, какво трябва да можем? Трябва да се отречем от собственото си аз. Кое е собственото ни аз? Старият човек. За това говори Христос, казвайки: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си. Не можеш да следваш Христос, ако не се отречеш от себе си. Какво означава това? Когато, например, казваш: Как да не съгреша, как да не отида с този човек, как да не направя този грях, след като се чувствам добре, щастлив съм или щастлива съм, удовлетворен(а)? Тук е ценността на твоята борба: грехът те прави привидно щастлив, сякаш те изпълва и отваря приказни хоризонти, които така изглеждат примамливо, но винаги са въображаеми. В онзи час трябва да кажеш: Не! Заради Божията любов аз няма да вкуся тези неща – именно защото искам да следвам Христос, да Го обичам! Предполага се, че съм се отрекъл от себе си, от стария човек...

Затова светците приемали Божието слово с радост и с благодарение, а не с ропот и с думите: Ама как ще го направя и защо да го правя? Разбира се, хора сме и със сигурност не можем веднага да стигнем до тази мяра или до мярата на св. Силуан. Ние сме немощни хора и може да имаме намерение да се подвизаваме, но нашата мяра е толкова малка, че нямаме това разположение на душата. Няма нищо, но поне трябва да внимаваме на дело да не се подчиняваме на греха. И дори да се подчиним – доброволно или недоброволно – най-малкото трябва да се завърнем чрез покаянието, чрез смирението, чрез плача и да продължим борбата, без да пребъдваме в ада на отчаянието, на безнадеждността и на отдалечаването от Бога.

Сърцето му почувства, че Господ е милосърден към него и Сам го ръководи

Това е усещането, което всички трябва да имаме. Духовният живот е живот, който изразява милосърдието на Бога, но едновременно открива, че Бог ни ръководи, а не нашите фантазии. Всъщност Бог направлява и насочва нашия път и спасение.

Да си държи ума в ада не било нещо ново за св. Силуан. Преди появата на Господ, той вече е бил там. Новото в божественото откровение било – и не се отчайвай!

Виждате, че той познавал ада, защото се потопил там, когато стигнал до отчаянието. Спомняте си, как преди четохме пасажа, когато той казал на Бога: Ти си неумолим!. Защото стигнал до ада и там не намерил Бога, т. е. не знаел, нямал силата на това слово.

Сега обаче Бог му дал нещо друго. Той не го извел от ада (обърнете внимание на този момент!), не го избавил от усещането за ада, а му дал думите: Не се отчайвай! С други думи, нашата борба не е избавяне от неволите, изпитанията, скърбите, а в този труден час да задържим нашата вяра и надежда. Затова има много изпитания, затова в Светото Писание се казва, че чрез вяра светците „победиха царства, вършиха правда, получиха обещания” (Евр. 12:33) и всички, които са благоугодили Богу, са го постигнали чрез вяра, защото, когато реално дошъл часът на  бурята, на мрака, те повярвали в Бога, останали верни Нему, не напуснали мястото си и затова сред изпитанието видели Бога...

Превод: Константин Константинов