Духовният живот започва, когато загубим всичко
- Детайли
- Свещ. Харалампи Пападопулос
Всички ние – свещеници, катехизатори, миряни – сме призвани да проповядваме Христос, Христовото слово. Бог обаче така е устроил нещата, че в Църквата проповядваме не с това, което говорим, а с това, което сме. Нашата най-голяма проповед не са думите, които ще кажем, а това, което живеем. Беседата може да създаде подбуди, но не може да ни даде живот. Животът се предава само чрез живот. Живеейки, научаваме живота. Трябва да научим изкуството на духовния живот. Затова в духовния живот имаме старец, т. е. учител, което предполага, че той има опит в духовния живот, който ще ни предаде, ще ни научи на изкуството, което сам е усвоил. Тъкмо по тази причина всеки в Църквата проповядва Христос.
Проповядваме Христос с начина си на живот. Следователно всички Го проповядваме. Не само свещеникът, не само катехизаторът, а всеки човек. Особено когато хората знаят, че ходим на църква, изповядваме се, тогава те са по-строги към нас, очакват нещо повече, защото си казват: „Той е църковен човек, ходи на църква“. Гледат живота ни под лупа, наблюдават какво правим, как се държим, дали прощаваме, дали сме сурови, дали се разкайваме, какво е нашето сърце, нашите дела. Припомнете си случката от Патерика, от опита на Църквата, където старецът казва на послушника:
- Сутринта ще станем и ще отидем да проповядваме в Александрия.
И „зилотът“ се зарадвал, начинаещият в духовния живот, послушникът, който вярвал, че проповедта означава да говорим много и вдъхновени думи, да развием една идеология, където само се говори за Христос, и след като я развием, с удовлетворение да си кажем: „Ето, казах го! Проповядвах Христос“. Неопитният послушник се зарадвал твърде много и отвърнал на стареца:
- Трябва да отидем, какво добро правим в пустинята, трябва да отидем в света, да спасим хората!
Запомнете този пример, защото това е един от нашите проблеми – има го и при клириците, и при катехизаторите, – че искаме да спасим другите. Внимавайте, защото това е най-опасната заблуда: да отиваш при другия, за да го спасиш. Никой няма да се спаси, особено когато усеща, че ти отиваш при него точно с тази цел: да го спасиш, дори само напук. Защото това твое „спасение“ го задушава, изморява го. За да може другият да намери покой, трябва да му направиш място, а с желанието си да го „спасиш“ ти често пъти го задушаваш.
Музикоучителят Жеко Павлов – жив пример за отдаденост на Църквата
- Детайли
- Ивайло Борисов
Хората, които обичат това, което правят, заслужават уважението ни - независимо дали са художници, спортисти, архитекти, журналисти, певци... Музикоучителят Жеко Павлов е именно такъв човек и за това свидетелстват различни факти от живота му.
Хората, които обичат профеьсията си, ще останат за поколенията, ще бъдат открити като стари съкровища, заровени в пластовете на времето. Те дори се превръщат в част от всяко настояще във всяко време. На днешния ден, 25 март, е роден Жеко Павлов. През юли се навършват 90 години от смъртта му.
Жеко Павлов е един от талантливите изпълнители на източното църковно пеене, което е „плод на вековния принос на светоотеческата традиция” и е с „изключителни качества и значение за Църквата”[1], положил неуморен труд за прослава на Бога.
Подвижническият живот е духовна борба с гордостта
- Детайли
- Неврокопска св. митрополия
Четвърта неделя на Великия пост – преп. Йоан Лествичник; Събор на св. архангел Гавриил; св. мчк Георги Софийски Стари
Литургийно св. евангелие: В онова време някой-си човек дойде при Иисуса и, като Му се кланяше, рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха. Иисус му отговори и рече: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана. И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост. Като излязоха оттам, минуваха през Галилея; и Той не искаше някой да узнае. Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден след убиването ще възкръсне (Марк 9:17-31).
Подвижническият живот
За православните християни Великият пост е време на усилени подвизи, на усърдни молитви, на изпитване на съвестта и вглеждане в дълбочината на душата. „Пoстът, по думите на св. Софроний Врачански, кaтo всeки чoвeшки труд oтнaчaлo ни сe стувa тeжък и умoритeлeн, a пoслe стaвa лeк, рaдoстeн и приятeн, oрaчът сee с труд и скръб, нo жънe с вeсeли пeсни“.
Закуската на буквоядеца
- Детайли
- Архим. Сава Мажуко
Откъс от поредицата "Постни писма" на архим. Сава (Мажуко), писмо 17.
Нашият главен клиросен бас при всеки пост си спомняше за един любим свой виц:
Затвор. Прозорчето към килията се отваря. Пазачът подбутва навътре обяда, а затворникът казва обидено:
– А къде ми е месото? Нали ми се полага!?
– Ако се полага – яж.
– Ама тук не е сложено.
– Като не е сложено – не яж.
Не прекъсвахме хориста, макар да бяхме слушали тази история вече двайсет пъти или двайсети пост. Тя винаги звучеше смешно, актуално, злободневно. Защото до него стояха с тъжни лица „мъчениците на поста”, жертвите на Типика. По-точно, не на Типика, а на недоразумението и страха от Типика. Много е трудно да се изцели този страх. Когато човек страда дълго по непонятна за него причина, идва един момент, когато той вече не може да не страда, за него това е естествено състояние, тясно сраснало се с неговата религия. Просто страданието му харесва. А у вас, които се опитвате нещо да му обясните, да облекчите живота му, се натрупва умора и недоумение: а трябва ли да се борим за този човек? Да, трябва.
Сигурно преподобният Теодор Студит е изпитвал подобна умора, докато е обяснявал на една игуменка принципите на поста. Настоятелката се обърнала към стареца с писмо, в което молела за разяснения относно постния устав. Но преподобният отказал да й даде указания, като й напомнил две важни неща: че игуменката трябва да се придържа към устава на своя манастир и че тя, пак като игуменка, има правото да въвежда и да отменя правила в нейната обител.
Църковната лепта в подкрепа на руските бежанци през 20-те години на 20 в.
- Детайли
- Цветомира Антонова
Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна.
(Църковен вестник, 28 март 1920 г.)
Най-голямата бежанска криза, разтърсила Европа и света, започва преди почти сто години и засяга българските граници. Преди сто години Българската православна църква, водена от нравствения си компас, различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „… разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти – жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.