Не се страхувайте да поемате отговорност

Детайли

Лимасолски митр. Атанасий

22 Февруари 2019

Разговор с Лимасолския митр. Атанасий след неговата беседа „Не можеш да поставиш Бога в безизходица“

Въпрос: Младите хора решават да се оженят с очакването, че бракът им ще е успешен, т. е. ще имат помежду си духовно общуване, разбирателство и любов. От страх за евентуален провал обаче помисълът им внушава, че след това горчиво ще се разкайват и ще си бият главата в стената, образно казано. Оправдан ли е този помисъл, след като става дума за една толкова деликатна тема? За мене лично това е и единствената тема, която ме занимава години наред, без да взема окончателно решение.

Този, който обича главата си, не прави нищо в живота си. Има един израз на Света гора, който гласи: „Сложил съм си главата в торбата“, т. е. отиваш да правиш нещо без страх и колебание, като казваш: главата ми отсега е отсечена и затова не се страхувам, че могат да я отсекат.

Вижте, човек не трябва да започва нещо с мисълта, че ще се провали, защото така вече се е провалил още преди да го започне. Затова са минали толкова години и нищо не си направил. Как ще постигнеш нещо, когато щом започнеш да го правиш, си казваш: ами ако се проваля? Вместо това си помисли: ами ако успея! Защо да казваш: ако не успея, ще си бия главата в стената? Ако успееш, какво ще правиш, пак ли ще си биеш главата в стената? Не можеш да се избавиш от това. Всяка глава има своята болка, се казва в Писанието. Нима мислиш, че ще се отървеш? Каквото и да стане, на главата ти все ще се струпат някакви проблеми. Нима да останеш безбрачен е решение на проблема? Не е решение, защото пак ще си биеш главата в стената, ще стоиш сам сред четири стени и пак не избягваш от болката. Според мен не трябва да подхождаме по този начин.

Всички сме малко невротици

Детайли

Дария Рошченя, Наталия Скуратовска

18 Февруари 2019

Откъде идва невротичността и какво се случва с нея в Църквата

Твърде самоуверено е човек да съди за чуждата вяра − здрава ли е или нездрава. Съгласете се обаче, че има случаи, при които някой вярва в нещо, дето не е читаво. Макар старателно да спазва църковните предписания и канони, животът в Църквата прави такъв човек по-печален, обзема го униние, страховете не изчезват, появява се агресия. Още по-често когато се въцърковява, той много бързо спретва „същински ад“ на всички наоколо – семейството, енорията и дори свещеника. Уж прави всичко, както са го учили, защо тогава резултатът е толкова ужасен?

Ами защото мнозина от нас малко или много са невротизирани. Религиозността става невротична, не само защото в Църквата са ни научили не на това, което трябва, а защото почвата за възприятие на деструктивната форма на вярата у някои е била подготвена още в детството.

Скритото за нас е видимо за Бога

Детайли

Сп. „Моето паство“

16 Февруари 2019

Проповед за Неделя на митаря и фарисея (Лука 18:10-14)

Стихът, който предшества притчата за митаря и фарисея, гласи: „Също и на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, (Иисус) каза следната притча“ (Лука 18:9). Христос има предвид фарисеите, които са особено съсловие от хора в юдейството, придържащи се към буквалното изпълнение на Закона и преданията. Те разяснявали Закона чрез всекидневни уроци, преподавани в синагогите, и бдели да не бъдат нарушавани правилата и разпоредбите за позволените и забранените неща в съботния ден.

Съсловието на фарисеите се състояло от книжници (т. е. книжовници), познавачи и преписвачи на свещените книги, законоучители и определени свещеници. Фарисеите били установили специален начин на живот, организирали религиозни братства, в които да се спазва вярност към Закона и набожност. Те се гордеели със своето познаване на Закона и стриктно спазвали изпълнението му; забранявали всякакъв контакт с грешните митари и ограничавали Божията любов в рамките на своя тесногръд хоризонт.

Вярата премахва всички бариери

Детайли

Бейрутски митр. Илия (Ауди)

10 Февруари 2019

Проповед за неделя на хананейката (Мат. 15:21-28)

В събитието, което разказва днешното евангелие, става ясно страшното противоречие, съществуващо между книжниците, фарисеите, юдейските учители и жената-хананейка, която принадлежала към проклет род (виж Бит. 9:25). Тези, които спазват Закона и заради които бяха изпратени пророческите откровения, страдат от сърдечна слепота и се противопоставят на Иисус (виж Мат. 15:10-20), докато жената, живееща „в страна и сянка смъртна“ (Мат. 4:16), вижда в Христос не само учител и лечител, но и извор на милосърдие. Има ли по-силен зов от зова за милост? Вярата в Господа Иисуса се е разпалила в нея, щом е разбрала, че Той е дошъл в нейната страна и тя се устремява да се срещне с Него. Св. прор. Исаия казва: „... ще видят онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали“ (Ис. 52:15). Хананейката три пъти спонтанно изразява вярата си. Първо, тя вика към Иисус за помощ като към Господ, Христос и извор на милосърдието: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов“. Въпреки че Той не ѝ отговаря, тя не спира да Го призовава: „Господи, помогни ми!“. И накрая е разговорът им за хляба на чедата и трохите за псетата. Отричането на избрания народ от Божията благодат, която е наречена тук „хлябът на чедата“, е отворило вратата за езичниците, наречени „псетата“. По този повод св. ап. Павел казва на римските християни, които в мнозинството си са били някогашни езичници: „а сега сте помилвани поради тяхното непокорство“ (Рим. 11:30). Тези, при които не бяха изпратени пророци, видяха, прозряха и приеха, а тези, за които Бог изпрати Своите закони и откровенията на Неговите пророци, пазеха книгите и твърдяха, че ги разбират, но ги изопачиха, тълкувайки ги така, както им е изгодно.

Да се подвизаваме, за да се възрадваме

Детайли

Бейрутски митр. Илия (Ауди)

02 Февруари 2019

Св. ап. Павел се обръща към Тимотей, когото нарича „чедо“, т. е. духовен син, който той е родил във вярата, като казва: „Вярно е словото и достойно за всяко възприемане“.[1] В това изречение намираме две утвърждения. Едното е, че „словото“, т. е. учението на Господ Иисус е вярно, а когато вярващият се увери в истинността на божественото учение, той става добър негов служител (1 Тим. 4:6). Второто утвърждение е за това, че откровенията, дадени чрез Светия Дух от пророческите времена до края на този свят, са истинни. Духът пророчества, че едни хора в последните времена ще отстъпят от вярата и ще последват измамния дух, т. е. дявола (1 Тим. 4:1). Думите на ап. Павел следват от целта, която си поставя той – „спасението“. Затова той начертава пред Тимотей пътя, който ще го отведе до спасението, а по този начин наставлява и другите. И го призовава към упоритост в учението, за да привлече други да приемат словото.

Павел-юдеинът се е занимавал с изучаване на Писанието. В своето Послание до галатяни той ни съобщава, че е проявявал усърдие в учението и е надминал всичките си връстници, но се е поддал на друг, чужд на Бога дух, който го е накарал да тълкува словото по субективен начин, и е започнал да преследва Христовата църква. Ап. Павел се е убедил в истинността на даденото от Бога слово, но е искал както всички останали юдеи да си има бог, съобразен с неговите мерки. Юдеите изпаднали в дяволското заблуждение и отхвърлили Христовата светлина. Същата тази светлина се е явила на Савел по пътя за Дамаск и му е отворила очите, за да разбере Писанията, които той се бил задълбочил да чете и изучава. Апостолът покръстил собствените си мисли чрез Божия Дух, за да постъпва като син на светлината, и се опитал да помогне на Тимотей да избегне мрака, който го обгръщал преди неговото покаяние.