Време е Църквата да заработи в социалната сфера, за да покаже на практика какво е християнското служение на ближните
Интервю на Двери с Миряна Маламин-Сирийски, програмен директор на фондация „Светът на Мария“ и социално ангажиран експерт в неправителствената сфера. Дейно работи по социалното интегриране на уязвими групи, деинституционализацията, правата на хората с увреждания, образованието и социалните политики.
- Г-жо Сирийски, Вие работите в социалната сфера на различни позиции повече от 20 години. В същото време сте православна християнка, съпруга и майка на три деца. Разкажете ни за Вашия път в полето на социалните услуги и мястото на вярата в професията Ви.
- Когато завърших университета, започнах да работя в прицърковна организация. Това беше фондация „Покров Богородичен“. Там се занимавах със социална работа и с обучителни дейности. Тогава смятах, че това е единственият начин в пълнота да бъда и християнка, и да оказвам подкрепа на хората, които се нуждаят от нея. Постепенно разбрах, че не прицърковната организация е мястото, където работата е и християнско служение. За да осъзная този факт, ми помогнаха духовните съвети и напътствия, които получих през годините от изповедника ми и от други духовници. Всяка работа, казваха те, в която прилагаш Христовите повели, е служба Богу. Няма „правилно“ или „грешно“ работно място, стига ти самият да си Христов вътре в себе си, да си честен, да работиш сърцато, с любов, да не щадиш сили…
Тогава научих, че християнин е човек, който се вглежда в себе си и търси начин да расте духовно, да служи на ближните си, а не този, който просто работи в прицърковна или църковна организация. Важно за мене беше да разбера, че можеш да изпълняваш християнския си дълг и да се спасяваш като служител във всяка организация или корпорация. А ако искаш да помагаш на хората, да намаляваш страданието им в този живот, да помагаш уязвимите да бъдат подкрепени, можеш да го правиш по начина, по който се прави в нашето общество – чрез социалните услуги. Постепенно животът ме срещна с много други православни вярващи хора, които живеят и работят в социалните услуги. Тогава разбрах, че не е нужно да си ангажиран в прицърковна организация, за да прилагаш християнските добродетели.
Казвам всичко това и в контекста на дебата, разгорял се около Закона за социалните услуги. Законът не пречи на никого да бъда православен, напротив – той е много по-християнски от предходния, защото за разлика от него, в който подкрепата за човека се обезличаваше до „базисна подкрепа“, сега се предвижда грижа за самия човек, за неговото качество на живот, съобразено с неговата личност. Това се доближава до грижата за едната, изгубената овца, която Добрият пастир намира и понася на раменете Си. Отлъчилата се, изгубилата се, немощната овца не се „отписва“ заради мнозинството, а е ценна и Христос посочва, че именно Добрият пастир не я забравя. Друг пример е притчата за добрия самарянин, който не само се погрижил за ранения, но оставил и пари на ханджията: „ако потрошиш още, – казва дори той, – на връщане ще ти заплатя“. Ако беше достатъчно само да превърже раните и да го закара до странноприемницата, Христос нямаше да ни разказва тези подробности. Парите, които оставил самарянинът, са допълнителната грижа, която осигурил на пострадалия – всичко, от което има нужда. Христос неслучайно описва подробно грижата, която проявил самарянинът. Когато помагаме на някого, му осигуряваме не само базисните потребности – храна, вода, подслон, а и много други неща – като това да е спокоен, да е здрав, да усеща сигурност, да има възможност да се развива, да може да изпитва радост. Христос ни призовава към такава широта и всеобхватност на грижата за страдащия, защото тя означава любов. Означава да помогнеш на човека да живее пълноценен живот, към какъвто Бог ни е призовал.
Затова очакванията към Църквата са толкова големи, особено в сферата на социалната дейност. Защото в църковен контекст тя означава не само помощ за физическото оцеляване на хората, но и духовна, пастирска работа, приобщаване към Христовата вяра, към Закона на любовта, към църковния живот.
Църквата има огромно поле за работа сред социалните работници. Не само за личностното им развитите и въцърковяване, но и за промяна на мирогледа им, за приобщаването им към християнските принципи за подкрепа за ближния, за любов и грижа към страдащия.
За съжаление Църквата все още остава далече от големи групи от обществото, включващи хора в активна възраст. Повече от половината деца в страната са родени от родители, които не са сключили брак. Много от младите хора днес не знаят какво стои зад термина традиционно българско семейство, защото са израснали извън него. Именно Църквата, като пазителка на християнските ценности, е призвана да проповядва, да говори и да работи за възстановяването на вярата на хората в семейството.
- По какво се различава социалната услуга, включително и предоставяната от църковна организация, от милосърдната дейност на Църквата?
- Разликата е съществена. Социалната работа е професионално занимание, тя е същото като професията на рехабилитатора, логопеда, психиатъра, психолога или социалния работник. В сферата на социалните услуги всичките тези хора работят заедно и организирано. Тези специалисти може да са християни или атеисти, добри професионалисти или лоши, но те трябва да си вършат отговорно и професионално работата. Това обаче е различно от милосърдието, което е лично дело, то е резултат от осмислена вяра, дело на любов и състрадание към ближния, на дълбока лична ангажираност. Тази ангажираност може да се простира там, където формалната социална или здравната работа свършва. Милосърдието е необходимо не само в социалната сфера. Нима в болниците, където страданието е най-изявено и видимо, няма нужда от милосърдие? В нашите болници има болни, които няма кой да посети, да постои до страдащия, да му държи ръката, да му подаде вода. Милосърдието е светоглед и начин на живот, към който нашата Църква ни призовава, но никога не ни е учила и не ни е показала на практика. Това, което казвам, не е упрек, а искам да подчертая, че ние малко обръщаме внимание на милосърдието, не се упражняваме в него, Църквата не създава условия и структури тази добродетел да се развива у християните чрез участие в дела на милосърдие. В същото време в последното становище на Св. Синод относно ЗСУ неочаквано социалната работа у нас е заклеймена като немилосърдна?! Кой и откъде предположи това? Кои са примерите? И тези примери дали не са отделни случаи, които трябва по християнски да изобличим и да спомогнем да се поправят, а не да заклеймяваме общо всички? Някак в моята грешна християнска душа настава пълно объркване.
- Дава ли Законът за социалните услуги възможност митрополиите на БПЦ да се регистрират като доставчик на социални услуги, да получават финансиране от държавата, за да осигуряват професионална грижа в социалната сфера?
- Законът за социалните услуги позволява всяка гражданска организация, включително прицърковните организации, регистрирани като фондации и сдружения, да се лицензират и съответно да предоставят социални услуги. Ключовото в случая е да има прицърковни организации и да има желание те да предоставят професионално социални услуги. В тези случаи една професионална прицърковна организация би могла да бъде пример и за милосърдие в сферата на социалните услуги, защото ще съчетава професионалното изпълнение на задачите с християнски мироглед и отношение към немощните. За мене е непонятно защо Църквата не използва възможностите, които предоставя Законът за социалните услуги, за да влезе в този сектор и да проповядва чрез милосърдна дейност, за да покаже на практика какво е християнското служение на ближните.
- Имате ли информация, включително от Ваши колеги, дали доставчиците на социални услуги си сътрудничат с църковни организации, които организират благотворителна дейност?
- Разбира се, че си сътрудничат. Всички дневни центрове в страната добре познават своите епархийски митрополити и свещеници. Затова и хората бяха изненадани и объркани от Синодалното становище, защото то е насочено срещу социалните работници и други служители в тези институции. В Становището се визират някакви зли сили, осъществяващи социални услуги, които все едно не са хора, не са личности… Същите тези услуги, които бяха заклеймени, в близкото минало бяха разкривани по места с благословението на блаженопочившите ни митрополити Натанаил Неврокопски, Кирил Варненски и Великопреславски, Дометиан Видински…
Мога да дам конкретен пример за съвместна работа тук, в София. Към храма „Покров Богоричен“ има доброволци, които се грижат за младежите от едно Защитено жилище и ги водят на църква понякога. Тези младежи, освен че живеят в социална услуга, посещават и Дневен център. В този център работят енориаши от същия храм. Това не е ли съработничество, в което всеки допринася според силите си за благото на тези хора с увреждания?
Такива примери има из цялата страна и те показват, че ако Църквата засили проповедта и дейността си сред хората с увреждания и другите страдащи, ще познава ситуацията и проблемите им и няма да се плаши от социално инженерство. Тя ще е заета да се грижи за спасението на тези хора. А това всъщност не е ли най-важното?
- Възможно ли е при написването на Становището на Св. Синод за ЗСУ нашите митрополити да са били подведени от недобросъвестни хора, които, използвайки техния несъмнен авторитет, са искали да прокарат свои интереси, прикрити зад защитата на семейството?
- Да, несъмнено са били подведени. Не е възможно иначе да не осъзнаят, че с това становище заклеймяват една огромна група хора, труженици на нивата на социалната работа, голяма част от които християни. Според мене те са подведени не само за съдържанието на Закона за социалните услуги, за социалните услуги и за частните доставчици. Те не само са били подведени и за това, кой взима решения в страната за извеждане на дете от семейството (това са държавните органи за закрила на детето, а не доставчиците), те са подведени, че трябва да се борят не за спасението на душите на своите пасоми, а за въдворяване на „правилния световен ред“. Някакви богослови преди време посъветваха архиереите да се борят със социалното инженерство, не знам защо обаче ги убедиха, че и средствата трябва да са инженерни. Но това не е истинската същност на Църквата, защото тя не е технически конструкт, а мистично Тяло Христово.
Аз не се съмнявам, че нашите митрополити са били водени от добри мотиви при подписването на становището си, но за съжаление то стана част от едно движение, което се отличава с крайности, което заклеймява всеки, който не е съгласен, обвинява и осъжда другия агресивно.
Най-тъжното предстои отсега нататък. Становището не засяга абстрактен спор за тълкуване на международен правен документ, а живота на конкретни хора, хора в страдание, хора с увреждания, техните близки и стотици хора, които се грижат за тях. Ако някой реши да следва написаното в становището, би следвало да работи за разрушаване на съществуваща в страната система на социалните услуги, която спасява живота на хиляди страдащи и им осигурява по-добър живот.
От последните новини разбрах, че представители на Църквата ще се включат в обсъжданията на промени в закона. Това е хубаво, но изисква и съдържателен ангажимент, освен ценностна ангажираност. Не ми се иска да стане така, че гръмогласни адвокати от протестантските деноминации да отстояват православните ценности.
Като човек, който неведнъж отстоява на политическо ниво каузата си за хората с увреждания и за хората с интелектуални затруднения, ще кажа, че няма по-опасно нещо от това да загубиш легитимност на политическата сцена. Опасно е, когато се занимаваш с политика, да говориш по въпроси, които не са в същността ти. Всеки следва да се застъпва за това, което е в същността на неговото призвание и компетентност. Иначе се превръщаш в политикан. Тогава спират да те взимат на сериозно и започват да те използват. Това, което мене много ме натъжава като православна християнка, е да наблюдавам как подвеждат Църквата да участва в спорове, зад които прозират политически интереси.
