Съществува устойчива представа за това как е „духовно правилно“ да се участва в православното богослужение. В благочестивата риторика често се повтаря мисълта, че към литургията трябва да се пристъпва едва след вътрешно очистване, освободени от грехове, страсти и лоши помисли. Твърди се, че едва тогава човек става „достоен“ да участва в св. Евхаристия.
Подобна нагласа обаче има манипулативен характер. Тя се използва, за да се подчертае „недостойнството“ на миряните и, обратно, да се изтъкне „достойнството“ на духовниците и йерарсите. Истината е, че никой от нас не идва на литургия в състояние на пълна чистота. Идваме със своите тревоги, съмнения и болка: мислим за войната, за тираните, за съдбата на близките си, за града, от който сме били принудени да си тръгнем, и за това дали децата ни някога отново ще видят своите баби и дядовци…
Богослужението не е привилегия на безупречните. Литургията е създадена не за онези, които са достигнали безстрастие, а за тези, които живеят в бурния океан на чувствата – включително и разрушителните: омраза, обида, отчаяние, непростителност. Ние страдаме, гневим се, съжаляваме себе си, желаем зло на други. Бог знае по-добре от всеки друг какви сме.
Трябва да признаем: самата литургия може да се превърне в източник на травма и разделение, средство за насилие и потисничество. Не говоря за поведението на отделни свещенослужители – за обичайната грубост, невнимание или унизителен тон. Става дума за много по-дълбок проблем: за това как литургията се възприема и преживява от хора, травмирани от войната.
Днес много от нас са станали особено чувствителни към всичко, което се случва в храма. Обръщаме внимание на подробности, които по-рано са изглеждали несъществени: какви икони висят по стените, на какъв език звучи молитвата, кого поменават на литургията, какви „наративи“ използва свещеникът в проповедта си. Травмата от войната прави човека свръхчувствителен към символи и именно затова богослужебното пространство трябва да бъде устроено с особена деликатност – с внимание към чувствата на вярващите.
За съжаление, днес почти всичко може да се превърне в източник на болка. Литургията, призвана да бъде пространство на единение, често се превръща в пространство на разделение – място, където се събират само „своите“, с които не боли.
Злодеите знаят, че литургията може да обединява, утешава и лекува – и именно затова се стремят да я завладеят, да я подчинят на себе си, да я използват за свои цели. Те проникват в богослужението чрез външни форми: чрез светски и войнствени песнопения, чрез демонстрация на знамена – военни и граждански, чрез „актуални“ проповеди, които не изцеляват, а само разкъсват старите рани. Така литургията, призвана да бъде пространство на Царството Божие, се превръща в арена на земна борба.
Струва ми се, че задачата на свещеника днес е да се противопоставя на тази тенденция и да създава в храма пространство, което е възможно най-инклузивно и безопасно, където човек може да диша, да се моли и да не се страхува.
Не всичко можем да променим, но много е в нашите ръце. Особено тук, в Германия, където имаме възможност да проявяваме пастирска гъвкавост.
Може да се използва в богослужението украинският език и украинската реч. Храмът може да се напълни с неща, които напомнят за дома: рушници, шевици върху иконите, народни мелодии в песнопенията. Може да се допълнят прошенията за страните с упоменаване на регионите, откъдето идват вярващите: Украйна, Беларус, Молдова, Казахстан…
В нашата енория богослужението се извършва на църковнославянски език. За някои той звучи като символ на една имперска църква, предала своя народ. Но искам да подчертая: църковнославянският език е ничий и едновременно общ. Това е език, който принадлежи на всички народи от Източна Европа. Особено сега ясно се усеща неговият обединяващ и утешаващ терапевтичен потенциал.
Ако се вгледаме в самия текст на литургията, ще видим, че той не изисква от човека предварителна чистота, духовно равновесие или свобода от тежки мисли. Напротив – литургията ни води по път на постепенно успокояване и помирение. Тя не предполага готовност, а я възпитава; тя изгражда в човека способност за мир, милосърдие и прошка чрез участие и повторение.
Неслучайно по време на богослужението отново и отново се повтарят едни и същи прошения, звучат едни и същи химни, четат се едни и същи откъси от Писанието. Литургията търпеливо повтаря едно и също – не защото не умеем да слушаме или разбираме, а защото тя чака момента, в който тези думи най-сетне ще отекнат в нашето сърце.
Чрез постоянството и повторяемостта на молитвите литургията ни разкрива ценността на древните добродетели – мир, милосърдие, покаяние, любов. Многобройните прошения за мир и умиротворение са насочени не към онези, които вече са постигнали това състояние, а към тези, които все още го търсят, които живеят в буря и вътрешен раздор. Прошението Господ да ни избави „от всяка скръб, гняв и нужда“ звучи четири пъти по време на службата. А прошението за мир – почти двадесет.
Все по-често се говори, че човек трябва да получи възможност да изрази чувствата и болката си по време на богослужение. Трябва обаче да признаем: византийската литургия не е пространство за спонтанно себеизразяване. Не можем да добавяме каквито и да било прошения към нашите ектении.
В това има своя мъдрост. Озвучената молитва на една група вярващи може да стане рана за друга. Едни желаят „справедлив мир“, други – „какъвто и да е“, трети – „победа и наказание на злодеите“. Литургията пази общността от разрушителен сблъсък между различни гледни точки.
Дори проповедта, ако е прекалено „актуална“ или емоционално натоварена, може да причини болка. Едни ще я намерят прекалено мека, други – прекалено радикална. Рискът от грешка е голям. В подобни случаи съм убеден: по-добре е да говори самото Евангелие. Нека Христос, Когото срещаме в текста на Писанието, Сам ни научи как и за какво да се молим.
Лекарството, което Бог предлага на събралите се на литургията, са другите хора, събранието, общността. В храма човек не получава изцеление в самота. В същото време самото събрание няма собствен глас. Единственият легитимен глас в богослужението е гласът на самата литургия, гласът на Евангелието и гласът на свещеника, който се опитва да тълкува евангелските слова.
Едно от големите богатства на православното богослужение е неговата телесност. На литургията богомолците, често почти непознати помежду си, се прегръщат, целуват се, правят кръстния знак в един и същи ритъм, покланят се, пеят заедно. Тези жестове, повтаряни отново и отново, имат терапевтична сила. Те връщат човека в пространство на ред, където тялото, думите и дишането отново действат в единство.
Самата структура на византийската литургия, редуването на прошения, песнопения и славословия, отразява пътя от скръб към надежда. Богослужението се превръща не само в мистичен, а и в терапевтичен процес.
Ритуалите, повтаряйки се, създават усещане за стабилност и безопасност. Когато наоколо властва хаосът на войната, неизменният ред на литургията – познатият чин и обичайните думи, вкусът на просфората, светената вода, всичко това дава чувство, че поне тук, в храма, светът остава цял и непроменен.
Много православни храмове в Германия в значителна степен представляват опит да се съхрани онзи свят, който е съществувал преди 2022 г. Това е същата литургия, същият език, същият календар със същите светци – от Русия, Украйна, Беларус. Търсенето на тази памет за мира е голямо не само сред старите емигранти, а и сред новите бежанци от Украйна и Русия, които търсят опора в литургичния опит. Контрастът между хаоса на външния свят и вътрешната стабилност на литургията създава чувство на безопасност.
През последните три години милиони хора живеят в състояние на постоянно напрежение и тревога. Дори да не чуваме взривове и над нас да не прелитат дронове, ние все пак живеем в условията на война. Родителите ни и по-възрастните ни приятели ни казват: „Не се вторачвай“; „Така или иначе нищо не зависи от тебе“. Ние обаче се будим посред нощ, за да проверим новините. Не можем да постъпим по друг начин. Живеем в този тревожен режим на оцеляване и никой от нас не умее просто „да се изключи“. Ние не сме „зрители“ и не сме „наблюдатели“. Ние сме вътре в целия този процес.
Православната литургия може да помогне, макар и за кратко, да излезем от това състояние, да поемем дъх, да усетим вътрешен мир и присъствието на Иисус Христос.
* Източник: Public Orthodoxy
** Свещ. Алексей Волчков е научен сътрудник в Университета в Тюбинген, Германия. Един от тристата руски свещеници, подписали писмото срещу войната от март 2022 г. Живее и служи в Германия, в юрисдикцията на Константинополската Вселенска патриаршия (бел. ред.).
