Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (34 Votes)
1_83.jpgНикой от нас не отрича, че молитвата е основна потребност за всяка душа, дърво на живот, което храни човека и му дарява нетление, защото го прави причастник на вечния и нетленен Бог. Както не съществува човек без душа, така и не може да се говори за човек, жив в Христос, без молитва.

Молитвата на ума е непрестанно действие на ангелските чинове, хляб, живот и език на тези нематериални същества, тя е изражение на любовта им към Бога. Така и монасите, които в плът подражават, подвизават се и живеят ангелски живот, разгарят своята божествена любов чрез непрестанната молитва на ума.

Затова в историята много често виждаме монаси, които дори забравят да ядат с часове и дни наред, забравят себе си, бидейки посветени на духовното боговидение. Колко пъти се е почуквало на вратата на светците или се е случвало петел да пропее, а те нищо да не чуват, защото умът им е в екстатично общение с Бога! За тях молитвата е най-големият духовен подвиг, при който се влиза в отношение с Отца и Твореца на света, тя е топлината на тяхното сърце, възнасяне на небето – тя е прегръдка и нежно целувание на монаха към Жениха и Спасителя на нашите души.

Църквата живее с молитва – живее с молитвите на нейните чеда. Разбира се, има различни молитви. Но ако искаме да видим коя е най-съвършената молитва на Църквата, която винаги съхранява нейната духовност „по всяко време и всеки час”, тогава ще трябва да прибегнем към нейните светоносни чеда, които са представители на монашеския живот. Защото, както казва един отец на Църквата – св. Исаак, тя представлява „хвалба на Христовата Църква” и е израз на въплътеното и преживявано Евангелие. Монашеството е нейната най-свещена съкровищница, в която се съхраняват целокупни нейните догмати, истинското благочестие, неизменното мартирийно съзнание, неопетненото духовното предание, нейната активна и спасителна мисия, непрестанното й сладкопение, с която призовава и събужда възлюбения й Христос и преследва всесветлия гълъб, Светия Дух, Който изхожда от Отца.

За да разберем как Църквата запазва в монашеството своята молитва – този неин боголепен глас, не е нужно да ходим далеч на Изток или Запад. Тук наблизо имаме Света Гора, духоносната свещена съкровищница на нашите предания, богоначертния скрижал, благодарение на която постоянно много хора се спасяват от бурята на греха и изпълват Божието Царство.

Кой не е слушал за молитвата на Света Гора? Тя се състои от едно кратко изречение с равномерни думи. Със силния вик „Господи” прославяме Бога, Неговото славно величие, Царството на Израил, Твореца на видимото и невидимото творение, от Когото серафимите и херувимите се ужасяват.

С най-сладкото призоваване и приканване „Иисусе” свидетелстваме, че Христос, нашият Спасител, присъства, и с признателност Му благодарим, защото ни е приготвил вечен живот.

С третата дума „Христе” творим богословие, изповядвайки, че Христос е Самият Божий Син и Бог. Не ни е спасил някой човек, нито ангел, а Иисус Христос, истинският Бог.

След това с дълбокото моление „помилвай ме” се покланяме и молим Бог да бъде милостив, изпълнявайки нашите спасителни моления, копнежи и нужди на сърцето ни. Каква широта притежава това „ме”! Не само мене самият – а всички записани в Христовото владичество, в светата Църква, това са всички, които представляват членове на собственото ми тяло.

И накрая, за да бъде пълна молитвата ни, завършваме с думата „грешния” като изповед – защото всички сме грешни, както са се изповядвали и всички светци и чрез тези думи са станали синове на светлината и деня.

От това разбираме, че молитвата включва славословие, благодарение, богословие, моление и изповядване.

И така, какво да кажем сега, възлюбени, за молитвата на ума, след като в нашата епоха, слава Богу, навсякъде се говори за нея и се издават безброй книги, посветени на тази молитва? И малките деца вече я знаят и я казват – малки и големи се спасяват с нея.

Това е добре, дори поради факта, че на Изток псевдо-религии и техните заблудени мисионери парадират с тяхната привидна молитва, която обаче е душевна, лъжовна и демонична. Ние сме длъжни сме да открием нашето истинско съкровище, молитвата на ума, помненето на Божието име. Псалмопевецът точно казва, че Божието име ни дарява живот. И колко хубаво казва св. Григорий Синаит, че молитвата е „огън на веселието, благоухаеща светлина, апостолска проповед, Божие евангелие, известяване  на сърцето, съзнание за Бога, Иисусово веселие, ликуване на душата. В молитвата е Бог, Който извършва всичко във всички”.

През вековете чрез молитвата Църквата, от една страна, говори на Бога, а от друга страна, въодушевява чедата си и ги обожава. Нейният отзвук изпълва цялото творение, а извършването й съдейства за обновяването на света.

И сега, какво да кажем за този чуден дар на Божията благодат, който ни е даден и на нас?

Затова нека обясним смисъла на молитвата, да хвърлим поглед и в нейната история, да видим и някои нейни духовни предпоставки и някои наши социални задължения, необходими за молитвата.

* * *

В Стария Завет Бог изисква от израилитяните да светят името Му – например в Исайя казва, че ще се свети името Му. Осемстотин години преди Христос Бог чрез Своя пророк казва: Ще Ми отдават слава и ще ме изповядват като единствен Свят, призовавайки и Моето неустоимо и всехвално име. Това божествено призоваване е молитва, освещение, слава и поклон пред Бога.

Също така в Стария Завет се казва, че се хвалим в Негово име, изповядваме Го, чрез Него се избавяме, чрез Него се спасяваме, в Него се веселим, защото там, където е името Господне, там е и Неговото присъствие.

В Новия Завет Господ иска да отправяме нашите прошения към Бога в Негово име, в името на Христос. А св. ап. Павел, както си спомняте, казва, че Бог е дарил на Сина Си име, което е над всяко име, така че в Негово име да Му се покланяме в молитва. Той иска от нас молитвата ни да бъде непрестанна.

Апостолският отец Ерм, желаейки толкова много Иисусовото име да бъде в ума и сърцето ни, казва, че трябва да се молим с Христовото име, сякаш сме се облекли с него и никога не сме го съблекли.

Св. Василий Велики е познавал молитвата на ума и е говорил за нея, за тези думи, които и днес използваме; той казва, че тя е съборната молитва на Църквата. А св. Йоан Златоуст казва: „викайте от сутрин до вечер: Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ни”.

Нека споменем някои отци-подвижници, които не подчертават нищо друго толкова, колкото молитвата.

Много добре ни е известна троицата – реавноангелният св. Йоан Лествичник, изумителният св. Исаак Сириец и св. Симеон Нови Богослов. Те разглеждат молитвата като молитва за тези, които живеят в пустинята, но и за онези, които са в манастирите, както и за тези, които са в света.

Да си припомним и другите „орли” – преподобния Нил, преподобните Варсануфий и Йоан, св. Диадох Фотикийски.

Какво да кажем за св. Григорий Синаит, който е пренесъл молитвата от Синай, съживил я е и я е развил на Света Гора през ХІV век? Несъмнено Иисусовата молитва е съществувала на Света Гора и преди; но той е обходил земята и небето, Света Гора и навсякъде, за да я разпространи и направи всекидневна молитва. Разбира се, на Света Гора и преди не са липсвали молитвени подвижници, преди всичко живеещите като отшелници, защото исихазмът се е оказал най-съвършеният път за духовен живот.

И кой не знае прочутия св. Максим Кавсокаливит, великия св. Григорий Палама, който по превъзходен начин е синтезирал православното догматическо и практическо учение за молитвата на ума, св. Калист, св. Исидор и св. Филотей – и тримата патриарси, както и мнозина други като св. Теолипт Филаделфийски, св. Калист Ксантопул и св. Игнатий Ксантопул и др., които на теория и на практика са живели, приложили и писали за молитвата?

Какво да отделим от всичко, което е писал и живял св. Никодим Светогорец, този нов тайноводител на хората и света в молитвата и в светоотеческата мисъл? Неговият „Наръчник с духовни съвети”  и Добротолюбието са най-класическите ръководства в целия свят.

Сега нека се насочим към някой манастир.

Знаем, че манастирът е непрекъснатото събрание на братството и на цялата съборна Църква. Нямаше да има смисъл да съществуват манастири, ако те в действителност не бяха едно денонощно събрание. Затова и средоточие на монашеския живот е всекидневният литургичен живот и най-вече Светата литургия.

Там монахът усвоява и се сродява с мартирийното, аскетическо и литургическо съзнание на Църквата. Литургическите текстове го подхранват и стават негови лични преживявания.

Монасите се събират в храма, знаейки, че не са сами, а с всички ангели и светци, прославяйки Бога и чествайки даден светец или празник. Светата Евхаристия и цялото им литургично събрание дава дълбокото усещане, че Бог присъства, а те по светотайнствен начин са Негови причастници благодарение на Божията енергия. А след като Бог е невидим, съответно толкова по-истинни са възхитата и тайнственото общение.

Това богообщение в богослужението, което има първостепенно значение, продължава в килията и извън нея чрез молитвата. Защото молитвата не е просто някаква молитва. Нямаше да има причина да седим цял ден и да говорим за Бога, ако беше само това – след като Бог чува дори и нашите вътрешности, когато те помръдват. Това е добро нещо, но още по-добра е молитвата, която е хранене с Христос, с Божия Агнец, присъстващ в помненето и призоваването на божественото, страшно и най-сладко Негово име. Тя е и пиене на опиянителния гроздов сок на благодатта, която води човека до екстатично състояние. Приемаме целия Христос и – отразявайки Божиите свойства – ставаме богове, обожени от Бога, просветлени, като действаме  по тайнствен начин.

Чрез тази духовна „функция”, както казват преподобните отци, „човек завинаги се храни с истинска духовна мана”. Това е насищане, по-голямо от онова с маната, която Бог символично и предобразно изпращал на израилтяните, за да живеят от нея. Те са я нарекли „манна”, което означава „не разбирам какво нещо е това”. Така и ние можем да кажем: Колко голямо събитие е тази молитва, помненето на Иисус, това тайнствено причастяване с нашия Христос във всеки един момент, както тогава са падали снежинките на „манната” и народът се е хранил с нея, като изпитвал радост.

Следователно основна предпоставка за молитвата на ума е вярата, че тя е истинско общение с Бога и основа за обожение посредством божествените енергии на необятния Господ, Който чрез тях слиза и се съединява с нас, грешните. Самото въплътило се Слово, Царят на небесата, Този, Който с един Негов пръст е способен да държи целия свят, Той бива държан от нас! И влиза в нас, съ-пребивава и се движи в нас. Както при Тивериадското езеро, когато учениците Му уловили много риба, св. ап. и ев. Йоан казал на св. ап. Петър: „Господ е!”, така и ние, когато хвърляме мрежите на молитвата, можем да повторим „Господ е!” с пълно убеждение, защото Църквата потвърждава това - именно, че Той е там. Ето Го! Той присъства, Самият Бог!

За да се озари и просветли от присъствието на Господ чрез молитвата, вярващият трябва да внимава неговият живот да бъде живот по Бога. След като желае Бога, той трябва да живее богоугодно. Трябва да се стреми да избягва човешката духовна нищета и поквара, да укрепва себе си с Божията сила, да се подвизава, да стане съсъд,  вместващ божествените дарове. Също така да желае очистването си от всякакъв грях, бидейки известяван от истинското Слово, че това е постижимо; чрез действената си воля и по Божие благоволение да се стреми към максимално безстрастие, като по този начин става все по-богообразен.

* * *

Съществува един проблем, когато искаме да се посветим на молитва. Затворили сме се в нашите занимания, бързаме, изморяваме се, разочароваме се, живеем в стрес, не постигаме свободата от помислите, от страстите, от бурята. За да заспим, се мъчим, за да сме радостни, трябва да свирим на китара или да намерим някакво забавление. Това не е живот! Това ни уморява и не ни оставя да се молим, колкото и както трябва.

Затова светите отци ни уверяват, че Божиите слова са тези, които освежават душата, а божественото слово „укрепва душата, както виното - тялото”.

Божието слово е в Писанието и в светите отци. Когато изследваме такива книги и най-вече аскетическите отци, когато внимаваме в нашата работа, когато се трудим в живота без да прахосваме сили си, а ги отдаваме за дневните ни задължения, когато по този начин животът ни е всекидневен подвиг, тогава аскезата и четенето изглаждат почвата на душата, за да стане способна да се издигне нагоре.

За да се молиш, трябва да притежаваш едно нещо, което е необходимо да го развиеш. Както обръщаме внимание на здравето на нашето тяло, така трябва да обръщаме внимание и на здравето на душата. Необходимо е да бъдем радостни. Когато привикнем към молитвата, ни се дарява Христовата радост и не само това. Но ако по време на молитва изпитваш скръб, падаш духом, нещо в тебе не е, както трябва. Наблюдавай, бъди внимателен, защото предразположението на човека оказва голямо внимание.

Вижте колко хубаво се казва за св. Сава Ватопедски, който  претърпял всевъзможни беди: че той „в общуването беше ведър, а по външен вид – приятен и твърде очароващ”. В общуването си с другите усмивката му винаги била широка, лицето – най-миловидно и целият бил изпълнен с благодатта. А колко повече е бил така в общуването си с Бога, в молитвата си – като светло слънце!

Друг аскетически отец, преподобният Нил, отбелязва по красноречив начин: „Молитвата е излъчване на радост и благодарение”. Искаш да узнаеш дали молитвата ти е истинска и смирена? Наблюдавай, дали тя излъчва веселие, дали извира сърдечна благодарност? „Когато, стоейки на молитва, ти се почувстваш обладан от радост, която превъзхожда всички други, тогава наистина си открил молитвата”.

Следователно молитвата е причина за радост. Непременно обаче трябва да водим борба срещу греха, срещу страстите. Но това не трябва да ни угнетява, след като сме предали живота си на Иисус Христос. Борбата е необходима, за да бъде благословен нашият живот. Ако искаме да имаме успех, не трябва изобщо да огорчаваме ближния, да не се месим в живота на никой човек, да не принуждаваме никого, да не нараняваме никого, да не наскърбяваме никого, нито да се дразним от другите. Нашите социални взаимоотношения трябва да бъдат естествени и прости. Да чувстваме, че другите - всички и аз самият - сме едно, разглеждайки „себе си и всички като едно”, без, разбира се, да си променяме начина на мислене или да се отклоняваме в живота и общуването си. Тогава молитвата е лесна. Достатъчно е само да оставим Бог да действа в нас, както човекът на село сее и чака дъждец от Бога.

Ние ще си извършваме нашия подвиг, ще споменаваме Иисусовото име, някои с уста, други наум, някои с ума в сърцето, други както Божията благодат им дава, когато ги посещава, а духът им проблясва и с възглас посреща Бога.

Разбира се, заслужава си да отделяме много време – колкото е възможно, за да приложим светоотеческото слово „принуждавай себе си много да се молиш”, оставяйки всичко на Господ. Но дори една молитва да кажем, и това има голяма стойност. Както казва св. Исаак, „смятай всяка молитва, която се принася нощем, за по-ценна от всичко, което се върши денем…” И става още по-плодотворна, ако я принасяме през нощните часове.

Остави всичко на Бога, както и Той Самият казва на всеки един от нас. Върши делото си, а умът ти да бъде в молитвата! И избери добър наставник, ръко-водител към Христос.

Трябва обаче да подчертаем, че по въпроса за духовния живот Божията благодат извършва всичко и заради това можем да бъдем спокойни.

Иисусовото име, молитвата на ума е, както казват светите отци, съсъд с миро. Отваряш го, обръщаш го и мирото се излива, мястото се изпълва с благоухание. Викаш „Господи Иисусе Христе” и се излива благоуханието на Светия Дух, получаваш „залога на Божествения Дух”. Защото „Светият Дух от съчувствие към нас се вселява (у нас) и ни насърчава да обичаме духовната молитва”. И най-вече Той се моли вместо нас за нас, които забравяме, и взима върху Себе Си нашите недостатъци, нашата сквернота, нищетата на нашето битие. Защото всеки един от нас е храм на Бога и когато се молим, ставаме свещенодеятели на великата тайна. Затова един отец на Църквата казва много хубаво: „Вземи една кадилница да покадиш, защото Христос е тук, в сърцето ти, от което изгрява „Господи Иисусе Христе”. И на друго място казва: „когато чуваме звука на някоя кадилница, нека си припомним, че сме храм, и нека почувстваме с ума си, че кадим на Христос, Който е в нас, като по този начин се покланяме на тази скиния на Светия Дух”.

Помислете само, в нас е Царството на Бога – Неговият дом, където „ограничаваме безтелесното в тяло”, чрез което в нас се извършва „небесно поклонение”. Заедно с Него са и всички наши хранители - светците, които са сукали от гръдта на Светия Дух. Те са наши братя и приятели, които ни очакват, обичат ни и ни карат да се чувстваме блажени, както казва пророк Исайя: „блажен, който има близки в Йерусалим”, на небето. Помните ли това, което Христос каза? „Казвам ви наистина: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие” (Лука 9:27). Това важи и за нас. Когато се молим, Духът ни удостоява да осъзнаем Бога и да преживеем тези тайни. А светците стигат до там да познават Христос – Този, за Когото казват, че никой не Го е видял и никой не Го познава. Обаче! Благодарение на молитвата проумяваме „немислимото и свръхестествено съдържание на нашия Бог”, след като всеки извор извира от благодатта на Духа, чрез което научаваме за неизказаната красота на Бога.

И дори да не стигнем до това, отново молитвата ще ни донесе благословение, утеха, благодарение, опрощение, спасение, „на всеки това, от което има нужда”.

* * *

Накрая, нека видим, как се преживява молитвата на Света Гора.

Един светогорски подвижник казва (няма да кажа името му, защото е жив): „Ах, двайсет и четири часа в денонощието не ми стигат да се моля!” Разбирате ли, каква молитва има този човек? Схващате ли, каква сладост има в нея, след като погледът и сърцето му непрестанно се обръщат към Бога по духовен начин? Всеки, който изпита сладостта на Бога, ще казва така.

Да, на Света Гора се молят – в манастирите и извън манастирите. През последните години просияха велики личности като Даниил Катунакиот, Калиник Исихаст и толкова други.

Един от нашите монаси, който почина преди няколко години – старецът Арсений, благословеният, дори не искаше да спи, а висеше на някакви въжета и се молеше, като се подпираше на едно дърво, за да може да се моли, както и много други монаси са правили. Когато се молеше и правеше поклони, удряше главата си в пода. Казваше: „Грешен съм и Бог няма да чуе молитвата ми – поне да чуе удрянето на главата ми. Грехът ми е толкова голям, че молитвата не излиза от гърлото ми”. И чувстваше радост! Непрестанно се молеше. Да бяхте видели лицето му. Ако бяхте видели как почина, щяхте да кажете: „Наистина, блажена е смъртта на преподобния!”

Един друг монах, както се молеше една нощ по време на богослужението, умът му се възнесе и полетя над морето, слезе в планините и долините, надзърна в дърветата, цветята, рибите в морето, планините, островите, разгледа земята и небето и видя, и чу, че всичко славослови Бога. От онзи ден не можеше изобщо да седи – и от чистите му очи сълзите не спряха. Той видя и казваше, че творението, което няма душа, излива сълзи чрез славословието – „а аз, който имам душа, живея в греха”.

На Света Гора никога не е имало недостиг на монаси – исихасти и подвижници – без прекъсване, до днес. Нека споменем тук и св. Силуан, чийто живот беше непрестанна и неизчерпаема молитва.

През последните години един друг подвижник – старецът Йосиф Исихаст посвети живота си на молитвата, която дълбоко попи, направи я своя сила и я преживяваше чрез опитно и сладостно възхищение на рая. Днес той има много духовни внуци.

От Света Гора молитвата на ума се разпространи по целия свят. Оттук светогорецът Паисий Величковски разпространи молитвата сред славяните. Също така отец Софроний – също светогорец – я пренесе в Европа.

Света Гора е оказала влияние и върху св. Атанасий Метеорски, върху св. Дионисий Олимпски, които са вдъхновили мнозина други. Брой нямат! Симеон Монохитон, старецът Яков, св. Теона, Коливадите! Молитвата премина през целия свят! Така в Русия имаме Света Гора! И в Сърбия имаме Света Гора! Където и да отиде човек. Днес в Европа имаме манастири, основани от светогорци, които имат за цел да разпространяват молитвата, доколкото това е възможно.

* * *

Възлюбени, какъв би бил животът ни без тази молитва?

И какъв е целият свят без молитвата?

Сърце, което не притежава тази молитва, ми се струва, че прилича на найлонова торба, в която поставяш нещо, но бързо ще се скъса и ще я хвърлиш.

Това, което осмисля целия наш живот и съществуване – защото ни дава Бога, е нашата молитва.

Казват, че когато хората престанат да се молят, ще настъпи свършекът на света. Но възможно ли е те някога да спрат да се молят? Не, защото винаги ще има хора, които обичат Господ. И докато има такива души, светът няма да бъде погубен. Непрестанната молитва тайнствено го напоява.

Напротив, някога светът ще бъде обновен и както досега е състрадавал и състрадава заедно с човека за тлението на природата, тогава, когато ще има ново небе и нова земя, ще се сърадва за вечното веселие и слава на човешкия род в божественото светоизлияние.

Превод от гръцки език: Константин Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x444 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.