Продължение на "Бог вече е видял сърцето ти"
Освен различните форми на перфекционизъм, които познаваме в светския живот, съществува и религиозен перфекционизъм.
Тази невроза, това вътрешно безпокойство, внушава на човека, че преди да се помоли, трябва най-напред да приведе душата си в някакво „подходящо“ състояние. Оттук идва и онова познато твърдение, което непрекъснато чуваме: „Не съм готов“. Не съм готов да се оженя, да отида на църква, да се причастя, да се помоля или дори да отида на работа. Но какво означава човек да бъде готов? Кой е готов и кой може да определи кой е готов и кой не е?
Аз много се боя от хората, които заявяват: „Вече съм готова да стана майка“. Треперя за децата, които ще родят, сякаш ги очаква един Хитлер! Защото усещането, че вече си способен, съвършен и напълно подготвен, накрая ще те смаже. Същото е и с онзи, който заявява: „Сега вече ще се оженя – свирете, музиканти!“. Въпросът не е да смяташ, че можеш, а да си способен вътрешно да понесеш онова, което предстои. Необходимо е в теб да е настъпила духовна промяна, да се е отворило пространство, да се е разширила способността ти да обичаш, така че да можеш да приемеш другия именно в неговата различност.
Затова и в Църквата ме смущава изразът „трябва да се подготвя, за да се причастя“. Какво означава това? Да си поставя две-три цели и да ги изпълня? Да се почувствам силен, способен и достоен?
„Успях, отче, постих!“, казва някой. А след това добавя: „Догодина, живот и здраве, пак да успеем“. Подобно разбиране произлиза от един религиозен морализъм и пиетизъм, които са ни възпитавали да възприемаме себе си като победители.
Христос е най-победеният човек в историята. Но Той е прославен в Бога и е наш Спасител. Човечеството трудно може да приеме, че е било изкупено от Един, Който в очите на света е изглеждал победен. То би предпочело да бъде спасено от някой, който е преуспял. Историята обаче бе изкупена и разделена на времето преди и след Христа, Който според мерките на света е претърпял поражение в живота: оклеветен, самотен, отхвърлен, без деца, без семейство, без нищо. За света такъв човек е нищо. Ако не си създал семейство, ако нямаш деца, сякаш нищо не си постигнал. И тъкмо Този, Който бе смятан за нищо, Който бе оклеветен, измъчван и останал без човек до Себе Си, изкупи човечеството.
Затова смисълът не е да пристъпваш към причастие като човек подреден, силен, уверен и удовлетворен от себе си. Трябва да пристъпваш със съкрушено сърце, с истинско смирение и вътрешно покаяние.
Полагаш усилие да постиш, но не превръщай това усилие в подвиг, с който да се хвалиш. Нека то бъде израз на любов, на жива обич към Христос. Казваш си: „Какво мога да Ти дам? Нека Ти дам малко от храната си. Какво мога да Ти принеса, Христе мой, в отговор на Твоята любов? Нека Ти дам малко от съня си. Тази вечер ще остана буден за малко, за да поговоря с Теб и да прекарам това време заедно с Теб“.
Да дадеш нещо на Христос от любов, а не с нагласата на завоевател; не с претенции, не като победител, който разчита на собствената си сила.
Не е необходимо първо да чакам да поправя нещо в себе си. Не трябва да чакам да стана някакъв друг човек. Дори единственото, което можеш да кажеш, да е: „Христе мой…“, кажи го.
Знаете, че молитвата често ни помага изключително много, особено в периоди, когато не сме добре, когато изпитваме тревога или скръб. Тогава е много полезно да произнасяме кратки молитви, понякога само една дума: „Христе мой!“, „Пресвета Богородице!“, „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“, „Слава Богу!“.
Светите отци наричат тези кратки и непосредствено насочени към Бога възгласи „молитви-стрели“. Понякога човек не е способен да каже много. Не може да прочете цялото повечерие, защото още на втората страница силите му го напускат; не може да прочете и целия акатист. Тогава нека просто легне и каже: „Аз съм тук. Дойдох на нашата среща. Не зная какво да Ти кажа. Уморен съм и съм съкрушен, но все пак дойдох при Теб, Господи“. Тези кратки думи могат много да помогнат.
В подобни трудни моменти дори не е необходимо да казваш нищо. Опитай просто да останеш там, в тишината. Седни на края на леглото, на стола или на малкото столче, където обикновено се молиш. Остани безмълвен и слушай. „Какво да слушам?“ Нищо. Просто остани в тишината. Струва ми се, че именно това не можем да понесем. Изключи телефона и телевизора и остани сам поне една минута. Опитай още тази вечер. Ще видиш колко бързо ще посегнеш към телефона и ще си кажеш: „Нима още не е изминала минутата?“. Тази една минута ще ти се стори цяла вечност.
Казвал съм това и на други беседи, а хората ме питат: „Само една минута ли?“. Да, остани една минута и измери времето. Ще видиш колко трудно минава. Не можеш да издържиш дори една минута в покой и тишина. Днес остани една минута. Утре нека бъдат две, а после три. Защо? За да се научиш не само да говориш на Бога, но понякога и да Го слушаш.
Обикновено отиваме на молитва само за да кажем на Бога всичко, което имаме да Му казваме. Но понякога поседи и остави и Той да ти каже нещо. Остани, за да чуеш и Божията вест към теб. Остани, за да разговаряте.
Чувал ли си някога Бога да ти говори? Оставял ли си Го поне веднъж в живота си да ти каже нещо? А къде би могъл да Го чуеш?
Непрекъснато държиш телефона в ръка, непрекъснато си пред някакъв екран или телевизор. Заобикалят те шумът на града, автомобилите, работата, тревогите, скръбта и неспирните вътрешни монолози. Не оставяш себе си нито за миг в покой и тишина. Започни от това. „Но аз не зная как да се моля.“ Няма нищо. Седни на столчето пред иконите. Запали свещта и кандилото и остани там, без да казваш нищо. Постой една-две минути, след това стани и си тръгни. На следващия ден направи същото. И по-следващия – отново. Постепенно ще се научиш да слушаш.
А какво ще започнеш да чуваш най-напред? Собственото си тяло. Ще осъзнаеш, че имаш тяло. Успокой се. Седни. Остани там, в тишината. Поеми дъх и си кажи: „Съществувам. Тук съм.“ След това започни бавно и спокойно да повтаряш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Без напрежение и без тревога дали ще успееш. Умът ти ще се разсейва, мислите ще се разбягват, няма нищо страшно. Това е тяхната работа; остави ги. Какво представляват шумът и помислите по време на молитва?
Представи си, че се намираш сред красиво езеро. Седиш спокойно в лодката си, ловиш риба и се наслаждаваш на гледката. В един момент покрай теб преминава бърза моторна лодка и вдига вълни. Ако не се уплашиш, не скочиш във водата и не започнеш отчаяно да се бориш с вълнението, а останеш на мястото си, след малко водата отново ще се успокои и тишината ще се върне. Така е и с помислите. Не се страхувай и не се смущавай. Дяволът иска да ти внуши: „Какъв лош човек си, щом мислиш такива нечисти неща!“ Или: „Каква е тази молитва, щом умът ти не може да остане съсредоточен дори една минута?“ Не му отговаряй. Остави го да говори. Не се чувствай виновен и не се смущавай. Кажи си: „Такъв е човекът, такъв е човешкият ум. Няма нищо.“ И отново се върни към молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Умът ти пак се е отклонил? Няма нищо, върни го отново.
Когато постепенно се упражняваш във вътрешното внимание, ще видиш, че умът ще се разсейва все по-рядко и ще ти бъде все по-лесно да го събираш. В един момент молитвата ще слезе от ума в сърцето. Тогава ще почувстваш радостта, вътрешното разширяване, умилението, сълзите и онзи дивен покой, който не зависи от никакво външно спокойствие.
Животът ти може да е тежък, дори непоносимо тежък. Може да имаш дългове, да си болен и да си затрупан с проблеми. И въпреки това вътре в теб да има радост.
Христовата радост няма нищо общо с радостта на света. Тя не е радостта от разрешените проблеми, от идеалния живот, от съвършените обстоятелства, от удоволствието или успеха. Това е външна и променлива радост.
Христовата радост не разрешава непременно външен проблем. Затова можеш да страдаш от всички болести на света, а лицето ти да сияе и да излъчва светлина. Възможно е нито един от проблемите в живота ти да не е разрешен, а вътре в себе си да имаш надежда, вяра, сила и светлина, огромна светлина, която те води.
Затова, дори когато от нас не излиза нищо и не намираме думи, достатъчно е да оставим Светия Дух да дойде и да преобрази онова, което безмълвно носим в себе си, превръщайки го в молитва. Най-зрялата молитва не е онази, която впечатлява, а онази, която учи човека да се оставя в Божиите ръце. И може би най-великото проявление на вярата не е да говориш много на Бога, да Му казваш красиви думи, изящни изрази и впечатляващи фрази.
Понякога хората ми казват: „Отче, не зная какво да кажа на Бога“.
Как така не знаеш? Просто Му кажи: „Страх ме е.“ Нима не можеш да кажеш: „Чувствам се сам“? Кажи Му го така, както го усещаш. Какво смяташ да правиш пред Бога, литература ли да пишеш, поезия ли да съчиняваш? Бог не иска от теб да бъдеш Одисеас Елитис. Говори Му простичко, от сърцето си. Кажи: „Страх ме е. Пречупвам се. Треперя. Помогни ми!“ Както казвал един духовник: „Христе мой, побързай, защото ме губиш!“
Истинската молитва е да позволиш на Бога да говори в теб там, където ти самият вече не можеш да говориш. Да Му позволиш да те победи.
Позволи на Бога да те победи. А какво означава това? Да оставиш Той да те завладее. Не ти да победиш Бога, да Го подчиниш и да Му определяш какво да прави, а Той да победи теб.
И може би, с това ще завършим, най-големият Божи отговор на нашите молитви не е разрешаването на проблема ни. Защото днешният проблем може да бъде разрешен, но утре ще се появи друг. Днес едно се урежда, а на следващия ден възниква нещо ново.
Следователно най-големият Божи отговор на молитвата не е премахването на проблема. Най-големият отговор е присъствието на Самия Бог и връзката, която изграждаш с Него.
В крайна сметка Самият Бог е отговорът на молитвата. Той Самият е отговорът. Много пъти казваме: „Боже мой, направи това за мен!“ А Той сякаш ни отговаря: „Няма да го направя“. „Защо, Боже мой?“ „Защото, ако ти дам всичко, което искаш, никога повече няма да Ме потърсиш.“ Казваш: „Боже мой, отнеми това от мен, моля Те!“ А Той отговаря: „Няма да ти го отнема. Ако го отнема, как ще продължиш да Ме търсиш? Ще се успокоиш и ще се настаниш удобно в живота си. Ще ти липсвам, за да Ме търсиш вечно.“
Какъв е смисълът на Господнето Възнесение, което празнуваме? Бог се отдалечава, за да бъде търсен вечно. Защото иначе нашият нарцисизъм и егоизъм биха Го превърнали в наше притежание, в предмет, който ни принадлежи.
Христос сякаш казва: „Отивам си, възлизам при Отца, за да продължаваш вечно да Ме желаеш и непрестанно да Ме търсиш.“
И това търсене ще те кара да израстваш, ще те преобразява и освещава. Именно това търсене ще доведе Божието присъствие в живота ти.
Затова приемай и изпитанието си. Старецът Емилиан Симонопетритски казвал: „Добре дошла, скръб. Добре дошла, болест. Добре дошло, изпитание.“ Ще ми кажеш, че това е трудно, дори ужасяващо. Да, но такава е действителността, защото изпитанията така или иначе ще дойдат в живота ни. Напълно нереалистично е да вярваме, че нищо тежко няма да ни сполети. Ще срещнем болести, произшествия, нещастия, проблеми и всякакви трудности.
Въпросът не е дали изпитанията ще дойдат. Въпросът е да имаш Христос до себе си.
Следователно отговорът на молитвата не е разрешаването на проблема. Отговорът на молитвата е Самият Христос, Самият Бог. Ако Той е с теб, никой не може да бъде против теб, както се казва в Свещеното Писание.
