Продължение от „Енория, която няма за цел обòжението на членовете си, не е църковна“
3. Енорията в историята
Въпреки всички процеси енорията, със своята духовна и социална дейност, е оцеляла като място за възраждане и обновяване на живота през целия византийски и следвизантийски период. Възродителни духовни движения като това на св. Симеон Нови Богослов († 1037 г.), на исихастите (14 в.), на Коливадите (18 в.) са придавали христоцентрична насока на нейния път, като отново са връщали епископа (презвитера) исихаст и изцелител в живота на Църквата и са поставяли духовния живот (като път към обòжение) в епицентъра на църковния живот. От 1821 г. до днес под влиянието на западномислещите просветители и най-вече на Адамантиос Кораис клириците изоставят исихазма, бидейки затворени в рамките на пиетизма и морализма.
По време на робството е бил развит общностният дух в енорията и е била продължена традицията на живота в общността, характерна за Православието. Общностната организация на поробения народ не е била нещо ново. Това е бил православният „колективизъм“ с чисто духовни, а не рационалистически основи.
Робството дори е било предизвикателство за завръщане към раннохристиянската община чрез укрепването на връзките сред гърците и развиването на солидарността в техния живот. През робството е станало това, което в по-голяма степен и с по-голяма сила се наблюдава дори и днес в гръцката диаспора. Разбира се, за формирането на този живот са допринесли манастирите, които са продължили да съществуват във и извън градовете, както е било във Византия, и които са били автентичната основа за общностния дух. В енорията е било силно развито съзнанието на поробените гърци, че са братя помежду си и затова те така са се обръщали един към друг. През 1835 г. Константинос Икономос с тъга отбелязва, че новата европейска култура е отстранила обръщението „брате“, въвеждайки латинското „господине“ (Monsieur, Μein Herr, Signore и пр.).
По време на робството енорията e обхващала целия живот на общината. Храмът е бил средоточие и изходна точка за дейността на занаятчийските еснафи, които са имали своите светци-покровители. Енорията е поддържала духовния живот, насочвала е духовната борба, водела е към покаяние и солидарност, особено през Великия пост, с взаимното опрощаване и Пасха. Св. Евхаристия и храмът са били средоточие и изходна точка за всички обществени събития. Трудът на село (оран, сеитба, жътва, събиране на реколтата), подпомагането в земеделието на онези, които са имали нужда от това, образованието – по принцип свещеникът е бил и учител, индивидуалните събития, които са се превръщали в обществени (раждане, кръщение, брак, погребение), честването на светците, панаирите-пазари и преди всичко или по-скоро във всичко това видно място е заемал свещеникът, който е бил духовен отец, приятел, брат, съветник, помощник.
Следователно изобщо не е странна жестоката полемика на франките-баварци, западните мисионери и латинизираните им гръцки сътрудници срещу манастирите, монасите и верните на Преданието духовници във Византия. Защото те добре са знаели, че благодарение на манастирите се е запазила културата (общностният дух) на гръцкия народ, който те са искали да унищожат, за да могат да ни латинизират. През 1833 г. в малката свободна Гърция е имало приблизително шестотин манастира, което означава, че близо до всяко по-голямо селище е имало един или повече манастири, които са действали – въпреки обратното мнение на враговете на гръцкия народ – като духовна лечебница и купел за възраждането на „поданиците“. Латините добре са знаели това. Хиляди мними западни пътешественици, а всъщност съгледвачи, през целия период на робството са обхождали Гръцкия изток и са опознавали всички подробности от неговия живот. Според британския историк Стивън Рансиман – добрър познавач на нашата история – хората в селата, до които е имало манастир, са били щастливи, защото той е поддържал идентичността на гърците и е бил място за тяхното ново духовно и национално кръщение.
Инструмент за унищожителната мания на Запада срещу манастирите е било тяхното затваряне или промяната на тяхната дейност. Последното е означавало изравняване на византийското монашество със западното монашество, т. е. премахване на неговата духовна, изцелителна и възраждаща роля и превръщането му във фактор за социална полезност и социален активизъм съгласно латинските модели (срв. папските монашески ордени). Накратко, стигаме до „светското монашество“ на различните организирани групи, чиято основа не е апостолско-светоотеческата мисия на монашеството, а социалната мисия и дейност съобразно западните модели. Така и енорията, особено в градовете, е загубила връзката с манастира и е бил унищожен моделът за формиране на енорийския живот, който се е приспособил към социалните изисквания на епохата и западните рамки за неговото развитие. От 19 в. нататък тези, които са имали консервативно мислене, са станали жертва на западната антимонашеска пропаганда и са допринесли за създаването на една „Нова Гръцка църква“ (изразът е на Константинос Иконому) без традиционното монашество и неговите духовни предпоставки.
4. Възможности и перспективи
Следователно, резонен е въпросът: какво може да се направи днес? Няма да отговаряме с нравствени изисквания, които са лесни за формулиране, но много трудни за прилагане. Ще споменем някои неотложни неща, без които нито едно истинско възраждане на енорийския и църковния живот не е възможно.
На първо място е много важно и в съвременната историческа действителност да имаме есхатологично съзнание за Православието. Ще рече, в днешната политико-културна и социална обстановка всички ние и нашият енорийски живот да отговарят на првославния дух. Това е позицията на Православието във всяка епоха. То пребъдва в историята не чрез някаква консервативна връзка с миналото, а като актуализира Преданието в настоящето, движейки се в собствения си траен живот и свидетелство. Това става чрез съхраняването на рамките, в които неговият живот може да стане траен опит.
Динамичното завръщане в нашето предание не е възможно, ако не изясним първо каква е нашата цел и ако не осъзнаем нашето положение и отдалечаването ни от православната автентичност (автентичното Православие), както и ако не сме завладяни от „безумна любов“ към „първосъздадената красота“. Но винаги става така. Покаянието не е възможно без осъзнаването на греха. Въпросът е: как съвременният православен християнин ще разпознае, кой е автентичният православен живот ако няма трайна и пряка връзка със светоотеческото предание? Трагично е, че в богословски аспект постоянно черпим от „пукнати водоеми“. Протестантски и римокатолически богословски книги, пълни с рационализъм, интелектуализъм и метафизика, странни хрумвания и импровизации, се приемат за църковно богословие не само от тези, които са учили в чужбина, но и в нашата страна, като тези книги са преведени от любителите на тяхното „красноречие“ и интелектуални философски прозрения и се предлагат от тях като връх на богословската „наука“.
Така съграждаме едно „европейско християнство“ като това, което покойният Адамантиос Кораис е искал и е планирал за нова Гърция, но което е напълно чуждо на спасителната светоотеческа духовност. Неопетненото християнско предание можем да открием при св. отци и в богослужението на Църквата. Голямо благословение за нас е, че днес се публикуват много светоотечески съчинения. При изследването на св. отци се нуждаем от подходящи „ключове“ и само възроденият в светоотеческия дух човек може да ни ги предложи.
Само чрез светоотеческия дух можем да осъзнаем, че главната цел на енорията не е извършването на някакво социално и благотворително дело или изчерпването в „обреди“, „чествания“ и бюрократични процедури, а да бъде жива и дейна „работилница“ за спасение-обòжение, да бъде арена на борбата срещу смъртта, греха и тлението, и купел за възраждане и възкресение. Само тогава социалната (благотворителната) дейност ще бъде вплетена в борбата за обòжение, а общностният дух и братолюбието ще бъде естествен плод на общението с нетварната Божия благодат.
Когато вярващите осъзнаят истинската причина за съществуване на енорията, тогава тя ще престане да бъде място за случайна среща и ще се превърне в абсолютен център за целия живот на тези, които искат да бъдат християни. Тогава храмът няма да се ограничава до място за обреди и в най-добрия случай до богослужебен център, а ще действа точно както съборния храм в манастира. Както в общежитийния манастир съществува трайна връзка между св. Трапеза, общата трапеза и килията, а Литургията в храма продължава като Литугия и на трапезата, и в килията, така и в автентичната енория дейността на енорийския център се разпростира в дома на всеки енориаш, който също се превръща в „домашна“ църква. Допълването и взаимното проникване на храма и дома е наложително.
Така се постига необходимото единство на духовния и обществено-политическия живот, което за православния християнин е естествено. Този смисъл има последованието на водоосвещението „при всъпване в длъжност на общинска власт“ в Молитвослова. В молитвата се казва: „... пак ни даде властници, за да властват и отсъждат сред народа... Ти ни даде властници по сърцето ни, затова Ти им дай да властват със съзнание... Направи ги служители за доброто. Научи ги на Твоите пътища и ги настави в Твоята истина, за да постъпват без злост и да устояват в правдата. Да служат, а не да им се слугува. Да не властват те над нас, а Ти да властваш над нас чрез тях...“. По този начин енорийският живот си възвръща своето единство и пълнота, които в него според Преданието са дадени на теория, но на практика той се различава, защото е формиран не въз основа на молитвите, а на чужди образци, проникнали в нашата страна и насила налагани в нашия живот.
Пълното ни отдаване на енорийския живот изисква абсолютното прекъсване на всяка връзка със света – например, с политичесни партии и идеологии, но и различни организации без значение на техния характер, които затрудняват енорийския живот, като го маргинализират и обезсилват. Така ще се сложи край на течението, чието начало е поставено от Апостолос Макракис († 1905 г.), според което вместо да се стремим към възраждането на нашата енория трябва да я изоставим за сметка на една пара-енория, дори не в смисъл на парацърковност, а на частна инициатива. Нашата епоха, наред с процесите, които се наблюдават в преориентацията на нашата мисъл, е подходяща за връщането на енорията в центъра на целия ни живот.
Това „връщане“ – бих казал по-добре: промяна на начина на мислене (това е значението на гръцката дума μετάνοια = „покаяние“, бел. ред.) – е възможно чрез Божията благодат. Защото, въпреки противоположните усилия на мнозина, Бог е поискал образецът за енорийски живот – общежителният манастир – да остане жив и деен в нашия живот. Докато съществуват православни манастири, ние не губим надежда. В Православната църква (от 4 в.) енорийският живот винаги се е формирал въз основа на живота в манастира. Това, което днес някои духовници и миряни с „напредничаво“ мислене смятат за проклятие, т. е. зависимостта ни от манастира, в историята на Византия е било благословение. В нашия църковен живот манастирът се е превърнал в образец и правило за живот от 4 в., защото преди това животът на християнските общности в света е имал общежитиен характер, свързвайки духовността и социалната дейност в неразривното единство на живота.
Обикновено хората искат от говорещия нещо по-практично: конкретни предложения. Личното ми мнение е, човек има нужда не от такива планове (рецепти), а само от благодатта. „Търсете и ще намерите“, точно както и в духовната борба. Въпреки това ще предложа няколко конкретни стъпки, които могат да послужат за начало на нашия опит.
Смятам, че първата и най-неотложна стъпка е нашата повторна евангелизация, нашето повторно – макар в началото и теоретично – свързване със светоотеческото предание, нашето повторно запознаване с него. Ако не придобием светоотеческо съзнание, светоотеческа мисъл и „ум Христов“, всяко усилие е напразно, колкото и голямо желание да имаме. Защото нашето съзнание е белязано от такова духовно объркване, заблуда и разногласие, че не е възможно да се стигне до единство и единомислие. Векове наред в нас се натрупва такъв светски дух, папизъм и протестантизъм, че православните критерии са напълно „погребани“, а нашите рефлекси са напълно обездвижени. По правило ние, духовниците, „се държим като папата“, а миряните „протестантстват“.
Въз основа на личния си опит бих предложил отново да се запознаем със съчиненията на Коливадите и най-вече на св. Никодим Светогорец, както и на св. Козма Етолийски. Необходимо е възхождане – от Патерика да преминем към Наръчник с духовни съвети на св. Никодим Светогорец и оттам – към неговото Добротолюбие. Така ще бъдем смирени ученици, както детето, което тръгва от яслата и стига до университета. Това трябва да се превърне в цел на всички нас, духовници и миряни, а ще се осмеля да кажа – и на богослови и небогослови. Тези, които не са преминали по този път, трябва час по-скоро да тръгнат по него. Разбира се, цялото наше усилие ще бъде подпомогнато от богатия богослужебен и светотайнствен живот в енорията.
Нашето единство в духовния подвиг с Божията помощ ще доведе до единство на ума, а умът според Христос – до нашето възраждане и израстване в Христос.
Превод: Константин Константинов
* „Ενορία – η μεγάλη μας οικογένεια“ – στο: Μεταλληνóς, Γ. Ενορία και Εκκλησία, εκδ. „Ορθόδοξος Κυψέλη“ 2004 (бел. прев.).
