Втора част на беседата Изкуството на молитвата
Помисълът идва тихо, почти неусетно, и започва да шепне: „Купи и тази рокля. Вземи и онези обувки“. Имаш вече десет чифта, но той настоява: „Още един няма да навреди“. Познавам хора, които притежават по четиридесет чифта обувки. Един от тях с иронична усмивка се питаше: „Какво сме станали – стоножки ли? Ако имахме четиридесет крака, да, щяхме да ги носим. Но с два?“. Замисли се, чедо мое: Възможно ли е един човек да има нужда от четиридесет, петдесет, дори шестдесет чифта обувки? Не, това вече не е нужда. Това е страст. Това е ненаситност. Това е душевна болест. Купуваме и трупаме – обувки, дрехи, чанти, предмети. Не защото ги използваме, а защото вътре в нас има нещо незапълнено. И се опитваме да го напълним с вещи.
А нуждата е проста: Един чифт за зимата, един за лятото. Може би още няколко – за различни поводи, за удобство. Десет чифта – добре. Но четиридесет? Къде отиват всички тези неща? Истината е, че това е страстта на човека – непрестанно да желае, да притежава, да се усеща пълен чрез външното. И точно тук идва нуждата от аскеза. Не просто от външен отказ, а от вътрешно упражнение в свобода.
Помисълът те притиска: „Купи го!“. А ти спри, поеми дъх и запитай: „Нуждая ли се от това? Ходя ли бос? Студено ли ми е?“. Ако отговорът е „не“, тогава нека не го купувам. Това, дете мое, е форма на пост – не само телесен, а и душевен. Да откажеш не защото не можеш, а защото не искаш да бъдеш роб на помислите.
И това е аскеза. Това също принадлежи към духовната борба – към нейната практическа страна. Понякога идва момент, когато ти се иска да отвърнеш на някого: „Ей сега ще му кажа да разбере…“, „Сега ще види той, всичко ще му кажа…“. И тогава идва добрият помисъл и ти казва: „Не го казвай. Не е нужно“. Това е аскеза. Това е практическа форма на духовна борба.
Друг път идва желанието да защитиш правото си. „Защо да ми говори така? Сега и аз да му кажа едно-друго!“. Казваш си обаче: „Не. Няма да кажа нищо. Ще замълча“. И това е аскеза. Това е подвиг.
Или да вземем друг пример – оставането в църквата. Сега е лято, в Никозия е жега, горещина. Църквата задушна, вътре е 50 градуса. Помисълът те съветва: „Остани си вкъщи. Отиди другата неделя. Или пък отиди на море“. А ти казваш: „Не. Ще отида в църквата. Ще се потя, ще се топя, … но ще отида“. Това също е аскеза.
Същото е и с молитвата. „Ще настоявам. На всяка цена ще се помоля. Както мога – дори слабо, дори несъвършено, но ще се моля“. Разбира се, всичко това трябва да става с мяра и с духовен ръководител. Не бива да се стига до крайности, да се натоварваме с повече, отколкото можем да понесем. Св. отци казват: „По-добре малко, но редовно. Малко, но добро“.
Например: десет минути молитва, петнадесет минути – достатъчно е, ако се прави всеки ден. Всяка вечер. Първите шест месеца дори две-три-пет минути. След още шест – още пет минути. Постепенно, с постоянство. Така се изгражда духовният живот – не с огромни скокове, а с вярна, тиха крачка.
След година ще можеш да се молиш двадесет минути. След още една – тридесет. Много хора обаче започват с ентусиазъм – хвърлят се в продължителни молитви, часове наред. И след месец? Спират всичко. От много – на нищо. А това не е правилният път.
Св. отци ни казват: „По-добре малко, но добро. Малка работа, но постоянна“. А не: много и после – нищо. Защото тези, които започват с „голяма работа“, бързо се изтощават и се отказват.
Това е първият етап на духовния живот – очистителният. Ако проявим постоянство в него, духовната работа напредва. И тогава умът започва да се очиства. Започва да се просветлява.
В началото умът е объркан, замъглен. Не знае какво да прави. Не различава доброто от злото. И затова му е нужна заповед. Например: „Защо да не желая вещите на ближния си?“. И отговорът е: „Защото Бог го е заповядал“. Умът обаче не го приема. „Ама ми харесва. Ама го искам. Защо да не го взема?“. И все пак, въпреки нежеланието, се покоряваме на Божията заповед. Казваме си: „Щом Христос го казва, щом Бог го иска – ще го направя. Дори и да не искам, ще го направя“. Заставаме срещу себе си като господар, като властник. И казваме на ума си: „Не ме интересува какво искаш. Ще направиш това, което ти казвам. Ще изпълниш това, което е Божия воля“.
Може умът да желае греха – да иска да открадне, да излъже, да падне в изкушение. Ние обаче отговаряме: „Не ме интересува какво искаш. Няма да ти позволя да го направиш“. Така волята остава твърда, устойчива, дори когато умът не разбира. Защото често грехът изглежда привлекателен, изкушаващ. „Колко хубаво ще е да го направя! Какво пък – една грешка, нищо няма да стане. Никой няма да разбере. Няма нищо страшно“.
И когато вървим по този път, тогава умът започва да се очиства. Идва духовната работа и умът започва да разбира. Появява се вътрешна хармония, равновесие. Както казват св. отци, умът се събужда. Излиза от летаргията, от дълбокия сън на страстите, и започва да вижда. „Къде бях досега? Какво правех?“. „Каква суета ме беше завладяла? Исках да придобия, да трупам, да блестя, да се показвам, да се издигам… Да мисля, че аз съм всичко, а другите нищо“. И тогава умът проглежда. Просветлява се. И започва да има истинска преценка.
Когато умът придобие правилна преценка, започва да разбира какво е правил, къде е грешил. Тогава, казват св. отци, идва естественият плод – правилната употреба. Умът вече не само различава правилно, но започва и да използва нещата по предназначение. Казваш си: „Погледни се, клети човече, какво правиш? Какви са тия дрехи, които носиш? Отиде и даде 1000 лири за една рокля… 500 лири… За какво? Това ли ти трябва? Това ли те прави човек?“.
Когато умът съди правилно, тогава идва и правилното ползване на материалните блага. Използвам толкова, колкото ми е нужно – за себе си, за децата, за бъдещето. Останалото го влагам разумно, споделям, раздавам, давам място на духовното. Когато отида да пазарувам, подхождам с мяра: Ако е нужно нещо хубаво – купувам го. Ако не е – взимам по-скромно. Всичко започва да работи по здравословен вътрешен ред.
И така навлизаме в онова духовно състояние, в което умът се освобождава – от влиянието на средата, от страстните мисли. Това обаче става само когато човек е строг със себе си в практическата страна на духовната борба. Когато не отстъпва, когато не прави компромиси. Защото, щом отстъпваме и се уговаряме със страстите си, умът никога няма да придобие онази сила, която да му позволи да наложи доброто и правилното.
Св. отци казват, че силите на човешката душа са четири – това е философско деление, но те го използват като оръжие в духовната борба. Тези четири сили са: разсъдливост, справедливост, мъжество и целомъдрие. Особено подчертават добродетелта на духовното мъжество. И казват, че тя е нужна най-вече на жените. Защото по природа те често са по-чувствителни, по-емоционални, по-склонни към страх. Същото важи и за мъжете с по-мек характер – всеки човек трябва да изгради в себе си духовно мъжество. Затова, например, монахините носят същото облекло, същото монашеско расо, както и монасите.
Както се подвизават мъжете, така се подвизават и жените. Монашеският образ е един и същ – същото расо, същият път, същата борба. Св. отци казват, че трябва да отпадне разделението между мъж и жена, и всеки човек да придобие мъжествен дух – духовна смелост и сила. Да не се страхува. Да стои твърдо. Да има такава вътрешна решимост, че да каже: „Аз няма да отстъпя. При никакви обстоятелства!“. И наистина, това е достойно за възхищение.
Познавам и аз такива монахини – възрастни жени, но с невероятно душевно мъжество. Една от тях беше старица на осемдесет години, болна, с тяло немощно, но с дух толкова силен, че заради един-единствен помисъл, който я беше смутил в ума ѝ, тя отказа на себе си всякаква утеха. Не ядеше плодове. Нито мляко. Нито яйца. Нито сирене. Нищо. Нито дори малка утеха за тялото. А аз се питах: „Какво е нужно това за една възрастна жена, на осемдесет години, когато други на тази възраст лежат в легло и ги обгрижват?“. А тя стоеше. Работеше. Буквално се изтощаваше в служба и молитва. Стоеше права в храма. Постеше. Бореше се. И всичко това заради един помисъл.
Тази духовна мъжественост е знакът на светците. Миналата седмица бях на Света гора. Посетих старците, онези благословени старци от предишните поколения. Минах и покрай гроба на стареца Паисий, и там срещнах една игумения – духовна сестра, с която сме познати отдавна. Тя беше до него в последните му часове. Разказа ми за последните мигове от живота на стареца Паисий. Разбира се, казваше тя, умът му беше ясен и силен до края. Но най-впечатляващото, най-поразителното, беше друго: Въпреки че черният му дроб беше подут и цялото му тяло страдаше от неописуема болка, ужасни болки – мъчителни, физически, той до последния си дъх не остави духовния си подвиг. Не прекъсна молитвата си дори за миг. Игуменията разказваше: Постоянно викаше някоя сестра и ѝ казваше: „Донеси ми едно столче…“. И му донасяха столче, само и само да може да седне и да казва Иисусовата молитва. След малко: „Намести ме малко по-ниско, донеси ми дървена подпора… Донеси възглавница, да мога да съм изправен… Донеси ми онова столче, да седна така, да се моля по-добре…“. Не търсеше удобство – търсеше възможност да продължи молитвата. А те му казваха: „Отче, защо, какво искаш повече? Смъртта е близо. Свърши се. Тялото ти е подпухнало, не можеш повече, невъзможно е!“. Той обаче не се предаваше. До последния си час остана в молитва, в бдение, в борба.
Когато наближил часът на отшествието, когато дошъл моментът да предаде душата си на Бога, старецът Паисий бил сам. Сам с една сестра, която стояла до него. Малко преди това, извикал всички монахини около себе си. С усмивка им разказвал шеги, говорил с тях, разпоредил всичко около погребението си – къде да го погребат, как да го погребат, всичко уредил сам, с ясен ум и мир в сърцето. А последните му думи преди да предаде духа си били след като вдигнал ръцете си нагоре и три пъти произнесъл: „Мъченичество, мъченичество, мъченичество“. И тогава душата му отлетяла.
Защото, както казваше сестрата, Бог му дарил не само венеца на преподобен и подвижник, а и венеца на мъченик. Понеже изтърпя болестта си с такава душевна мъжественост, без да се предаде, без да се оплаква, без да отстъпи дори на йота. Абсолютно нищо не пожертва от духовната си строгост.
След това отидох на Света гора и посетих колибата, където живееше. Колибата беше заключена, но понеже имахме близки духовни връзки, отците ми я отвориха и ме пуснаха вътре. Влязох в малката му стаичка – какво да види човек там? Едно съвсем мъничко помещение, ниско, с едно легло, приличащо на ковчег. Стаята черна – от дима на кандилата и свещите, които постоянно палеше. На малката му масичка нищо излишно. И там видях нещо странно – едно кресло, направено от самия него. Но не истинско кресло, а обикновен стол, обвит с одеяла, вързани с въжета. Попитах:
- Това защо го е направил?
Отговориха ми:
- Това го направи накрая. За да може да бди през нощта. Не можеше вече да стои прав – болките и кръвоизливите не му го позволяваха. И затова направи това просто кресло, за да не прекъсва бдението си.
Там, на Света гора, видях и друг старец, който още е жив. Той е човек с изключителна простота, смирение и духовна сила. Живее в пълно уединение, не приема никого. Останах за малко с него. Старецът, вече над осемдесет години, почти сляп и почти глух, ми каза с едно съвършено детско сърце:
- Чедо мое, сега съм напълно сляп. И понеже ослепях на стари години, вече не мога да разбера дали съм буден или спя. Всичко е тъмно… И за да съм сигурен, че не съм заспал, непрестанно си правя кръст. Правя си кръстен знак, за да знам, че съм буден, когато се моля.
Защо го прави? Защото този старец има непрестанна молитва – Иисусовата молитва е в него дори в съня. Дали е буден, дали спи – молитвата действа в душата му. И само по кръстния знак разбира дали още е в съзнание или вече го е налегнал сънят. И му казах:
- Добре, геронда, толкова години! Шестдесет и пет години си на Катунаки, в пустинята. Шестдесет и пет години тежка аскеза, духовни подвизи, свети преживявания… Сега си вече старец, почини си малко!
А той отвърна с твърдост:
- Невъзможно! Абсолютно невъзможно.
Защото хората на Бога имат това удивително мъжество – нека го наречем дори свещено безстрашие. Те знаят какво означава да си болен, да те боли, да не можеш да легнеш, да нямаш до себе си човек, който да ти направи дори чаша чай, и въпреки това да не спираш да се молиш, да се бориш, да стоиш пред Бога.
Старецът Паисий, разказваха, не можел дори да си направи чай сам. Представете си – да искаш да изпиеш нещо топло, а да няма никой край теб, никой, който да ти го направи. А и ти самият да не можеш. Може би вие никога не сте го преживявали това – да си в пустинята, в уединение, и да копнееш за нещо съвсем просто – за една топла глътка – и да нямаш нищо, дори чаша вода…
Ето защо Бог, в Своята милост, дарява тези хора с изключителни благодатни дарове. Тези, които са се подвизавали с такава мъжественост и себеотрицание. Те са принудили човешката природа – не с насилие, а със решителност, и така са напреднали в духовния живот.
А ние, които не сме в пустиня, нека поне се постараем да придобием духовно мъжество в малките неща – в ежедневните си желания, в дребните ни удобства, в суетата, в себелюбието… Нека именно там сложим водач – разума (ήγεμόνα νοῦν), който да не позволява да престъпваме Божиите заповеди. И нека започнем, както казахме, с редовен духовен ритъм: с молитва, с постоянство, дори и ако първоначално е само външно, формално, но да бъде всекидневно, устойчиво. За да можем така да запазим практическата духовна работа, в която се възпитава вътрешната сила и верността на сърцето.
Когато човек влезе дълбоко в духовния живот, тогава започва да се случва това, за което говори старецът Софроний: всичко в него се събира, концентрира се. Дори самото дишане става тихо, успокоява се, сдържа се, за да не прекъсне и то тази нежна, почти неуловима връзка с Бога, това тънко, невидимо общение на човека с Него. Защото молитвата е много фино дело – тя не търпи грубост, не понася тежест, тя е работа деликатна, почти невидима, изискваща пълно внимание и вътрешна тишина.
Нужна е обаче особена предпазливост. Добре е в началото винаги да се допитваме до духовните си наставници, докато придобием истинска разсъдливост. Защото, ако нямаме тази вътрешна мяра, врагът, който е по-хитър от нас, лесно ще ни обърка с помислите. Ще внуши: „Не яж сега“; „Не готви“; „Не действай“, „Не спи, защото си допуснал грешен помисъл“ – и така ще ни вкара в съмнение, в парализа на ума. Ще се питаме: „Да ям ли, да не ям ли? Да спя ли, да не спя ли?“ – и в крайна сметка няма да направим нищо. И тогава се случва това, което казваше старецът Паисий – че дяволът превръща чувствителния човек в свръхчувствителен, само и само да го докара до объркване, до изтощение, до лудост. Ето защо се иска много духовна разсъдливост.
Нека съвестта ни да не бъде болнава, да не е притисната, объркана и пълна с вътрешна тревожност, а да бъде здрава. Да вършим духовното не защото ни притискат помисли, не защото ни тласка някаква вътрешна тревожност или психическа неустойчивост, нито защото ни подтиква самият дявол, а защото ние самите го искаме свободно. Затова е много важно човек да се съветва със своя духовник. Да не върви сам, а да пита, да отваря сърцето си и да приема духовно напътствие. Когато отидем при духовния отец, да се отнасяме с доверие към неговия съвет и към правилото, което той ни даде.
Знаете ли, понякога съществува една много тънка духовна болест – болестта на самооправданието чрез делата. Идват хора и ми казват: „Отче, дайте ми един строг канон“. А аз често не им давам никакъв. Защо? Защото виждам, че тези хора вярват, че ако изпълняват определено количество правила – ако правят поклони, четат вечерни молитви, казват акатисти – всичко е наред.
Това обаче не е здравословно. Това е духовна измама. На такива хора понякога трябва да се приложи обратна педагогика – да им се даде много малко, почти нищо, за да разберат, че не се оправдават чрез дела, а чрез покаяние, чрез смирение и чрез Божията милост. Това не означава, че, щом изпълняваш всичко по форма, значи всичко е наред. Не. Истинското „всичко е наред“ идва не от външното, а от вътрешното – от съкрушеното сърце, от истинската връзка с Бога, от благодатта, която Той свободно дава.
Не, и фарисеите вършеха всичко по устав, изпълняваха външните предписания, но това не значи, че бяха угодни на Бога. Затова и днес някои хора идват и казват: „Отче, искам строг духовник. Бъди строг с мен. Дай ми тежък канон“. И отиват при такива, за които са чували, че „налагат строги правила“, вярвайки, че, ако изпълняват тези неща, значи всичко е наред.
Само че не е така. Духовният труд не е външен – той е вътрешен, дълбок, свързан със сърцето. Затова е нужно да имаме доверие. Виждате как св. отци постъпваха с учениците си – често ги подлагали на странни, необичайни духовни упражнения, за да ги освободят от гордостта. Един човек, например, отишъл при старец и му казал: „Отче, вече съм мъртъв за света. Толкова години съм монах, нищо не ме привлича вече“. А старецът го погледнал и казал: „Мъртъв за света ли си? Добре. Тогава съблечи се и излез така, гол, по улицата“. „Ма как, отче! Това е безумие…“. „Ако беше мъртъв, щеше да можеш да го направиш“.
Друг път казвали на някого: „Отиди в кръчмата. Поръчай си месо, бира, каквото има там. Да те гледа целият свят“. „Ама как ще го направя това? Какво ще кажат хората?“. „Е, тогава как си мъртъв за света?“.
Тези външно странни наставления целели да смирят ума, да разрушат онзи тънък и прикрит образ на духовна гордост, в който човек започва да вярва, че „е нещо“, че „е постигнал нещо“. Затова отците умишлено поставяли учениците си в изпитания, които изглеждали външно неуместни, но всъщност били дълбока аскеза на сърцето – защото Бог гледа смирението, не външните дела.
Именно затова е жизнено важно човек да има духовен отец, да пита, да слуша, да следва указанията му – защото без духовно ръководство, лесно ще тръгнем по пътя на самозаблудата.
Разбира се, това не означава, че всеки ден трябва да вдигаме телефона и да питаме: „Отче, днес ми дойде един помисъл – какво да правя?“. Тези неща вече са духовна болест. Това е състояние на разстройство, а не на здрав духовен живот. Ние трябва със здрав разум и с вътрешна свобода да водим своя подвиг. Имаме Божиите заповеди, имаме установените духовни упражнения на Църквата – ако поне тях успеем да спазим с вярност, ще бъде голямо нещо. А всичко отвъд това ще дойде с времето, когато му дойде часът – естествено, зряло, по Божие водителство.
