Беседа "Ценността на светостта за съвременния човек", изнесена във Ватопедския манастир в Неделята на всички светии, 2023 г.
Днес живеем в епоха, в която хората усещат – както малко пъти досега, – липсата на святост. Само че не разбират точно какво е това, което им липсва, когато казват, че им липсва светостта.
Наскоро чух една песен, която бях слушал преди много, много години – една рок песен на една група, която се казваше Van der Graaf Generator. Слушах ги често, когато бях млад. И след толкова десетилетия попаднах отново на тази песен. Питър Хамил пееше в нея… Ще го преведа: „Излязох на улицата и търсех нещо чисто, прекрасно, възвишено... И накрая се сблъсках със стена пред себе си и осъзнах, че съм в затвор. И то в един голям храм, в който се боготвори егото.“
И там се губи напълно светостта, чистотата. Не е ли странно, че именно онова, което търсим, не знаем какво е. Търсим нещо, което да ни възвърне пълнотата на самите нас, пълнотата на нашата истина – нещо, което да ни даде усещането, че сме цели и единни.
И точно тук започва проблемът, който характеризира съвременния човек – макар че, в действителност, засяга всеки човек, във всяко едно време. Но днес това противоречие е още по-остро. Какво противоречие? Между преходността, към която сме почти изцяло привързани, и нуждата от абсолютното, от което също имаме крайна потребност. Но ние се опитваме да вкараме абсолютното в рамките на относителното – и точно тук възниква проблемът.
Ще го обясня малко по-подробно: всички искаме любовта ни да бъде абсолютна. Да бъде любов, която не се прекъсва от омраза. Искаме разумът ни да е ясен, непрекъсван от неразумното. Искаме свободата ни да е абсолютна – да не бъде ограничавана от робство или несвобода. Искаме знанието да бъде абсолютно – дотам, че човек би се запитал: как изобщо можем да искаме абсолютна истина, след като самите ние сме напълно относителни? И накрая – искаме животът ни да е абсолютен, безграничен, без край, без смърт... докато самите ние сме напълно тленни.
И човек се пита – с право – кой е вложил в нас това влечение към абсолютното? Кой е посял всичко това вътре в нас, така че самото желание за него да ни зове? В същото време, както вече казах, ние сме тленни и страдащи същества – и е поразително, че искаме да пренесем абсолютното в тази тленност. Искаме да облечем нашата ограничена природа с качествата на нетварното, докато в същото време оставяме самото нетварно извън времето и пространството, извън нашата реалност.
Казваме си: няма Бог – и значи трябва да пренесем качествата на абсолютното в сътвореното. В науката. В тази страдаща демокрация. В страдащата икономика, която вече не издържа. В разбитите човешки отношения, които се рушат отвсякъде. И резултатът от всичко това се нарича човекоядство – един яде другия.
Изискваме абсолютното един от друг. Това е драмата на нашето време. Искаме абсолютна свобода – от някого, който сам вътрешно не е свободен. Искаме абсолютна истина – от хора, които самите са изцяло относителни в познанията си. И те би трябвало да го знаят това. А може би и го знаят.
Искаме абсолютна мъдрост от хора, които имат само относителен опит с битието – често наранени, хитри и дълбоко отбранителни, както са почти всички хора днес. И затова те не могат да ни дадат онази абсолютна любов, която търсим.
Търсим святост – търсим тази абсолютна, нека я наречем, свобода от ограниченията на природата, която ни обвързва. Но вече не я търсим извън тази природа, извън този свят – търсим я вътре в него, в рамките на самото тленно и ограничено.
И това води до трагично положение – създаваме трагична ситуация, в която изискваме святост като пълнота на живота, пълнота на мъдростта, пълнота на добротата. Но това не е святост. Очакваме тази пълнота от другите хора или от науката. Разбирате ли? Навън има хора, които сериозно твърдят: „След няколко години науката ще ни направи безсмъртни.“ И го вярват наистина. Но не разбират, че за да се случи това, трябва да се отмени цялата вселена такава, каквато я познаваме – защото принципът на ентропията важи за всичко, за всяко същество.
Във всяка затворена система безредието (ентропията) постоянно нараства – и в даден момент системата се разпада. В този свят, в този начин на съществуване, какъвто го познаваме днес, тлението е вътрешно присъщо. Не можем да направим изключение от него. Разбирате ли? И дори да ни бъде дадено някакво удължаване на живота – какво съдържание ще вложим в него?
Следователно въпросът отново се поставя: дали истината е само вътре-в-света, или този свят – както и ние самите – носи в себе си следи от една друга, абсолютна реалност, която идва извън него? Ако това е така, тогава абсолютното и светостта са по-скоро участие в нещо външно, а не неща, които можем сами да произведем.
Ако можехме да ги произведем сами, вече щяхме да сме го направили. И щяхме да знаем как. Знаем как се произвежда зехтин. Знаем как се прави вино. Знаем как се произвеждат машини. Но не знаем – и не можем да кажем просто „ще научим“ – как да създадем съвършена любов. Не знаем как да създадем съвършена свобода. И точно затова тези неща непрекъснато се прекъсват от своите противоположности. И непрестанно имаме усещането, че всичко това се разпада. Нали така? Усещането, че всъщност постоянно тичаме след нещо, което никога няма да достигнем.
Това е първото. Ако искаме да направим още една крачка напред, трябва да кажем, че всичко това е и криза на доверието. Днес кризата на нашето време, освен всичко друго, е и дълбока криза на доверието. Вече никой не вярва на никого. А в същото време имаме огромна нужда да вярваме, да се доверим. И все пак – не можем. Защо? Ами защото се страхуваме от „човекоядството“ – от това, че другият ще има прекалено големи изисквания към нас. Така ли не е? Той също има огромни очаквания. Ако един човек има усещане за Бога и е наясно със собствената си несъвършеност, ако живее в дух на покаяние – и спрямо Бога, и спрямо другите същества – тогава той е човеколюбив. Такъв човек не поставя прекомерни изисквания. Това е човек, на когото можеш да се довериш – нали? Но ако някой няма никакъв такъв хоризонт, тогава изискванията му към нас са абсолютни. А тъй като днес хората обикновено нямат такъв хоризонт, всеки има абсолютни изисквания към другия – и затова настъпва тази криза.
Така стигаме и до второто равнище – кризата на доверието. Не можем вече да се доверим. Но на какво да се доверим – на собствения си нарцисизъм, на „пълнотата на Аз-а“? Знаем, че той ще бъде наранен, ще бъде смлян от житейската машина, ще мине през изтезание, ще бъде захвърлен в ямата, хвърлен в пещта. Ще ни нарани – защото иска всичко от нас. Но не от самите нас – ние не поставяме такива изисквания към себе си. Обичайно ги поставяме към другите.
Изискването за абсолютното – почти винаги – го отправяме към другите. И дълбоко в себе си всички знаем, че ако започнем да изискваме абсолютно поведение и съвършенство от самите себе си, това би ни унищожило. Ако някой живее под постоянен натиск от абсолютни очаквания към себе си, той скоро ще се разпадне – психически и физически. Но към другите – не изпитваме жал. И затова изискваме от тях абсолютно всичко.
Ние, които се срещаме с хората, го виждаме всеки ден. Семейства се разпадат, връзки се разрушават – защото всеки има абсолютни изисквания към другия. А днес „абсолютното“ има много лица. Може да не е под формата на философска идея или богословски принцип, но се появява като една конкретна нужда, едно настояване: „Имам нужда от теб да направиш това – абсолютно.“
Разбирате ли – може да не е искане за „абсолютна любов“, но аз имам нужда да направиш това конкретно нещо за мен, защото то ми дава усещане за сигурност, за радост и т.н. И това нещо трябва да го направиш задължително. Това е абсолютното изискване. Молбата може да не е формулирана като нещо крайно, но днешните очаквания са абсолютно категорични.
И го виждаме дори при малките деца – растат с абсолютни изисквания. Към всичко – към родителите, към целия свят. И в този процес хората постепенно губят надеждата си. Надеждата в нещо отвъд непосредствения опит. И колкото повече я губят, толкова по-абсолютни стават в претенциите си. И започват да търсят „пълнотата на живота“ – онова, което обобщено наричаме „святост“, един от друг.
И тук е голямата драма. Защото, както ви казах, така нараняваме другия. И създаваме около себе си наранени и нещастни хора. Ако обаче следваме примера на светиите в Църквата, ще разберем, че тези абсолютни качества – любов, свобода, истина – не се постигат чрез изискване, а чрез участие.
Христос идва, за да донесе абсолюта на Бога в човешкия свят – абсолютната любов, но по Неговия начин. Чрез участието си в Неговото собствено абсолютно битие, ние също получаваме, по благодат, една мяра от това участие – всеки според свободата и волята си. Така ни се дава възможност да имаме отправна точка в Господа – Този, Който е източникът на всички тези качества. И това е истинската святост.
Светостта е да насочиш погледа си към Бога. Светостта е да Му се довериш – за да не преживяваш криза на доверието и да не причиняваш такава криза и на другите. Светостта е да успееш да обичаш нещата и света така, както ги обича Бог – да играеш със света така, както Бог играе. Тоест, да имаш Божието чувство за хумор, Божията кротост и огромното Му търпение, с което Той чака да пораснем и да достигнем зрелостта, в която можем да Го видим такъв, какъвто е – и света такъв, какъвто наистина е.
И да потопим (βαπτίζουμε, кръстим - игра на думи) нашата малка истина в голямата Истина на цялото битие. И чрез това да се роди нещо, което ние – условно, защото не знаем как иначе да го назовем – наричаме Царството Божие. Това е, което Църквата предвкусва.
В Църквата всички сме носители на дарове – всеки със своя дар. И когато всеки човек живее своя дар, той става център на привличане и единство за всички други същества. Така се изгражда основа за огромно доверие – защото той самият се доверява на Бога, Който е самата основа на доверието.
Така че, бих могъл да кажа със съвременен език, че светостта е именно създаване на доверие – ако ми позволите да го формулирам така. Светецът е единственият напълно достоен за доверие човек. Когато отивахме да се срещнем с тези велики светци, които моето поколение още имаше благословението да познава, най-силното чувство, което помня, беше огромното усещане за доверие. Оставях съществото си в ръцете му – защото той самият вече го бе оставил в ръцете на Бога. И това беше нещо благословено, благотворно. Постепенно придобиваше качествата на Онзи, на Когото се бе доверил. Така е – винаги придобиваме чертите на онова, на което сме посветили себе си. Посвещаваш себе си на нещо – и с времето започваш да му приличаш.
Затова светият човек придобива тези качества – и създава доверие, създава общение. Общност, ако мога така да се изразя – за едно цяло поколение. Създава нетленни връзки, връзки непрекъснати, вечни.
Старците създаваха лична връзка с всеки един от нас. Всеки, който се бе срещал с тези хора – с тези светци на нашето време, като св. Порфирий, св. Паисий и други – изпитваше усещането, че има с тях изключителна, лична връзка. И тази връзка наистина беше изключителна – едно уникално място, където можеше да остави себе си, да се довери напълно. И то по начин, който го утешаваше дълбоко – в неговата несъвършеност, в неговата абсолютна незавършеност.
И чрез тази опитност можем да разберем – отново ще го кажа – какво е Църквата. Църквата е място на доверието. Там хората се доверяват на Бога и започват да се доверяват и един на друг. Тогава започват да предават един другиго и себе си на Бога. Разбирате ли какво казвам? Един човек предава себе си – тоест доверява се, оставя се в ръцете на Бога, и другите също му се доверяват, предават се на него. А той от своя страна, се предава на тях, отдава се на тях.
Това взаимно отдаване на хората помежду им и на Христос, е най-голямото и свещено нещо, случило се на човечеството.
А ако човек изгуби това (взаимното доверие, светостта, предаването на себе си), единственото, което ще „спечели“, е... как да го нарека – биологичен ъпгрейд чрез най-новия модел VR очила и ChatGPT – новия „пищов“ на човечеството. Защото човек прави онова, което машината не може: той търси, съединява, създава по напълно нов и невъобразим начин. Разбирате ли? Машината ще комбинира само онова, което вече знае. Мислещият човек ще открие нещо съвсем ново – дори в онова, което вече е познато. Това е нещо, което нито една машина не може да направи. Никога. Защото човекът, както вече казах, е „образ на Абсолютното“. Това означава, че той има достъп, „прозорци“, към една реалност, която е отвъд този свят – реалност, към която самият свят принадлежи. И светът има смисъл именно защото е отворен към тази реалност.
Природата на съществата е отворена. Аристотел разглежда битието като „това, което е“ – като нещо фиксирано, заключено в определението. Но според мен то не е само „това“. Разбирате ли? Чрез начина, по който съществата са устроени, цялото творение има достъп до божествените реалности. Светът е място на чудото. Бог действа чрез Своята благодат директно върху самите неща – върху телата ни, в душите ни – и това предизвиква огромни промени. Огромна вътрешна трансформация. Благодатта прониква навсякъде.
Следователно, природата на съществата не е затворена, не е нещо заключено, което само себе си ограничава. Това не е самозатворена структура. Природата е отворена реалност – и именно в нея Бог непрестанно „влиза и излиза“. И в самите нас – Бог също непрекъснато влиза и излиза. Разбирате ли? Освен ако ние не Му затворим вратата и не решим, че всичко, което се случва, трябва да бъде строго ограничено в рамките на естественото, биологичното.
Но това би било просто още една човешка конструкция. Позволете ми пример – прочетете Юнг в областта на психологията. В несъзнаваното, казва Карл Густав Юнг, има следи от реалности, които са далеч отвъд човешкия опит – отвъд сетивния, природен свят. Тези реалности са свързани с т.нар. архетипи.
Има състояния, които не само че препращат към колективния опит на човечеството, а надхвърлят дори и него – към неща, които остават неразпознаваеми в рамките на този колективен опит. Това са сенки на реалности – още един термин – които всъщност проявяват реални състояния, макар и да не могат да бъдат обхванати с пряка опитност. Те са „свръх-опитни“. Но това не значи, че не са реални. Напротив – точно защото надхвърлят опита, те са истински. Дори да се преживяват емпирично, източникът им е отвъд опита – той е трансцендентен.
И затова именно светостта е в своята същност това: днес тя е преоткриването на доверието. Истинското, автентичното доверие – в Бога и в човека. Да станеш самият ти онова място, в което се срещат: Божието доверие към творението, доверието на човека към Бога, и доверието на хората един към друг. Така възниква общност, в която всеки притежава онова, което имат всички останали. И тогава се случва истинското чудо на доверието: Всичко, което аз имам – го имате и вие. Всичко, което вие имате – го имам и аз.
И всеки от нас се превръща във „всечовек“ – тоест във всеобхватна личност, която чрез тази общност с Бога и света, чрез това боговдъхновено общение, притежава всичко и принадлежи на всички. И само в такава връзка възниква усещането, че сме безкрайни и вечни – такива, каквито в действителност сме сътворени да бъдем.
(следва)
Превод: З. Иванова
