Темата, която избрахме днес за обсъждане, засяга всички ни, защото е свързана с истината за нашето съществуване и душата ни.
Казвам „истина“, защото вярвам, че всеки, който води духовна битка, понякога стига до момент, в който не се разпознава. С други думи, често в живота си усещаме, че искаме едно, но постъпваме по друг начин.
Често усещаме, че мислим едно, но накрая постъпваме по различен начин. В резултат, не разпознаваме себе си и не разбираме как сме направили определени избори, изпадайки понякога в слабости и големи грехове. Така започваме да осъзнаваме, че в нас може би съществува и друг, непознат наш „аз“.
Свети Порфирий казваше, че вътре в нас живее „другият аз“ – скритият, противоположният. Той често ни препъва в ежедневието, като ни отклонява от правилния път. По-нататък ще разгледаме някои от съветите на свети Порфирий, които могат да ни помогнат в нашия духовен път.
Това, което мнозина разпознават в себе си, първо са го осмислили светите отци на Църквата, особено т.нар. ниптични („бдителни“) отци. Те, с помощта на Светия Дух и чрез личния си духовен подвиг, са проникнали дълбоко в същността си, достигайки най-дълбоките пластове на своята личност. Те са познали в детайли различните лица, които човек носи в своето ежедневие.
Истината е, че не сме едно цяло, ясно определено същество. В нас съжителстват различни неща едновременно. В един момент можем да бъдем милосърдни и да проявим доброта, а в следващия – същият този човек, със същата душа, може да осъди някого, да го унижи, да го нарани. И именно ние, същите хора, понякога изпитваме духовно умиление, а друг път постъпваме с жестокост и безразличие.
В един момент усещаме желание за молитва, за вътрешна промяна, за любов към Бога. А после настъпват периоди, в които не искаме да правим нищо духовно – изпитваме безразличие, вътрешна леност, усещане за застой и студенина.
Пак ние можем да се развълнуваме от духовно четиво, беседа или среща, но също така можем да се поддадем на светски удоволствия, които ни дават моментна радост. И човек се пита: „Как е възможно това? Кой съм всъщност?“
Мога в един момент да извърша наистина безкористен жест, да проявя голяма човечност, а в същото време в мен да живее гордостта, суетата. Да давам милостиня, но да жадувам за признание и похвала. Да се боря духовно, но с мисълта да градя определен образ за пред другите.
Такъв е човекът – изпълнен с противоречия, водещ вътрешна борба между доброто и егото си.
Но всички тези противоречия съжителстват в един и същи човек – в нас самите. Вътре в нас живеят много различни „лица“, а в ежедневието си носим множество „маски“.
Това е голям духовен проблем, върху който са размишлявали свети хора като преподобния старец Софроний от Есекс, както и съвременни богослови като митрополит Калистос Уеър и епископ Антоний Блум (епископ Сурожски). Те подчертават, че този вътрешен конфликт има пряко отражение върху нашата молитва и връзката ни с Бога.
Когато пристъпваме към молитвата, отваряме сърцето си и призоваваме Бога да дойде в нашата убогост, в нашата нищожност. Стремим се към лична връзка с Него.
Но тук възниква въпросът: Кое от всички лица, които носим всеки ден, ще застане пред Бога? Кое от тях ще се свърже с Него? Защото Бог е личност – Той не общува с нашите „маски“, а с истинското ни аз.
За да има истинска връзка, Бог търси пред Себе Си личност, а не роля или маска.
Но знаем ли всъщност кои сме? Сутрин на работа сме едни. На обяд вкъщи – други. Следобед сред съседите – трети. А вечер – отново различни. Кое от тези лица е истинското?
Виждаме човек, който е усмихнат и добродушен в квартала, но у дома е тираничен. Срещаме някого в компания, където е щедър и отворен, а когато на следващия ден се налага да имаме официални отношения с него – например в държавна институция или в бизнес среда – той се държи така, сякаш не ни познава. Говори ти високомерно, авторитарно, с желание за надмощие. Проявява властност и арогантност. Кое от тези лица е неговото истинско „аз“?
И така, кое от всички тези лица ще срещне Бог?
Това е важно, защото често казваме: „Искам Христос да дойде и да ме изцели, търся Бога, искам Го в живота си. Но защо Той не идва? Защо не усещам Неговото присъствие?“ В действителност обаче, кой е този, който Го търси? Защото може с устните си да изричаме тези думи, може дори на едно повърхностно ниво в душата си да изпитваме такова желание. Но в дълбочината на сърцето ни не е настъпило преображението, не е дошло искреното покаяние, за което отец Емилиан Симонопетрит казваше, че се случва само веднъж в живота.
Говорим за истинското, духовното покаяние. Не за онези емоционални или изпълнени с вина състояния, които приличат на моментни душевни сътресения.
Става въпрос за покаянието, което преобразява човека чрез Светия Дух. Покаянието, което предизвиква вътрешен поврат – дълбока, същностна промяна.
То носи вътрешно свято сътресение, която те кара да виждаш живота по различен начин. Без външните обстоятелства непременно да се променят, ти се преобразяваш. Без да се променя самият свят около теб, начинът, по който го възприемаш, става нов.
Защото покаянието е дело на Светия Дух – то не означава непременно промяна на външните условия, а се преобразява вътрешният поглед към живота.
Истинското покаяние в Светия Дух не означава промяна на външните обстоятелства. То не означава, че повече няма да боледуваме, че няма да срещаме трудности, че семейството ни ще бъде пощадено от изпитания или че животът ни ще бъде безкризисен. Покаянието не е магическо решение, което премахва страданията без усилие.
Истинското покаяние означава, че се е променил вътрешният ни поглед към нещата – започваме да възприемаме всичко по различен начин. И тъй като нашето възприятие се променя, променя се и реалността ни. Както казва старецът Тадей от Сърбия: "Реалността, в която живеем, е отражение на нашите мисли. Тя е плод на вътрешните ни помисли и нагласи."
Ако се вгледаме в живота на светците, ще видим, че външните им обстоятелства не са били по-леки от тези на другите хора. Те също са преминавали през изпитания, болка и социални несгоди, болести, страдания. Разликата е, че те са гледали на всичко през очите на преобразената душа.
Погледнете свети Паисий, свети Порфирий и другите светци. Колко болести са понесли, колко трудности, клевети, предателства, гонения и изкушения са претърпели! Разликата е, че те са приели благодатта на Светия Дух и са преживели онова, което отец Емилиан Симонопетрит нарича истинско покаяние – вътрешното преображение, цялостна вътрешна трансформация.
Затова, когато ги унижаваха, те бяха щастливи. Когато страдаха, казваха: „Слава на Бога!“ Свети Порфирий не е имал някакво психологическо разстройство, което да го кара да търси нарочно болката. Не, той просто възприемаше болестта като посещение от Бога. Отец Емилиан също казва, че страданието и изпитанията са посещение на Божията благодат. Затова, когато идваше болест, той не се оплакваше, а се радваше, защото душата се отваря чрез страданието. Болката смирява тялото, смирява самото същество, а смирената душа става възприемчива за Божията благодат.
Нека се върнем към темата на нашата беседа, кое е нашето истинско лице?
Когато търсим отговор на този въпрос, разбираме – и всички свидетелства на светците го потвърждават – че вътре в нас има тъмнина. Голяма част от собственото ни същество ни остава непозната.
Съвременната психология твърди, че около 70% от личността ни е извън нашето съзнание.
Отец Симеон Крагиопулос дава следния образен пример: "Представете си една голяма диня, хвърлена в морето. Над водата остава да се вижда само малка част – останалото е потопено. Точно така е и с човешката душа. Това, което ние мислим, че сме, е само видимата част. Но дълбоко под повърхността се крие огромна част от нас, която не познаваме."
Затова често сме изненадани от начините, по които Бог ни среща, от Божиите тайнствени пътища, които използва, за да се срещне с хората. Ние съдим по онова, което е видимо у човека, но Бог вижда цялото – дори онези неща, които остават скрити за нас самите. Отците на Църквата казват, че Бог не работи с онази част от нас, която ние си мислим, че сме.
Ние не знаем нищо. Това осъзнаваха още древните философи. Сократ е казал: „Знам, че нищо не знам.“ Ние често си мислим, че разбираме живота, но светите отци на Църквата ни напомнят – в действителност не знаем нищо.
Само Бог наистина знае кои сме. Затова Той винаги ще ни изненадва. Винаги ще бъде една стъпка пред нас и нашите разбирания. Той познава дълбините на сърцето ни – онези невидими пластове, които самите ние не осъзнаваме.
Често се питаме: „Как е възможно Бог да ми дава толкова благодат и дарове, когато аз съм толкова окаян? Когато съм толкова слаб и грешен?“
Отговорът е прост: Бог не гледа това, което сме сега – Той вижда това, което можем да станем. Той не се ограничава от нашето настояще, защото познава и бъдещето ни. За Бога няма преди, сега и след това – Той вижда цялата история на живота ни в пълнотата ѝ.
За Бога всичко е разкрито. От момента преди да се родиш, до последния ти земен ден – всичко е пред Него. Той не гледа само какъв си днес. Днес може да се чувстваш нищожен. Днес може да не успяваш в нищо. Днес може да не изпитваш покаяние. Днес може да си отчаян. Днес може дори да не намираш сили да кажеш едно простичко „Господи, помилуй“. Но Бог вижда и това, което ще бъдеш утре. Ти още не го знаеш. Но Той го знае.
Нека запомним от тази първа част на размишленията ни:
Вътре в нас живее огромна част от самите нас, която не познаваме. Апостол Павел достига до дълбокото осъзнаване, че знае Божия закон, знае какво иска Бог от него, но нещо вътре в него го възпира да го изпълни. Тази вътрешна борба е част от пътя към духовното осъзнаване.
II
Тази вътрешна борба се разглежда днес и от психоанализата. Човек често прави именно онова, което най-много отрича и мрази в себе си. Съвременната психоанализа интерпретира това като автодеструктивна склонност – несъзнателен стремеж към самоунищожение. Зигмунд Фройд дори описва този феномен като скрит флирт на човека със смъртта.
Забелязваме, че дори когато осъзнаваме, че вървим към собствената си разруха, нещо в нас ни привлича към нея. Ако разгърнем световната литература и изкуство, ще видим, че повечето големи любовни истории в киното, романите и театъра са изпълнени с разрушение. Любов, страст, обсебване, зависимости – човек сякаш е пленен от трагедията. Много от тези истории водят до саморазрушителни крайности, но въпреки това ги възприемаме като вълнуващи, дори красиви. Това подсказва, че дълбоко в себе си човек има склонност към хаоса, към унищожението, към онова, което едновременно го плаши и го привлича.
Човек често сам саботира щастието си. Когато в живота му се случва нещо добро, прави всичко възможно да го разруши. Когато дойде радостта, предизвиква тъгата. Когато получи благословение, сам се довежда до изпитание. Сякаш не понася щастието, не издържа на благодатта, не може да приеме даровете, които му се дават. Да не е… Сякаш радостта го тревожи.
За да разберем това, нека си представим образа, който дава покойният отец Симеон Крагиопулос: "Човекът е съставен от пластове – един пласт върху друг, върху трети, върху четвърти..."
Какво означава това? Означава, че когато някой казва нещо искрено, той не винаги изразява цялата си същност. Например, някой може да каже: "Обичам те, искам те в живота си." И после да те използва.След това да те отблъсне. И накрая – да забрави, че изобщо те е обичал. Това означава ли, че е лъгал в момента, в който е изричал думите си? Не. Те са били искрени, но идват от само един пласт на неговото същество. По-дълбоките му пластове може би още не са изцелени. И именно тези неосъзнати пластове те карат да използваш другите, да ги нараняваш, да ги отхвърляш.
И си казваш: "Но нали този човек ми даваше обещания? Нали беше мой приятел, мой брат, верен спътник? Как е възможно да се е променил?" Истината е, че душата на човека е многопластова. Тогава си мислиш: „Значи е бил лъжец!“ Но не, не е задължително да е лъгал. Когато ти е казвал, че ще бъде до теб, може наистина да го е вярвал в онзи момент. Но в него е имало и други, по-дълбоки пластове, които самият той не е осъзнавал. После, когато те е видял да успяваш, го е обзела завист. Когато си продължил напред, се е събудил неговият състезателен дух.
Често се казва, че приятелството се познава в трудните моменти. Но това не е цялата истина. Да подкрепиш някого, когато страда, понякога е по-лесно. Защо? Защото тогава си в позицията на по-силния – можеш да утешаваш, да даваш съвети, да бъдеш „мъдрият наставник“. Истинската проверка на едно приятелство е дали ще останеш до човека и в радостта му. Ще можеш ли искрено да се зарадваш за него, без да почувстваш завист или конкуренция?
Когато помагаме на някого в страданието му, се чувстваме дори по-висши от него. Мислим си: "Добре, че не съм на неговото място." "За щастие, аз съм по-силен, по-устойчив." Но истинското изпитание на приятелството не е в трудните моменти. Истинското изпитание е дали можеш да понесеш радостта на приятеля си. Можеш ли да издържиш на неговия напредък? Това е трудно. Трудно е да гледаш как децата на другите успяват, докато твоите се борят. Трудно е да виждаш как сестра ти има прекрасен брак, докато ти се бориш със самотата. Това са моментите, в които завистта може да се прокрадне в сърцето ти. И точно тогава се разбира – можеш ли наистина да обичаш безусловно?
Трудно е да гледаш как приятелят ти напредва в кариерата си, докато ти оставаш на същото място. Трудно е да видиш как сестрата в манастира духовно расте, докато ти се бориш със своите слабости. Трудно е да понесеш успеха на брата си в Христос, на съслужителя си в енорията, на когото и да било около теб. Точно тогава става ясно какво има в сърцето ти.
Затова не бива да казваме, че приятелството се познава само в трудностите. Напротив. Приятелството и любовта се познават най-вече в радостта. Истинската проверка е дали можеш искрено да се радваш с другия. Можеш ли да участваш в неговата радост, без да усещаш завист, огорчение или съревнование? Вижте притчата за блудния син.
Докато блудният син пропиляваше живота си, неговият по-голям брат не изглеждаше особено засегнат. Но когато се върна у дома, когато къщата се изпълни със светлина, с радостта на бащата, с празничната атмосфера на прошката – тогава по-големият брат не можа да понесе тази радост. Не можа да понесе любовта. Не можа да понесе прошката. Не можа да понесе факта, че брат му е намерил отново себе си.
Може би щеше да е по-добре, ако беше останал изгубен. Тогава щях да мога да му давам съвети, да му проповядвам, да му демонстрирам мъдрост. Но сега? Сега той се върна, беше възстановен, получи прошка. И това нещо не се приема лесно.
Този конфликт не е само в съзнанието ни. Той идва от по-дълбоките пластове на нашето същество. Не от повърхностното ни мислене. Не от втория слой на душата. Може би от третия, от четвъртия – от най-дълбоките пластове на нашето неосъзнато.
Нека си припомним нещо важно: Когато някой казва искрено и без лицемерие: "Предавам се на Христос!", това е истинско, но само на повърхностно ниво. Той предава горния слой на душата си, но по-дълбоките пластове остават непокътнати. Не само че не ги контролира, но тези пластове живеят свой собствен живот, имат автономия. Те го управляват, насочват го, дори се съпротивляват на промяната.
Спомням си един случай на Света Гора. Беше възникнал един проблем, недоразумение и аз се изненадах: "Как е възможно този човек, който е толкова духовно израснал, да постъпи така?" Един от отците ми каза: "Не се смущавай. Това не бива да те изненадва. Това не говори самият човек, а неговата тъмна страна." Този човек е и добър, и светъл, и милостив, и гостоприемен. Той обича молитвата, обича Бога. Но в него има и тъмни кътчета. Защото човек не е само светлина. Но не е и само тъмнина.
Формалната, лицемерна набожност, която често срещаме в Църквата, не може да понесе факта, че човекът е едновременно и добър, и зъл. Тя вярва, че хората са или добри, или лоши. Но такива хора не съществуват. Ако осъзнаем това, ще се освободим. Защо? Защото ще приемем себе си. Ще разберем, че носим всичко вътре в нас. Всичко! И доброто, и злото. И дарбите, и слабостите. И светлината, и тъмнината. И това непрекъснато се редува в духовния ни живот.
Това е динамичен процес. Затова се изисква борба. Точно затова нарекохме тази беседа „От мрака към светлината“, като се вдъхновихме от свети Порфирий. Как се случва тази промяна? Как се лекува този вътрешен конфликт? Ще разгледаме това по-нататък.
Както казва отец Симеон: "В човека се случват много странни неща..." Често гледаме някого и си казваме: "Как може да постъпва така? Нали вчера говорехме за съвсем различни неща? Нали ми обеща, че ще се промени? "Защо пак прави същото?"
Страстите са дълбоко вкоренени в човека и често го владеят, дори когато той иска да се промени.
Парадоксът е, че понякога светските хора проявяват повече търпимост към чуждите слабости, отколкото религиозните. Хората извън Църквата често са по-толерантни, по-склонни да приемат човека с неговите несъвършенства. А ние, които сме в Църквата, понякога ставаме по-сурови, по-критични, по-осъдителни.
Знаете ли, че никой не избира страстите си за удоволствие? Никой не се събужда една сутрин и казва: "Днес ще си избера едно ново порочно поведение, просто за забавление!" Страстите не се избират – те са вътрешни окови. И въпреки това, ние често бързаме да съдим другите за тях. А осъждането само по себе си е една от най-мрачните страсти.
Никой не се събужда една сутрин и съзнателно избира да бъде подвластен на своите страсти. Страстите на човека се формират от дълбоката вътрешна болка, от преживяванията му, от наследствеността, от средата, в която е израснал, от емоционалните белези, които носи. Всички тези фактори оформят човешките страсти. Затова всеки човек има своите собствени борби – страстите не са еднакви за всички. И както ще видим по-нататък, светиите са казвали нещо много важно за това...
Какво правим с тъмната част от себе си? Какво правим със сенките, които носим в душата си? Сега вече ги осъзнаваме – но как да ги преобразим? Не е лесно да видиш собствената си тъмнина. Разберете, това не е просто.
В една беседа могат да прозвучат тези мисли като готово знание, но на практика е много трудно човек да осъзнае, че носи тази борба вътре в себе си. Има хора, които изживяват целия си живот, без дори да се докоснат до този въпрос. За тях всичко, което казваме тук, е напълно непознато. Но това е и смисълът на една духовна беседа. Тя ни дава знание, което може да ни разтърси, да ни накара да се замислим.
Може би по-късно, когато сме сами – в стаята си, в килията си, в личното си пространство – ще започнем да размишляваме: "Ами ако наистина е така?" "Ако зад моите действия се крие нещо по-дълбоко?" "Ако трябва да започна да търся по-надълбоко в себе си?"
Това е началото на вътрешното пътуване.
(следва: Бог говори чрез събитията в живота ни)
Беседа, произнесена в храм "Св. Харалампий", в Ханя, Крит, по време на честванията "Харалампиеви дни, 2019"
