1.
Докато четях за хората, загинали в грузинския курорт Шови, попаднах на историята на Георги Гогибашвили. Той е бил извън опасната зона, но се е втурнал да помага – и е загинал. Две деца са останали без баща.
Не знам подробности, но едва ли е успял да спаси някого: петметровият поток от кал и камъни не оставя никакъв шанс за падналите в него.
Този случай ми напомни за историята на Георги Великанов, олтарника на църквата на Всемилостивия Спасител в Москва, който преди години успя да избута на перона един пиян, упорит бездомник, лежащ на релсите, и сам загина под колелата на електрическия влак.
В този ден той беше издържал всичките си изпити в хуманитарния университет „Св. Тихон“, очакваше скоро да бъде ръкоположен и бързаше при жена си да сподели своята радост.
Бездомникът открадна мобилния телефон от джоба на мъртвеца, а месец по-късно почина от пиянство. Говори се обаче, че преди смъртта си е ходил няколко пъти в храма (включително, за да върне откраднатото).
Тези действия на двамата Георгиевци са напълно необясними от гледна точка на човешката логика, но са удивителни по своята евангелска същност.
Човешката логика не намира смисъл в смъртта. Инстинктът за самосъхранение ни крещи, че няма нищо по-важно от запазването на живота. От гледна точка на здравия разум дори смъртта на Иисус изглежда нелогична: защо да се подлага на мъчения и мъчителна смърт, като има на разположение полкове ангели и силата да премества планини – да управлява вселената.
Смъртта на Христос е най-поразителният, но не и единственият нелогичен епизод в Евангелието.
Вземете например притчата за пастира, който оставя стадото си в пустошта, за да търси една изгубена овца. На практика той оставя деветдесет и деветте верни и послушни овце насред пустинята, за да бъдат разкъсани от вълци и разбойници. Нямаше ли да му се наложи да търси цялото стадо, когато се върне с намерената?
Постъпката на Мария, одобрена от Иисус, също изглежда не по-малко нелогична. Тя изсипва върху нозете на Иисус един фунд скъпоценно миро, чиято стойност се равнява на годишната заплата на обикновен работник. От човешка гледна точка Юда е прав: нима в цялата околност нямаше да има просяк, когото тези пари щяха да спасят от гладна смърт?
Странна е и историята за бедната вдовица, която сложила два петачета в църковната каса. Нима нейната бедност и самота не са достатъчни, за да спечели Божията любов? Защо да даваш всичко, което имаш, в бездънната църковна съкровищница, обричайки се на глад?
А притчата за работниците в единадесетия час! Кой следващия път ще отиде да работи за господар, който не вижда разлика между тези, които са работили цял ден и – един час? И ако го направят, ще работят ли усърдно, знаейки, че така или иначе ще бъдат възнаградени?
И накрая, от гледна точка на тази притча: защо да се жертваш, като знаеш, че можеш да получиш наградата си по много по-лесен начин?
Колкото и електронно мастило да изразходваме, не можем да намерим житейски смисъл в тези епизоди. Това, което ги обединява, е една много особена логика или по-скоро антилогика на Любовта, неразбираема за онези, които не я притежават. Героите им следват подтика на сърцето. Както направи Иисус, когато излекува ухото на слугата, дошъл да Го хване.
Любовта не разсъждава и не прави планове. Тя действа според импулса на сърцето, не мисли за последствията и не търси изгода (впрочем апостол Павел е казал достатъчно за това). Вероятно това е единственото нещо, което обединява всички тези епизоди – както евангелските, така и тези, които са се случили с нашите съвременници.
Ето защо опитите да се постави някаква теоретична основа под Евангелието, да се тълкува под формата на стройна догматична система или мирогледна концепция изглеждат толкова безсмислени.
Чистото любящо сърце винаги е по-близо до Бога, отколкото най-сложният разум. Затова единственият възможен път към Бога е да Му подражаваме в любовта. „Защото Бог толкова възлюби света…“.
2.
Виждаме обаче, че в това разсъждение за нелогичността на любовта и подражанието на Бога се крие и опасността от подмяна. Например, когато смъртта на войниците на бойното поле се представя като „жертвен подвиг“. Тя се сравнява със смъртта на Христос. Всъщност именно тази смърт разкрива фалшивостта на подобно сравнение.
Ключовият момент тук е изборът на Христос да откаже съпротива под каквато и да е форма. Отказът Му както да призове „полковете ангели“ на помощ, така и да приеме помощта на Петър.
Той дори изцелява ухото на слугата, дошъл да Го хване: Неговият подвиг е несъвместим с насилието. И това не е импулсивна постъпка, а последователна позиция.
По подобен начин преди това Той забранява на учениците Си да опожарят самарянското село, където отказвали да Го приемат: „Човешкият Син не дойде да погуби, а да спаси човешките души“ (Лука 9:56).
И това въпреки факта, че „пътят на силата“ би спасил живота на апостолите и новопокръстените християни и би приближил появата на християнска империя, много по-могъща от Римската или Византийската. Тя щеше да разнесе името на Бога и Неговия закон до краищата на вселената.
Ако Христос беше избрал пътя на властта…
И в това се състои неистината на всички сегашни проповеди на патр. Кирил, както и на проповедите на всички „имперски“ патриарси преди него. А може би и самата идея за обединяване на небесното и земното – Църквата и държавата – също е неистина.
Ако се вгледаме по-дълбоко, това е двойствеността, която разкъсва Църквата, докато тя се опитва да стои с единия крак в Царството небесно, а с другия – на земята.
Отхвърлянето на пътя на силата води Църквата към Кръста. А изборът на този път хвърля Църквата в обятията на анти-Христос. Невъзможно е да живеем в мир и да не правим компромиси. Но дали Христос ги е правил?
Строго погледнато, само християните от първите векове са следвали пътя на Христос и апостолите. Те са виждали временността и преходността на земния си път и са „копнеели за вечен живот“. Тяхната цел не е била да „спасят Църквата“, да „създадат християнска империя“ или да „променят света“, а да останат верни на Христос в очакване на гибелта на света и Неговото пришествие.
Християнството е есхатологично в своята основа. Затова то е неприложимо в живота. Крайната му цел е отвъд него. То е образ на „идващото Царство на светлината“, но всеки опит да се установи то на земята я превръща в ад.
Струва ми се логично, че днешните руски православни се обръщат към предхристиянската, старозаветна ценностна система. Тя е по-практична от евангелската. В нейните рамки е възможно да се изгради земно царство. „Око за око, зъб за зъб“ – какво може да бъде по-логично и разбираемо?
А любовта може да бъде оставена на монасите и влюбените. Каква е ползата от нея?
