Един английски богослов казва: „Когато се окажеш в тъмнина, не забравяй какво си научил, когато си бил в светлината“. Мисля, че е трудно да се намерят думи, които да са по-подходящи за християнина в който и да е момент от живота му, и особено сега. Винаги сме изкушени да изпаднем в отчаяние. Защото обикновено най-реален ни се струва моментът, в който живеем сега. Миналото си е отишло и не може да бъде възстановено. Бъдещето е неясно и изпълнено с тревога. А настоящето най-често изглежда по-лошо от миналото, но всеки момент може да се измени в още по-лошо бъдеще. Какво може да ни даде подкрепа в този момент?
Спомням си за учениците на Христос. Дълго време животът, който водели, им се струвал несъмнено райски. Под крилото на Учителя те били защитени от всякакви неприятности и трудности. Правили планове, разпределяли местата около трона, който Месия щял да заеме. И това не било самозаблуда: те били видели чудесата, които Иисус вършил, получили обещанията за ключовете на Царството, властта да „връзват и развързват“ и „каквото и да поискате от Отца в Мое име…“.
Но ето че дошла вечерта в петък. Те преживели страха от ареста, ужаса от новината за смъртта на Учителя. Бог бил мъртъв и лежал в гроба. Всичките им очаквания и надежди се превърнали в пепел. Отчаяние и безнадеждност. Новината за самоубийството на Юда не могла нито да зарадва, нито да огорчи: това нищо няма промени.
Настъпва дългата нощ на съботата. Знаем, че през тези дни те се стараели да бъдат заедно. Знаем, че заключили вратата от страх да не ги хванат. Вероятно са се чувствали подтиснати и притиснати в ъгъла. В най-добрия случай ги очаквали подигравки и присмех. Без Иисус светът изглеждал празен и враждебен. Колко незначителни ни се струват страховете им сега. Отдалеч виждаме, че след мрачния съботен ден идва ослепителната светлина на Възкресението. Очаква ги радост, каквото никога досега не са изпитвали. Още малко и те щели да разберат, че никакво зло и никаква тъмнина не могат да устоят пред Бога. Но в своето отчаяние все още не го осъзнавали. Отчаянието им ни се струва странно. Те били станали свидетели на толкова много чудеса. Пред очите им Иисус ходил по водата и възкресявал мъртви. Той ги предупредил за Своята смърт и за Своето възкресение. Но онова, което научили на светло, веднага било забравено, когато се оказали на тъмно.
Ние не сме видели възкръсналия Христос с очите си, нито сме докоснали раните Му. В една или друга степен всеки от нас е бил докоснат от проблясък на Неговата благодат, иначе ние не бихме Го последвали. Ние обаче живеем в сумрака на една дълга събота, която ни изглежда безкрайна. Някой ден, когато погледнем назад, ще се изненадаме от страховете си, а може би и изобщо няма да си спомним за тях, обзети и очаровани от радостта на Срещата. Както казва апостол Павел: „Убеден съм, че сегашните ни временни страдания са нищо в сравнение със славата, която ни очаква“ (Рим. 8:18). Но засега изглежда, че реалността е светът, в който живеем. Където силата на злото изглежда абсолютна. Където доброто е разпънато на кръст, а любовта лежи в гроб. Където няма бъдеще, защото Бог мълчи и не се разкрива: Той е мъртъв. Подобно на апостолите, и ние сме получили обещанията за вечен живот. Казано ни беше: „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя“ (Ис. 49:15).
За разлика обаче от апостолите в съботния ден, ние знаем, че Възкресението вече се е случило. Няма смърт. Животът е безкраен. Живеем с надежда. Но тя има твърда опора. Злото ни се струва всесилно, но това е илюзия. То е загубило и губи всеки ден. То няма бъдеще. Защото бъдещето принадлежи на Христос.
Как може християнинът да оцелее в момента на тържество на злото, в сумрака на Велика събота? Как да не се поддаде на отчаяние? След като говори за славата, която ни очаква, в същото Послание до римляни апостол Павел няколко пъти по различен начин повтаря: „Нашето спасение е в надежда“ (Рим. 8:24). Думата, която той използва за това очакване е „ἀποκαραδοκία“ (Рим. 8:19), за която се казва, че не е използвана от никого преди него. Възможно е сам да я създал. Означава страстен, напрегнат поглед, който не обръща внимание на нищо друго освен на това, за което копнее.
Надеждата не може да бъде очевидна, казва той: „А надеждата за онова, което се вижда, не е надежда, понеже, защо ще се надява някой за нещо, което вижда? Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме“ (Рим. 8:24-25).
Това вероятно е единствената пътеводна светлина в мрака, който се опитва да ни погълне: с дадените ни обещания и с вярата във Възкресението ние не обръщаме внимание на мрака около нас, защото се надяваме и копнеем за края на нощта. Търпеливо гледайки напред, ние долавяме знаците на настъпващото утро на Възкресението.
Маран ата! Господ е близо!
