Преди почти деветдесет години майка Мария (Скобцова) описа с пророческа точност какво ще се случи, когато държавата спре да преследва Църквата в Съветския съюз (Русия) и там дойдат вчерашните комсомолци.
Изненадващо е, че тя пише това по време, когато преследването на Църквата е в разгара си и големите репресии едва започват. Остават седем години до известната среща на Сталин с митрополитите, след която преследваната Руска църква започва да става част от структурата на съветската държава.
Много преди това обаче майка Мария предсказва предстоящата промяна в държавната политика спрямо Църквата – подаяния и отстъпки. След това в Църквата ще отидат хора, които преди това не са се интересували от нея – един много особен тип хора: съветските граждани.
Те се отличават с увереността си в съществуването на определена генерална линия, набор от „единствено верни“ идеи и възгледи, засягащи всички аспекти на живота. Те вярват в непогрешимостта на ръководството, което единствено има право да диктува възгледи по всички основни и второстепенни въпроси на живота и ежедневието. А съветският гражданин „покорно, по всички въпроси, безусловно, напълно приема всички предписани позиции“. И ако утре те се променят в противоположна посока, той веднага се разкайва за вчерашните си възгледи и „безболезнено преустройва своя мироглед в съответствие с изискването“ на своите началници.
Ето какво пише тя:
„Ако в Църквата, която се ползва с търпимост и признание от съветската власт, дойдат нови кадри, възпитани от тази власт, то те ще дойдат именно с такава психология… Отначало, като много нетърпеливи и възприемчиви слушатели, те ще изучават различни гледни точки, ще възприемат проблемите, ще посещават службите и т. н.
В един момент, когато най-накрая почувстват, че са истински църковни хора, поради пълната си неподготвеност за антиномично мислене, те ще кажат: „Има няколко мнения по този въпрос – кое от тях е вярно? Защото няколко мнения не могат да бъдат верни едновременно. И ако това е вярно, то другите трябва да бъдат унищожени като лъжливи“.
Отначало те ще се допитват до Църквата, като лесно ще ѝ прехвърлят обичайния за тях признак на непогрешимост. Но скоро ще започнат да говорят от името на Църквата, прилагайки върху себе си този признак на непогрешимост. Ако в областта на разтегливия и неопределен марксистки мироглед те пламтят със страстта на ересоманията и унищожават противниците си, то в областта на православното учение те ще бъдат още по-големи унищожители на ересите и пазители на ортодоксѝята.
Карикатурно, може да се каже, че те ще глобяват за неправилно поставен кръстен знак, а за отказ от изповед ще изселват в „Соловки“. Свободната мисъл ще се наказва със смърт. Тук не бива да се хранят никакви илюзии – в случай на признание на Църквата в Русия и в случай на нарастване на външния ѝ успех тя не може да разчита на други кадри, освен на възпитаните в безкритичния, догматичен дух на авторитета. А това означава – за дълги години замразяване на свободата. Това означава нови „Соловки“, нови затвори и лагери за всички, които защитават свободата в Църквата. Това означава нови гонения и нови мъченици и изповедници“.
Майка Мария е допуснала грешка само по отношение на времето: преследването на Църквата спира малко преди краха на Съветската империя. Но тя е била права за всичко останало: вчерашните комсомолци изпълниха Църквата с нетърпимост, догматизъм, формализъм и омраза към всякакви кълнове на свобода на мисълта и духа.
И сега живеем в същата тази църковна действителност, в която и пастирите, и паството в много отношения са кръв и плът на тази съветска система.
Монахинята също така предвиди до какво ще доведе това – когато църковният организъм се срастне твърде тясно с държавния:
„Държавното покровителство бавно въвежда нецърковни концепции в църковния живот, подменя лика на Христос, размества плановете… Църквата се превръща в агенция, компрометирана от държавните, понякога езически идеали. Това отравяне на църковния организъм стига дотам, че дори църковни йерарси оправдават, например, смъртното наказание от гледна точка на християнството…“.
Както виждаме, не само смъртното наказание е оправдано, но и изобщо участието във войната е обявено за висша християнска добродетел. Църковните йерарси и духовници започват да живеят със съвсем земни интереси. Те не търсят „Божието царство и Неговата правда“, а благоволението на властите. И „смазват“ всяка проява на свобода. Опитват се да вкарат Божия дух в рамките, предписани от началниците.
„Би било отчайващо – казва Майка Мария, – ако наред с тези перспективи не вярвахме, че автентичната Христова истина винаги е свързана със свободата, че свободата няма да угасне окончателно в Църквата до Страшния съд… и, накрая, най-важното, че каквото и да се случи в живота на Църквата – било то ласкателство от страна на държавата, гонения на безбожниците, изкривяване на духа на Христовата свобода – нищо не е страшно, защото портите адови няма да ѝ надделеят.
Но нашият път, нашата изповед, нашият подвиг и нашият кръст е да пренесем свободната Христова истина през всички изпитания“.
* Източник: Личен профил на автора във Facebook
Изображение: Иван Малютин. Карикатура на „красную церковь“, 1923 г.
