След забележката, че Христос не е оставил притча „за противопоставянето на злото със сила“, започнаха да ме убеждават, че в християнството няма мъченици-войници, екзекутирани, защото са отказали да убиват или да вземат оръжие в ръка.
Мисля, че този мит е възникнал с появата на имперската версия на християнството. Твърди се, че мъчениците-воини са били екзекутирани, само защото са отказвали да принесат жертви на божествата.
Всъщност сред тях е имало и такива, които напълно са отказвали да воюват и убиват, както и такива, които са се сражавали с езичници, но са отказвали да използват оръжие срещу християни. Не е прието да се акцентира вниманието върху това, поради което и възниква такъв устойчив мит.
За щастие са запазени актовете на мъчениците, в които достатъчно подробно са описани съдебните процеси над първите християни (включително и срещу войници).
За съжаление малцина от руските православни ги знаят, а още по-малко от тях ги изучават.
Всъщност житията на светците са пълни с примери за отказ от военна служба поради убеждения на съвестта. Нека припомня няколко.
Именно заради отказа си от военна служба през 295 г. е убит св. воин Максимилиан. Стенограмата от съдебния му процес е запазена в неговия мартиролог. В съда той заявява:
„Не мога да се бия за този свят… Казвам ви, аз съм християнин“.
В отговор проконсулът посочва, че в римската армия са служили християни. Максимилиан отговаря:
„Това е тяхна работа. Аз също съм християнин и не мога да служа“.
По същия начин и св. Мартин от Тур е напуснал армията, след като се е кръстил. Съобщава се, че е бил повикан при кесаря за връчването на военна награда, но отказал да я вземе с думите:
„Досега ви служих като войник. Сега ми позволете да служа на Христос. Дайте наградата на други. Те възнамеряват да се бият, а аз съм воин Христов и не ми е позволено да воювам“.
В подобна ситуация е бил и новопокръстеният стотник св. Маркел, който по време на един пир захвърлил своите воински отличия с думите:
„Служа на Иисус Христос, вечния Цар. Повече няма да служа на вашия император и презирам поклонението на вашите божества от дърво и камък, които са глухи и неми идоли“.
Запазени са и материалите от процеса срещу св. Маркел. Съобщава се, че на този съд той е заявил, че „… не подобава на християнин, който служи на Господ Христос, да служи в армиите на света“.
За отказ от военна служба по християнски причини са били канонизирани св. Киби, св. Кадок и св. Теаген. Последният е пострадал заедно със св. Йероним. Той бил необичайно смел и силен селянин, който бил извикан в императорската армия като многообещаващ войник. Йероним отказал да служи, прогонил дошлите да го вербуват и заедно с още осемнадесет християни, също получили призив за армията, се скриват в една пещера. Императорските войници нахлуват в пещерата, но не успяват да заловят със сила християните. Изваждат ги с хитрост. Те наистина са били убити, след като са отказали да принесат жертви на идолите, но това е било по-скоро последната точка от тяхната упорита съпротива срещу военната служба (общо тридесет и двама призовани в армията християни са били екзекутирани в този ден).
По-лошо в документално отношение е потвърдена историята на легиона в Тива, който се намирал под командването на св. Маврикий. Мъченическите актове срещу тях не са запазени, тъй като не е имало процес. Останало само устното предание, записано в посланието на св. епископ Евхерий. Десет души от този легион са прославени поименно. Останалите са известни с общото наименование агаунски мъченици (не по-малко от хиляда души). Те не са отказали напълно да вземат оръжие в ръце, когато се бият срещу врагове от езичниците. Но са се разбунтували, когато им е било наредено да потушат християнски бунт.
Заявили са, че не могат да убиват своите християнски братя при никакви обстоятелства и по никаква причина:
„Не можем да опетним ръцете си с кръвта на невинни хора (християни). Дали сме клетва пред Бога преди да се закълнем пред тебе. Не можеш да имаш никакво доверие на нашата втора клетва, ако нарушим другата, първата. Вие ни заповядахте да убиваме християни – вижте, ние сме същите“.
Съобщава се, че легионът бил строен и всеки десети войник бил убит. След всеки нов отказ убивали отново всеки десети, докато не избили целия легион.
Св. Йоан Воин не се оттеглил напълно от служба, но в армията се занимавал с това, което на военен език се нарича подривна дейност – предупреждавал християните за следващия набег, улеснявал бягствата, посещавал братята и сестрите, хвърлени в затвора (впрочем, според неговото житие, можем да предположим, че не му се е наложило да пролива кръв: вероятно той бил в частите, охраняващи града).
Мисля, че би било преувеличено да се каже, че всички ранни християни са били пацифисти (дори само защото нямаме достатъчно исторически материали за живота на Църквата от това време). През първите два века обаче тяхното отношение към войната, оръжието и службата в армията е било толкова рязко отрицателно, че пламенният критик на християнството философът Целс написал: „Ако всички хора постъпваха като вас, нищо нямаше да попречи на императора да остане напълно сам и с дезертирали от него войски. Империята щеше да попадне в ръцете на най-беззаконните варвари“.
На което християнският богослов Ориген отговаря:
„Християните са учили да не се защитават срещу своите врагове; и тъй като те са спазвали законите, предписващи кротост и любов към човека, те са получили от Бога това, което не биха могли да постигнат, ако им беше позволено да водят война, макар че те напълно биха могли да направят това“.
Трябва да отчетем и още един момент. Това, че отказът от военна служба не се превръща в голям проблем за ранните християни, се обяснява в голяма степен не с тяхната готовност да служат в армията, а с това, че императорите са нямали нужда да попълват редовната армия с наборници.
За това пише Василий Болотов: „Римските легиони се попълвали с множество дошли да се запишат доброволци. Следователно християните биха могли да попаднат във военна служба само при изключителни случаи“.
Ситуацията, когато християните в армията стават много, така че те вече служат и в императорската гвардия, настъпва едва в края на 3 в.
Не е задължително те да са постъпили на служба, след като са приели християнско кръщение. В повечето известни ни случаи те стават християни, бидейки вече войници. И тук действително някой като Максимилиан може да сметне за невъзможно да продължи службата, а друг ще е принуден да остане в нея, ограничавайки нещата, които смята, че може да върши. Например, да не използва оръжие срещу братя в Христос.
Границите на допустимото за войника, приел християнство, достатъчно ясно описва в началото на 3 в. св. Иполит Римски в своите канони (правила 10-15): „По отношение на магистрата и воина: никога не убивай, дори да си получил заповед… Войник на служба не трябва да убива човек. Ако му заповядат, той не трябва да изпълнява заповедта и не трябва да полага клетва. Ако не иска, нека бъде отхвърлен. Този, който притежава силата на меча или е магистрат на града, който носи багреница, нека прекрати своето съществуване или да бъде отхвърлен. Оглашените или вярващите, които искат да станат войници, трябва да бъдат отхвърлени, защото те са презрели Бога. Християнинът не трябва да става войник, освен ако не го принуждава вождът, носещ меч. Той не трябва да обременява себе си с кървав грях. Ако обаче е пролял кръв, то не трябва да се причастява с тайнствата, освен ако не се очисти с наказание, сълзи и плач. Той не трябва да действа с лукавство, а със страх Божи“.
Едва с течение на времето Християнската църква започва да се променя, да се отдалечава от чистотата на евангелския идеал, приспособявайки се към изискванията на света, който е чужд на Христос.
И в християнските паметници е описано как стават тези промени. По-специално в материалите на Първия вселенски (Никейски) събор виждаме как с приемането на християнството в качеството му на държавна религия в армията се втурват онези хирстияни, които преди това са се оттеглили от военна служба. Сега те плащат подкупи, за да се върнат (напомням, че военната служба е била престижно дело и добре платена – освен добрата заплата, легионерът е имал право и на отлична пенсия).
Към онзи момент Църквата все още се отнася към това с негодувание. Правило 12 на Първия вселенски събор нарича такива „отстъпници“: „Онези, които са призваните по благодат към изповядване на вярата и са проявили първи порив на ревност, като са свалили военните пояси, но след това, като псета са се върнали към бълвотината си, така че някои използвали дори пари и дарове, за да бъдат възстановени във военния чин: нека те, след като прекарат три години в слушане на Писанието в притвора, след това десет години да лежат ничком в църквата, молейки прощение“. Зонара в своето тълкувание на това правило добавя, че изобщо никой не може да остане на военна служба, ако преди това не се е отрекъл от християнската вяра.
Няколко десетилетия по-късно обаче св. Василий Велики колебливо пише за войниците-християни, върнали се от война: „Нашите отци не смятали за убийство убиването в битка, извинявайки, както ми се струва, поборниците на целомъдрието и благочестието. Но може би ще е добре да ги посъветваме, като имащи нечисти ръце, да се въздържат три години от приобщаване със светите Тайни“.
Църквата влиза в период, когато трябва да балансира между Христос и кесаря, стараейки се да служи на Единия, а другия да не обиди.
Така и възниква митът, че първите християни се били въздържали от служба в армията само поради нежеланието си да принасят жертви на боговете.
И така стигаме до днешния мит, че всеки войник (дори не христинин), воюващ за „правото дело“, може да се почита като мъченик и светец.
Източник: Лична страница на автора във Facebook
