Предлагаме на читателите на Двери още един откъс от книгата "Образци на пастирско служение в Русия през 18-20 в." на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф (Босаков). Текстът в Двери е част от разказа за прот. Валентин Амфитеатров (1836-1908), грижовен пастир, прозорлив духовник, вдъхновен проповедник.
С назначаването на о. Валентин в Москва започнал нов период в пастирската му дейност, който е най-продължителен и плодотворен.
Храмът „Св. Константин и Елена“ не бил много известен и малко хора го посещавали. Но отец Валентин доказал, че ревностният свещеник може да привлече богомолци и в непосещаван храм. Той служел сам, нямал дякон.
Но след време хората започнали да се стичат с радост в храма на о. Валентин, за да се молят, да разкрият на духовния пастир своята душа, да излеят натрупаната мъка, да поискат мъдър съвет. Отецът посрещал всички с топлина и мъдрост. Той лекувал всички души. Неговото пастирско слово докосвало духовната струна на всяко човешко сърце. Славата на о. Валентин като голям молитвеник, опитен, мъдър и благодатен пастир и талантлив проповедник бързо се разпространила дори извън пределите на Москва.
Отец Валентин живеел в Москва, в малка къща на брега на Москва река, зад Смоленския пазар. Всяка сутрин бързал към своя храм да се моли за хората. Той желаел спасението на всички. В човека виждал на първо място създание Божие, сътворено само за блаженство. Затова всички хора му били близки и скъпи като деца Божии.
Отец Валентин служел всеки ден и службите му били дълги. Той започвал божествената литургия в 9 ч. и си тръгвал от храма около три часа следобед. След литургията той, без да бърза, служел молебни канони и панихиди, по желание на богомолците, като изпълвал храма със своя висок, почти дискантов глас. На богослуженията му се налагало дълго да изчита безбройните листове с имената за здраве и упокоение. Той произнасял всяко име силно и отчетливо. Богомолците много харесвали това старание на отец Валентин. На отпуста той поменавал много имена на светци, които вярващите винаги изслушвали с удоволствие.
Ежедневно в храма се извършвал молебен пред иконата на св. Богородица „Неочаквана радост“. Пред нея отец Валентин почти всеки ден извършвал молебени и акатисти, молейки Небесната царица да осени със своя покров този храм и всички молещи се в него. Ето как описва своите преживявания по време на четенето на умилителните акатисти една от енориашките: „Стоиш си и чувстваш, че се намираш някъде далече, далече от всичко суетно, земно: няма тревоги, няма смутове, няма вълнения, стоиш и се молиш, напълно отдавайки се на чувството на някакво блажено умиротворение, радост, покой. А тънкият звучен глас на свещеника възглася молитвите с такава вяра и плам, сякаш иска да каже на всички, че милосърдният Господ лично приема молитвите на хората, които достойно и с любов се обръщат към Него“.
Службите на отец Валентин се отличавали със своеобразни черти. Така, когато четял Евангелието на акатиста или на молебена, той го поставял върху склонените глави на хората пред него. Винаги на Великия вход, по време на светата литургия, той докосвал с края на потира главите на богомолците. Много хора се тълпели в стремежа си да са по-близо до свещеника, знаейки този обичай на о. Валентин. В ектениите той добавял прошения, които ги нямало в служебника. Добавял свои думи и в молитвите към света Богородица. Но това своеобразие не нарушавало реда и уставността на богослужението.
След службите богомолци се стичали при о. Валентин за лични разговори със свещеника. Различни хора с различни въпроси идвали при него и любимият пастир приемал да ръководи духовно всички. Пастирът обичал тези мигове, когато, уморен от дългата служба, но радостен и оживен, виждал лицата на хората, които бързали към него със своите нужди. Отец Валентин знаел, че всички те, според своя духовен ръст, очакват от него думи за утешение, съвет, наставление. Затова с радост ги изслушвал и насочвал цялата си духовна мъдрост към това човек да не падне духом, но да укрепне във вярата и надеждата в Божието милосърдие.
Отец Валентин бил умел духовен лекар на човешките души по време постите. Понякога той стоял прав по седемнадесет часа, за да изповядва хората. Беседите с тях били дълги и внимателни. Това били наистина благодатни и спасителни изповеди. Според отец Валентин изповедта е област на дейната любов, където пастирът става приятел и опора на човека в борбата с греха. Той умеел да се поставя на мястото на всеки, който се обръщал към него за съвет.
Духовният му разум можел всичко да проумее. Мнозина искали да се изповядват при отец Валентин. „Аз взимам тези, които Сам Господ ми повелява да взема“, казвал той на желаещите. За неговите изповеди един очевидец разказва следното: „Изповедите бяха необикновени: отецът често не ни караше да изброяваме грехове, а на мнозина самият той разказваше за тях: „направил си това и това, в това не си прав“; и човекът чистосърдечно осъзнаваше, че за свой срам дори е забравил за много от своите грехове, а пастирът все пак му беше напомнил за тях.
На мнозина, които за първи път идвали на изповед, отецът описвал техния живот от детството до настоящия момент и при това така вярно и подробно, че те в изумлението си не можели да кажат и една дума, поразени от дивната прозорливост на пастира.
Отец Валентин не обичал външното, лицемерно послушание. Той изисквал от каещия се вътрешна чистота, вътрешно богатство на душата, доброта, милосърдие, смирение, кротост, търпение, християнска искрена любов към ближните. „На Господ е нужно нашето горещо сърце, не външното постене и лицемерно ходене по църквите, всичко това е безсмислена демонстрация и заблуда“, казвал често той на своите слушатели.
Отец Валентин бил известен като голям проповедник. Заедно с отец Йоан Кронщатски той е представител на пастирско-поучителната проповед през втората половина на 19. в. Цялото му душегрижие било тясно свързано с проповедничеството. Отец Валентин проповядвал често: винаги в неделя след литургията и в съботите по време на всенощното бдение. Той винаги старателно подготвял проповедите си. Според него една от важните задачи на Църквата е проповедта за Христовото учение. Енориашите му винаги обичали да го слушат. „Отецът произнасяше чудесни проповеди, спомня си енориашка от неговия храм, това беше живо слово с поучение и наставление; това бяха такива красиви изрази и сравнения, че не може да се предаде с думи огромното умиление и вълнение, които обхващаха цялата душа при благодатния звук на неговия проповеднически глас“.
Висок на ръст, красив, с едри, но меки черти на лицето, отец Валентин със своя нежен, висок глас покорявал слушателите. Особено привличали неговите очи, от които греели доброта и състрадание към слушателите. Неговата доброта била изписана на лицето му, а лицето на човека винаги говори за това, което става в душата му. Неговият поглед пронизвал човека. „Сияйните му очи галят и съгряват всеки. Такива очи могат да имат само Божиите избранници, които отдавна са победили властта на плътта и света и са придобили силата и благодатта на Светия Дух. Никой от дошлите в този свят храм не можеше да се скрие от тези очи: всекиго ще намерят, до всеки ще стигнат“.
Подкрепян от благодатната Божия сила, големият молитвеник отец Валентин жертвоготовно се трудил за благото и спасението на вярващите в храма на св. Константин и Елена до 1892 г. Той бил строг пастир, но и семеен човек, прекрасен баща на голямо и задружно семейство. Той отделял особено внимание на християнското възпитание и образование на своите деца.
О. Валентин бил образован човек, а по това време се занимавал задълбочено и с богословие. През 1875 г. излязла от печат неговата „Библейска история на Стария и Новия Завет“.
По онова време отец Валентин бил известен и като обществен деец. Той бил действителен член на основаното през 1880 г. братство „Преп. Сергий“ за взаимопомощ на нуждаещите се студенти и възпитаници на Московската духовна академия.
