Според мен проблемът с онзи вид църковни хора, които повече приличат на овце, но не в евангелския смисъл, се корени в самото ни общество. Обществото спонтанно и рефлекторно, стига да е здраво, се обединява срещу тираничните и авторитарни прояви, които с една дума можем да наречем неморални, независимо в коя област се случват. Но за да се противопоставиш на неморалността, трябва ти самият да имаш висок морал. Народът ни обаче е лицемерен и користолюбив и не притежава нужната морална сила да противостои на такива нездравословни състояния на обществото.
При едно посещение в Торонто научих, че епископът на Канада Сотирий („По това имаме да говорим много“ (Евр. 5:11) и различни неща) преди известно време решил да проведе обща молитва с протестантски епископи. Разпоредил се всички 32 свещеници на общността в Онтарио да се съберат в столицата Торонто, за да участват в обща служба заедно със събратята си протестанти. Всичките тридесет и двама гръцки свещеници изразили протест, но получили от Сотирий следния отговор: „Горко ви, ако не дойдете”.
На “светото” тайнство присъствали 31 свещеници, които загубили ума и дума, като видели, че сред пасторите имало и немалко жени. Истината е (понеже гледах снимки), че протестантите бяха избрали да изпратят най-хубавите пасторки, с които разполагат, но въпреки това атмосферата в общуването с православните свещеници така и не се стоплила. Резервирани от чувство за вина и притеснени какво ще кажат на паството си на другия ден, те се държали дистанцирано от пасторите и особено от пасторките. Епископът се опитал да разсее смущението в общуването с топлите думи „да бъдат едно, както сме и Ние” – крайно време е всички да станем приятели”. Владиката се разчувствал от лиричността си (речта му била толкова сърцераздирателна, че напомняла на песента на Никос Ксантопулос (популярен гръцки киноактьор от 50-70 години – бел. прев.): „Защо си ме, майко, родила, щом ще живея несретен…“), се обърнал спонтанно към пасторките. „Как сме живели разделени толкова време…” Внезапно нахълтали група гърци, които носели грамаден плакат с думите: „We pray for you but not with you“ (Молим се за вас, но не и с вас). На снимките видях изненаданите изражения на красивите пасторки, които питали гърците: „What’s the problem?!”
Дошла полиция и наложила ред, като извела православните и така спасила пастира от разгневените му овце.
Един от свещениците, отец Павел (ако правилно си спомням), женен с две деца, не присъствал на „светото” тайнство. Като научил това, Сотирий веднага (понеже някой трябвало да плати за фиаското, което претърпял), изпратил отец Павел в Халифакс, един канадски остров. Когато пристигнал там, достопочтеният левит се запознал с трима гръцки рибари, които работели в една фирма – тя докарвала риба, а те я обработвали и осолявали за сушене. Те били построили един навес − това бил храмът, и стая за свещеника, когато идвал някой да служи на Възкресение. Рибарите се изненадали, като видели отеца и го попитали защо е дошъл. Свещеникът се усмихнал приятелски: „Ами заради вас. Моят владика мисли за вас и реши да ви изпрати поп за няколко месеца”.
На сутринта на път за църквата свещеникът се натъкнал на голяма изненада. Видял две бели полярни мечки на няколко метра разстояние, които го гледали внимателно и с голям интерес. Той се вцепенил от страх – не очаквал да срещне мечки! Не знаел, че през зимата морето замръзва и така островът става част от сушата. Като се поокопитил малко, хукнал да бяга и се заключил в стаята си. Оттогава, щом тръгвал към църквата или към рибарите, се оглеждал наоколо и отварял очите си на четири за мечките − дали ще успее безопасно да претича до целта си. Останал там почти шест месеца и се върнал на поста си и при семейството си. Тогава се родила и една църковна поговорка: „Не казвай “не” на владиката, че ще те прати при мечките”.
И аз отидох да почета този оцелял герой на Божието непослушание. Въпреки неудобствата, които беше преживял, се беше върнал освежен и ведър, а също и придобил нов опит и житейска мъдрост – по-добре да живееш с мечки, отколкото с владици.
И ето че дойде горчивият миг, в който трябва да призная публично, за да получа прошка, как едно време за малко и аз да стана протестант. Пребиваването ми в Канада, в Торонто, съвпадна с изборите за англикански епископ. Събраха се в голяма зала 300-400 души, поставиха тримата кандидати на три кресла и сложиха пред тях един микрофон в средата. Всеки от миряните можеше да се изправи и да зададе един или повече въпроси на отделните кандидати или общо на всички. Въпросите бяха от рода на „Какво ще отговорите на една неомъжена майка, ако дойде при вас за помощ? Какво ще ѝ кажете?” или пък „Ако едно неомъжено момиче забременее, какво ще му кажете?”, също и „Като епископ по какви критерии ще избирате вашите клирици?” и „Ако някой от клира ви каже, че не вярва във възкресението на Христос, какво ще направите?”, „Какво мислите за хомосексуализма? Може ли един хомосексуалист да стане свещеник?”
От само себе си се разбира, че свещеникът, който трябваше да отговори на даден въпрос, не можеше да се преструва на “духовен” или “либерален”, или “филантроп”, тъй като хората го познаваха от енорията му – какво говори и как мисли и никак нямаше да им е трудно да кажат „еди кога си ти постъпи съвсем различно от това, което говориш сега”. Накрая гласуваха за избор на епископ. Ето тогава поисках да стана протестант. Закопнях да принадлежа и аз, дори и за шест месеца, към една културна църковна среда и така да се избавя от балканския православен синдром, който нося като желязна броня. Преживявал съм случката с мечките постоянно, не само в живота си, но и върху собствената си кожа, така да се каже. Така че и аз имам право да си мечтая, че някой ден (макар и в далечно бъдеще) ще се озова в архондарика на някой манастир с двама епископи и четири-пет свещеници и ще си пием кафето, ще беседваме свободно, леко, интелигентно и учтиво (както например, когато съм в протестантска енория).
Не знам дали беше пресилено онова, което почувствах, докато англиканите избираха епископа си, но съжалих православието и намразих държавата, задето не го остави да се срине и така да намери пътя си чрез здравите реакции и най-вече с помощта на онези, които Божият промисъл щеше да използва, за да го възкреси и оздрави...
Драги читателю, дали съм успял да те убедя, като разказвам тези истории за Торонто, че проблемът на Църквата е културен, а не църковен въпрос? Когато гръцкият народ съзрее като общество, тогава тази култура на обществото ще се пренесе и в Църквата. Тогава и само тогава и в никой друг случай.
За някои романтично настроени и витаещи в облаците добри християни Църквата трябва да бъде локомотив на обществото и чрез духовните си сили да издига цялата нация до по-извисени нрави и здрави взаимоотношения. Тя трябва да бъде като бели дробове, с които нацията да диша и да се вдъхновява. За жалост сме длъжни да разтурим тази красива картина. Първо, Църквата, като изключим развитото от нея красиво богословие (което в определени периоди тя живее и на практика), от самото начало е най-консервативната и твърда част на обществото. Богословието ѝ е възхитително: „Свободата е характерна черта на Църквата и на Православието. Духът ѝ е мъченически и любовта изпълва всичко в нея“ и тъй нататък.
Но реалността е печално трагична.
Когато Църквата реши нещо, за обществото то вече от десетилетие е отминал етап. Например, ако Църквата одобри някога някакви демократични процедури в своята дейност, нейните представители ще възприемат това като революционен плод на духовната ѝ свобода… И свещениците ще се гордеят и ще редят големи думи как Църквата винаги е била напредничава в обществените дела и революцията е в нейното ДНК. (Това не са предположения – чувал съм тези неща от достойни за съжаление отци в Атина).
Единствената динамична намеса на Църквата в събитията на нашето общество е била, когато е сътрудничила на тоталитарните режими, за да ги наложи на православните народи. В продължение на векове, допреди стотина години, православните църкви изпитваха дълбока антипатия към демокрацията като производна на западните еретични държави. Докато всъщност именно нейният аторитаризъм изпитваше алергия към свободата и зачитането на човешките права, на които служеше западната демокрация. Така че остави мечтата да си отиде, приятелю. Сладка, красива, романтична, но толкова нереалистична, че вбесява с несъстоятелността си, щом я чуеш.
В гръцкото общество се чуват и оптимистични прогнози за пътя, по който върви нацията. „Не може, казват те, това да продължи дълго. Нацията ни е в упадък, но със сигурност ще намери сили да започне да действа и да продължи историята си.” Отговорът обаче никак не е оптимистичен. Толкова много нации се появяват на сцената на историята, строят империи, цивилизации, творят история, после западат, няколко века живеят разпокъсани и след това… изчезват завинаги. Къде са вавилонците? Къде са асирийците? Персите? Хетите? Шумерите? Акадите? Да не споменаваме седемте народа от земята на Ханаан, където вече не съществува ни един представител поне да го балсамират и да го сложат в музей за естествена история, та да гледаме как е било преди тези народи да се изгубят безвъзвратно от картата и от човешката памет. Петра, чудната Петра в днешна Йордания, е била столица на един народ – наватеите, и те също са залезли. Днес не знаем дори как е правилно да се изписва наименованието им на гръцки. Кой тогава ни гарантира, че гръцкият народ няма да бъде сполетян от същата участ? И още повече с политическата шайка, която води народа − само това е гарантирано и нищо друго. По мое лично мнение нашата страна в близките дванадесет-петнадесет години ще стане сателит и част от процъфтяващатата османска империя. И най-лошото е, че благодарение на привилегиите, които ще получат политиците и притежателите на големи капитали (като коджабашиите в предишни времена), те ще мислят, че това е най-големият исторически успех за нацията.
Все пак, за да приключа малко по-весело случая с Торонто, ще спомена нещо, което се случи във Ванкувър. Там цяла една протестантска енория се обърна и стана православна. Някакъв православен свещеник отишъл и ги научил на всички обичайни за нас неща. Но когато си тръгнал, новосъздадената православна енория била изправена пред критична ситуация. Дотогава, като протестанти те действали демократично. Имали енорийски съвет с председател мирянин, а свещеникът бил обикновен член в него. А сега новият православен свещеник започнал да говори нови неща. "Аз съм вашият духовен отец - казвал той, - и вие ми дължите безпрекословно послушание. Когато Бог иска да предаде някаква истина на енорията, той уведомява духовния отец, а чедата трябва да имат послушание". Свещеникът добре бил усвоил православните дела...
В резултат енорията се разделила на две. Хората попитали как работят трите гръцки енории във Ванкувър, но това ги объркало още повече, защото за всяко решение, което трябвало да вземат, те били длъжни да се допитат до епископа на Торонто. Накрая повечето приели ролята, за която претендирал свещеникът – да бъде в центъра на енорията и да ръководи с власт, щом това е православното. Други сметнали това за крачка назад и унизително за тяхната личност и пак станали протестанти. Жалко е, че толкова лесно в крайна сметка се налага духовният авторитаризъм. Иска ми се обаче да вярвам, че с времето свещениците и епископите ще бъдат поставени на мястото, което им е отредено, и ще започнат да действат отново като православна общност със зрелостта и онова, което вече са постигнали като западно общество.
