Продължение от Глава девета. Как съпругата на шведския посланик спаси една монахиня
На цялата тази параноя ще противопоставим една красива реч на о. Епифаний (Теодоропулос). Цитира я на помена за него в залата на Парнасос един монах, който е живял десетилетия до него.
- Поначало о. Епифаний уважаваше безусловно мнението дори на най-малкото от духовните си чада – каза монахът. – Свободно подлагаше на нашата преценка всеки текст, който пишеше, вземаше под внимание нашите забележки и го усъвършенстваше, или накрая коренно го променяше. В най-тесния кръг от духовни чада поставяше като духовно условие да му казваме недостатъците или неправилните действия и ни обясняваше това с простичкото съждение: „Длъжни сте да ме надзиравате с любовта си на духовни чада, за да се поправям и аз и да не остана непоправен, а значи и отговорен пред Бога и уязвим пред враговете си, които биха използвали моите недостатъци, за да ме поразят“.
Имах още един подобен опит с расоносец, заемащ висок църковен пост, при когото се изповядах няколко пъти. След изповедта той ме попита:
- Какво мислиш за мен? Говори ми свободно за моите грешки и за недостатъците на характера ми.
- Не искам да го правя − отвърнах аз, − особено сега, след изповед. Дойдох да изповядам моите си „кривици“. Как да изправям Вашите?!
- Въпреки това, кажи ми – настоя той. – Пред Бога те моля да ми кажеш какво мислиш в сърцето си за мене.
- Бяхте злопаметен в два случая − рекох, − ето това не ми хареса.
- Какво друго? – помоли ме той да продължа.
- Бих искал и Вие сега да уважите моето желание и да спра дотук.
- Моля те, бъди откровен, кажи ми още нещо, което наистина мислиш.
- Объркали сте приоритетите в живота си − продължих аз. – Имате дарба да утешавате хората, когато искате. Вие обаче не го искате, защото предпочитате обществените връзки и живота, насочен навън.
- Какво още?…
Пред тези наистина чудесни, затрогващи примери на самокритика какво можем да кажем за онези светогорски игумени, които не се свенят публично да заявяват: „Послушникът се нуждае от властта на своя старец. Нуждае се от стабилна почва, върху която да стъпи, за да построи живота си, и тази стабилна почва е авторитетът на личността на неговия старец“.
- А ако този авторитет е лъжлив? – попитах аз едного от тях. – Ако Господ не му го е дал, сам ли ще си го вземе?
- Какво имаш предвид?
- Авторитетът се придобива по два начина: или някой го налага сам, като потиска всяко възражение или съмнение около себе си, или му се дава от Бога, Който му е открил небесните тайни и му е дарил нещо от Своята божествена сила.
Не съм срещал ни един светогорски игумен, който да има желание малко да ограничи властта си, което би означавало да не изисква пълно и безпрекословно подчинение. Като сравняваме този начин на мислене с мисленето на о. Епифаний и другия духовник, когото споменахме, установяваме, че това е нездраво. Тук подхожда една циганска поговорка – „Нека дъжд вали, нека сняг вали, само да не духа“.
И защо „само да не духа“? Защото на истинските цигани ще им издуха шатрата, а на подобните тям игумени ще им разруши човешките постройки, изпълнени с човешки авторитет − значи те също са толкова несигурни като циганските шатри.
Здравата личност се изпитва, когато се усъмнят в нея. Когато човек е предизвикан по този начин, от реакцията му си личи дали животът му е просто човешки или в него има и Божия следа. Ако някой е вложил Божията благодат като градивен материал в строежа на живота си, колкото повече се съмняват в него, толкова повече се доказва. Ако съмнението е несправедливо, ще е нужна намесата на Божието правосъдие, което възстановява справедливостта. Ако обаче животът му е само човешки, а всичко човешко е ограничено във времето и е несъвършено, той усеща, че всяко усъмняване в него може да се превърне в пълен провал и отхвърляне.
Тук е мястото да цитираме думите на един журналист – Фотис Политис. Макар и атеист, той говори мъдро. „Народ, който не търпи критика, не носи в себе си воля за живот. Дори критиката да е недобронамерена, пак е от полза за критикувания. Ако той – дали народът, или отделна личност – иска наистина да живее живота си правилно, тогава забележките на един справедлив и искрен съдник могат да имат единствено благ и освобождаващ ефект върху него“.
Тези думи на мен ми приличат на думи на светец и това естествено ни отвежда към един трагичен въпрос – как може атеисти, но искрени хора да стигат до такива истини по същностни духовни въпроси? И в същото време хората от Църквата да мразят тези истини и да бягат от тях със скоростта на светлината?
Отговорът, изстрадан заедно с трагичния въпрос, е, че клириците и особено епископите (най-слабата част на Църквата), мислят, че Църквата е власт. А за вярващите Църквата е самооправдание. Така че ако получат критика, се чувстват така сякаш ги събличат голи. И след това нямат причина да останат вярващи. Колко ли от тях се интересуват истински от покаянието, което предполага на първо място да се отърват от илюзиите и особено от нарцисизма? Тогава хората започват да съдят строго самите себе си и всяка критика, която им бъде отправена, със сигурност ще е по-мека от онази, която те отправят към себе си. Такива хора могат да извлекат полза от критичните думи към тях. Досега съм срещал това само при свети хора (което включва и духовни отци – монаси) и при атеисти.
Между другото, и около нас има хора, които в началото на духовния си живот се съгласиха да се съблекат пред Бога и съответно нямат причина да се страхуват от каквато и да било негативна критика, дори се стремят към нея. Мокрият от дъжд не се бои.
Надявам се цветето на смирението да поникне някога и в някои енории и там да се развият красиви и духовни личности. Разбира се, това пожелание не важи за епископите, които загубват способността да приемат критика в деня, когато им е дошла в главата идеята да станат епископи. Нито за архимандритите, които очакват да станат епископи. Сред останалите клирици има само малцина, които ги интересува този въпрос.
