За това до каква степен епископите и свещениците станаха държавни служители след като Хунтата им даде заплати, разполагаме и с правно становище. Макар лично да нямам нищо против Високопреосвещения владика Йеротей Влахос, понеже го смятам за един от добрите епископи на Гръцката църква, съдбата е такава, че трябва да го споменем отново. В продължение на години той имаше спор с игумена на манастира „Преображение Христово“ Спиридон за това, кой командва в тази епархия. По онова време отец Йеротей посетил един манастир в друга епархия. Игуменът му рекъл:
− Йеротее, запомни, че епископът е свекървата в монашеското семейство. Колкото по-добре разбереш това, толкова по-разсъдително и непринудено ще стане присъствието ти, когато посещаваш някой от твоите манастири.
Владиката Йеротей му отвърнал:
− Аз съм монахофил!
Игуменът попитал:
− Може ли един грък да каже „аз съм гръкофил“ и да звучи логично?
− Какво имаш предвид?
− Ти си монах, нали?
− Да.
− Ами тогава защо е това „монахофил“? Има ли логика? Уважавайте братството на един манастир. Не ни казвайте постоянно вие, епископите, „така ще направиш камбанарията, а така църквата”. Ние живеем тук, остави ни да си въведем наш ред и да имаме мир. Също така помисли и друго: всеки монах си има по някоя своя лудост. Ако няма достатъчно от нея, нима ще дойде да живее горе в планината, в дивотията. Остави го на мира в края на краищата!
Във войната между владиката и игумен Спиридон бяха употребени всички средства, с които разполагаха воюващите. Главното оръжие на владика Йеротей, за да ги накара да се подчинят, беше отказът му да ръкоположи монаси за свещеници, и така блокира тяхното ежедневие, понеже нямаше достатъчно йереи за службите. Тогава игумен Спиридон подаде жалба до светските съдилища с оплакване за злоупотреба с власт и по-важното с аргумента: „като държавен служител получаваш заплата от държавата, а не си вършиш добре работата, която си длъжен да вършиш.“ Съдията сметнал, че начинът на изразяване на обвинителя е толкова уместен, че дори решението на съда съдържаше същите думи: „Вие сте държавен служител и като такъв получавате заплата от държавата. Вие сте длъжен да си вършите работата и да отидете да ръкоположите свещениците”. След този случай владиката Йеротей, като добър държавен служител, отиде и ръкоположи няколко монаси.
Ние, за да го утешим малко за претърпяното поражение, ще му изпеем един известен химн на „зоистите“:
Да живеем ний,
Безсмъртният ни е избрал
Сред тълпите многолюдни…
За жалост, само дотук го знам.
Макар и доста грубо, но показателно е какво каза гръцкият архиепископ на Канада Сотириос при опита му да оправдае икуменическите си забежки пред гореспоменатия ни приятел игумен, когато той отишъл до Канада (онзи, на когото гостувал владиката Йеротей).
− Я ми кажи, ако ти беше служител, щеше ли да се опълчиш някога на шефа си? Естествено че не, иначе ще те уволни. Същото е и при мен. Аз съм на служба във Вселенската Патриаршия и трябва да правя онова, което ми казват, иначе ще ме сменят. Ако се опълча, след една седмица ще „ме пенсионират“ и ще ми пратят заместник. Ето защо не говоря. Ще ти кажа и друго – лично аз съм против икуменизма, той не ме устройва. Ако се обединим с католиците, ще си загубя мястото. Ние сме 300 000 в Торонто, а католиците са 3 000 000. Ако се обединим, кой ще стане архиепископ? Със сигурност няма да съм аз. Ама как да ти кажа… но по тази линия получавам средства, участвам в програми, направих си мое богословско училище… защо да не взема тези пари и да си върша работата?
Сотириос със сигурност е доста умен митрополит, знам го от първа ръка, като чиновник е още по-добре. Но съвестта му не ми се коментира. Просто за пореден път се убеждаваме какви са критериите, по които Вселенската Патриаршия прави епископите и архиепископите. Човек се пита как може тези хора да продават толкова евтино, толкова унизително вечността? Понеже такъв човек, потъпквайки съвестта си, продавайки вярата си в Православието само и само да се уреди служебно и да си поживее добре на този свят, с какво лице отива да срещне Христос?
Длъжни сме след изнесеното решение на съда относно държавните служители, йереи и клирици, да добавим няколко параграфа от един текст на отец Христос Заркадулас, един от пионерите на Съюза на гръцките клирици[1]. Според него (и според нас) най-важната причина, която кара свещениците да мълчат, е запрещението, което за най-малкото нещо (критика или намек за критика) може да им наложи епископът. Това автоматично означава глад за неопределено време − няколко месеца и дори по-дълго − за свещеника и семейството му, тъй като отстраняването е съпроводено с лишаване от заплата. Единственият начин да получи пак пари, е да декларира вечна вярност и да изиграе един кючек върху бюрото на епископа. Разбира се, тази ситуация унижава повече владиката отколкото бедния поп, който е достоен за съжаление. Но понеже достойнството при авторитарните режими никога не е процъфтявало, и двамата не познават тази добродетел. Та ето какво пише отец Христос Заркадулас:
„В древната Църква клириците не са имали свещенството и служението си като средство за препитание и по този начин, дори ако конфликт с епископа водел до тяхното наказание или отстраняване, това не им е създавало финансови проблеми по-големи от тези, които и без това имали. По-късно, а и до неотдавна, в докапиталистическата епоха, в издръжката на клириците участвали самите вярващи. Но духовникът работел също и в занаятчийницата си или на нивата си. Благодарение на икономическата зависимост на клирика от вярващите той се интегрирал в общността. Недоимъкът на вярващите е водел до лишения и за него и така той наистина се борил за разрешаване на проблемите им, които освен всичко друго били донякъде и негови, щом е упражнявал и друга професия, за да се издържа.
Класически пример за връзката между свещеник и енория, но и за нейното изопачаване е това, което прави руският цар. В началото на 20 век в Русия патриархът и епископите се наслаждавали на почести и богатства като на висшестоящите и князете, докато обикновеният клир и неженените, но най-вече женените свещеници живеели в калта и мизерията с мужиците на село и пролетариите в градовете. Това му положение карало клира да участва и често да повежда социалните борби, като най-яркият пример е революцията от 1905 г., при която много клирици били в челните редици. Също така е много характерно присъствието на клирици в Думата като депутати най-вече от левите партии. Даже и марксистът Плеханов е имал поп за депутат.
Тази ситуация тревожила царя и той решил за първи път да поеме издръжката на поповете. Така свещеникът се откъснал от обществото и станал държавен служител, тоест до него стигнала дългата ръка на държавата…
Заплащането на свещениците от държавната хазна доведе до загуба на свободата ни и разрастване на деспотизма.
Сега епископът може да налага не само епитимии, както би трябвало да прави, но и да наказва в пълния смисъл на думата, тъй като, лишавайки свещеника от заплащане, обрича него и семейството му на финансова нищета. По време на турското робство, но и след това, епископът можел да налага на клириците епитимията на запрещението, но тогава свещеникът губел само даренията от църковните служби. Месо, олио, вино, жито и тъй нататък вярващите продължавали да му носят…
Нашият съвременен свещеник, особено в градовете, който има и възможност по обективни причини да участва в църковните дела, няма и не упражнява професия, с която да преживява. За него заплахата от отстраняване и снемане от длъжност виси като дамоклев меч над главата му, ако дръзне да изрази мнение, различно от мнението на църковните велможи.
Всички, които уважават себе си и са се осмелили да заемат борбена позиция, както ни налага духът на Христовото учение, биват гонени безмилостно, докато за раболепните духовници, за онези, които кадят тамян пред властта, за низкопоклонниците, за онези, които пълзят на четири крака – каквото и нередно да извършат, за тях статуквото им е създало имунитет и изходи от всяка опасност.
Не може да отречем, че църковният тероризъм съществува и потиска свободата на изразяване, словото бива вързано, пречи се на публичната дейност. Онези, които дръзнат да нарушат статуквото, са дискредитирани, за да не намерят последователи, докато се намери подходящ повод за тяхното отстраняване.
Че зад църковния тероризъм стои икономическият тероризъм на заинтересувани духовници става пределно ясно от самоличността на осмелилите се да изразяват мнение. Всички клирици, които изказват собственото си мнение по телевизията, радиото или пък в интервюта за вестници и списания, имат препитание, с което се издържат. Несигурността, която създава страхът от загубата на тази макар и мизерна заплата, затваря устата на мнозина.
Нещата щяха да бъдат други в Църквата ни, ако принудителното отстраняване на духовника от служба не обричаше на недоимък него и семейството му…
Наказвайки един клирик, църковното ръководство създава впечатление, че по-скоро му отмъщава. Целта е унищожаването на нарушителя, затова епископът настоява не просто да го отстрани, но да го лиши от необходимите средства за неговото и на семейството му оцеляване.
Пребиваването на всяко място трябва да бъде свободно. И ако искаме напредъка на организацията, на която служим, трябва най-накрая да предоставим на членовете й и особено на нейните служители, клириците, възможността да се изразяват и да действат свободно.”
И за да завършим цитатите от статията на този съвременен Папафлесос[2], да разкажем и нещо от Каламата – но не песен, нито за техните хора, а за отец Константин Ангелопулос. Преди десет години този добър левит получи енория с шест забравени селца горе в планините, с по няколко души жители. За да ги обикаля, си взе един стар мотор и го нарече Тула. Когато трябваше, да речем, в събота да отиде в някое от селцата, се обаждаше и казваше: „Ще бъдем там с Тула за вечерня, да знаете”. Или ако го викаха за някое опело, отговаряше „Само да взема Тула и идвам”. Владиката много се дразнел от Тула по две причини – първо, защото името беше женско (не можеше ли да го кръсти Агамемнон или Менелай?), и второ, заради „достойнството” – какво е това свещеник на мотор?! „Запрещение за три месеца – му рече, – за непристоен външен вид.” Ала свещеникът имал готов отговор: „Владико, дай ми 5000 евро и веднага ще ме видиш благопристоен и аристократичен – с джип”. Но владиката бил непреклонен. „Недопустимо е да обикаляш навсякъде с мотора и расото да се вее отзад.” Както казахме обаче свещеникът бил подготвен. Взел две големи кошници с портокали и мандарини от градината си, отишъл и се настанил пред храма на владиката, по времето, когато той отслужвал вътре пищна литургия, и започнал да вика:
− Хайде на сладките портокали, сочните мандарини!
След малко дотичал един паникьосан свещеник и казал на отец Костас, че владиката го вика в олтара.
− Какви ги вършиш, какви са тия щуротии? – развикал се владиката. – Всички ни излагаш, а и расото, което носиш, с твоите дивотии.
− Ами искам да живея – отвърнал кротко отец Костас. – Когато ме наказа, помисли ли какво ще прави семейството ми без пукнат грош? Докато съм наказан, ще нося тук портокалите си и ще ги продавам пред всяка църква, в която служиш.
Владиката загубил ума и дума.
− Добре, добре, ще вдигна запрещението. Махай се сега, с теб не може да се разправя човек. Ала...
− Ала от Тула няма да се откажа – прекъснал го отец Костас. − Не искай от мен такова нещо, защото няма да ти угодя.
И така си живееше отец Костас щастлив със своята Тула.
Когато се срещнахме веднъж в олтара на един храм (светските хора се срещат по баровете, ние къде другаде да се засечем?..), ефимерият на храма помоли отец Костас да ми разкаже историята за мотора. Като свърши, го попитах колко кубика е този мотор и той ми отговори, че е петдесет кубика.
− Ето това ти е била грешката − му казах, − затова ти е казал, че външният ти вид е непристоен. Ако имаше 225 кубика като мен, нямаше да ти каже нищо.
Отецът ме погледна, като се опитваше да схване решението на проблема си. Не схвана бързо, че едни са очите на заека, а други на бухала. Едно е монахът и друго е свещеникът с попадията и децата. С други думи, изводът е, че един поп по-лесно ще яде бой от владиката, но един монах няма да се остави толкова лесно.
И сега нека отново разкажем една история от България, за да се развеселим. Със сигурност църковните хора са най-меланхоличната част на гръцкото общество, но в сравнение с някои случки в тези среди в България можем да повишим националното си самочувствие и ще е оправдано. Та един епископ в България започнал проповедта си по следния начин:
− Днес нашата проповед ще бъде върху една руска мъдрост: „Молчать и не рассуждать”.
Нужно ли е да описам съдържанието на проповедта? Нима то не е очевидно? Тя беше посветена на абсолютното послушание към епископа и на второ място към клириците под него, и за това, че щом ги има епископите, вярващите изобщо няма нужда да мислят.
Тук е нужно да познаваме и малко историята. Руската църква, под чието силно влияение е Българската, е станала част от царската власт и политика. Това означава, че тя е притежавала цели села с мужици (роби), на които са говорили ей такива неща. Когато дошъл комунизмът и сринал всичко, той извършил по този начин и едно своеобразно пречистване. Но в същото време унищожил Църквата. Днес в Русия тя отново е укрепнала, връща се към скъпоценната си „традиция” и се стреми да възстанови властта си от времето, когато е била господар на мужиците и на робите. И по същия начин говори на християните, както тогава, когато обществото е било „християнско”. Това по отношение на историята. Та чул това българският епископ от един руснак и му се сторило мъдро.
Успокоих ли те, драги ми религиозни читателю? Не сме толкова зле в Гърция, нали?
[1] ΙΣΚΕ (Ιερός Σύνδεσμος Κληρικών Ελλάδος) Свещен съюз на клириците в Гърция – (бел. прев.)
[2] Герой от гръцките освободителни борби – (бел. прев.)
