Както овцете притежават инстинкт да различават обикновените треви от отровните, така и човекът има интуиция да различава полезното от вредното. Свети Василий Велики
Недостатъчността на разумна критична сила у хората произлиза от липсата на обич, защото мисъл, която не е основана на любов, е основана върху нищото. Коментар на г-н Георгулис върху „Федон“ на Платон
Нашата цел е да убедим вярващите, че не само имат моралното право да съдят и преценяват, но и да изразяват възмущение от нездравите църковни явления. Трябва да знаете, мили мои, че макар клириците да са се научили да се подмазват на своите епископи (разчитайки по този начин да спечелят тяхното благоразположение и да си запазят място в някоя хубава енория или да бъдат изпратени в някоя още по-хубава), но за своята енория те са това, което е владиката за тях.
Сериозен проблем в църковния ни живот са онези вярващи, които нямат никакъв, ама никакъв дух за учене. Те много трудно възприемат нови идеи. И най-позорното е, че се чувстват доволни от това, което са, и не смятат, че имат нужда от нещо повече. Наред с това, разбира се, се подразбира, че почти не четат и не се информират по богословски и църковни въпроси от сериозни източници. Всъщност, ако в някой от източниците се изразяват свободни или дори революционни идеи, това поражда у тях единствено безпокойство и недоволство, а не вълнение и участие в събитията.
Това е първият аспект на този проблем. Вторият е свързан с липсата на дух за учение у клира. Нима може да бъде добър учител онзи, който не възприема нови знания? Нека си припомним мъдрейшия ни предшественик − „Остарявай, учейки”. Ако свещеникът не се просвещава, не пътува, не беседва с по-мъдри от него, за да познае новото, какво може да даде тогава? Опита на Светата Литургия? Но дори и това – разкодирането и изразяването на този опит − зависи от неговите собствени духовни търсения и от способността и начина му на мислене. Затова не вярвам днес в живота на съвременната гръцка нация да има по-скучно събитие от проповедите на някой свещеник в енорията му. И най-забавното е, че макар да са отегчени до смърт от това, което говори свещеникът, като се приберат вкъщи и трябва да кажат нещо на децата си, те просто повтарят чутото.
При едно от посещенията ми в Серес в един храм говори един йеромонах от манастира „Григориат“. Много хора бяха дошли да чуят светогорския монах и понеже той беше родом от града, имаха и допълнителна причина. Това беше една обикновена проповед, без да е кой знае колко оригинална и интересна. Той я разтегли в продължение на четиридесет минути. Бях възмутен. Как е възможно да си монах от толкова десетилетия и да не можеш да кажеш нещо по-различно от общоприетите, тривиални и толкова досадни църковни клишета?
След това ни предложиха кафе. Озовах се в компанията на няколко младежи, мои духовни чада.
− Как ви се стори проповедта, отче? – попита един от тях.
Не можах да сдържа възмущението си.
– Разочароващо – отвърнах. – Ако не можеш да кажеш на хората нещо ново, което те сами не биха могли да помислят или разберат, тогава недей да говориш, не им се натрапвай и не ги мъчи допълнително. Те са достатъчно затормозени в ежедневието си.
След раздаването на нафората дойдоха настоятелите, както и някои „свои” хора, също и госпожите, които правят кафето. Офисът се изпълни с народ.
− Отец Филотей е изключителен проповедник. Има голяма дарба! − чу се един глас.
− А-а – рече друг, − страхотен оратор! Рядко може човек да чуе такава проповед. Аз бях много доволен от чутото.
Всички похвалиха проповедника. Моите чеда ме гледаха въпросително. Тогава се надигнах и им казах:
− Не ни е мястото тук, чеда. Да идем да пием кафе някъде навън...
Проправихме си път през групата енориаши, които чакаха да се изповядат пред светогорския йеромонах, и се отправихме към кафенето.
Докато седяхме там, ми хрумна една мисъл. „Защо пусто-опустяло се чувствам по-комфортно в кафенето, отколкото в църковна среда, макар църковните хора да са толкова достойни за обич по много причини… Дали не е имал това имал предвид Христос - „Син Човеческий няма къде глава да подслони? Тоест, може да имам хиляди църкви в цяла Гърция, но в крайна сметка никъде не почива сърцето ми.” Когато чуеш такива възхитителни отзиви за нещо банално, не може да не въздъхнеш дълбоко. Какво се случи, та водим толкова нездрав живот? Защо това, което е кристално ясно за всички извън Църквата, за нас е непонятно? Нима сме в състояние да привлечем и задържим в Църквата само такива хора, които нямат и следа критично мислене? Или пък, което е по-ужасно, хората идват нормални и ние ги правим такива?!
Отговорът е болезнен и горчив, понеже като говорим за хората, влезли в Църквата, имаме предвид променени хора, които са се променили така в Църквата. Те влизат в Църквата естествени и чрез изповедта и другите тайнства сърцето им се отваря и се чувства щастливо с Бога. Самият Христос лично допринася за това сърцето да се разтвори като роза, така че да покаже добрата си същност и да раздипли дарбите си. Този човек с цялата красота, която е почувствало сърцето му, се обръща с ентусиазъм към други сърца. Каквото и да е изпитал, каквото и да си е представял и от коетосе е въодушевил, той трябва да го сподели с другите сърца, за да го направи свое. „Живот несподелен е живот откраднат и безвъзвратно загубен.” Докоснатото от Христос излъчва нежност, невинност, детскост, истинност. И човек изживява наново цикъла на живота от детските си години, само че по-сбито и по един духовен начин.
Но докато Христос чрез всичко онова, което се нарича Божи промисъл, се опитва да завърши тайнството на отварянето на сърцето и да го укрепи, „църковният фактор“ се намесва и унищожава „с вещина“ делото Му. Когато това сърце се обръща към друго сърце, за да сподели красотата и вълнението си от срещата с Бога, то вижда една фалшива усмивка, сладникавост и престорено смирение, чийто връх е смиренословието. Поради духовната си незрялост и наивност човекът вярва, че това е истинно, не може да си представи колко неподатливи са тези сърца за въздействието на Христос, тъй като са херметично затворени с вратите на егоизма, тесногръдието и самооправданието. Постепенно, след като няколко пъти си разбие носа в тези затворени врати, ентусиазмът на новопосветеното сърце намалява и с течение на времето църковните хора със студени сърца превръщат този човек в свой образ и подобие. Това красиво сърце разбира, че нещо не е наред в обкръжението му, щом губи топлината и вътрешното познание, което е носило в себе си. Но тъй като първоначално е усетило в тази среда нещо дълбоко и истинско, не смее да го оспори.
Полека-лека красивите и открити сърца започват да смятат, че това, което виждат около себе си, е нормалният църковен живот, така че се предават на този живот и…неусетно се преобразяват. Стават като гърците, които, ако не са ходили в чужбина, си мислят, че Гърция е най-нормална страна с всички добродетели... Единственото спасение за тези красиви души, преди да са мутирали, е да срещнат здрави духовни личности, още по-добре расоносци, които да им вдъхнат смелост и моралното право да оспорват болната среда и да се стремят по самотна пътека към своята уникалност и красота.
Църквата никога не е преживявала по-страшен въпрос от следния: Как става така, че всичко, до което се докосне Христос, разцъфва като роза, а самата тя е пълна с херметично затворени сърца? И най-вече нейните свещеници?
Когато сърцето е открито, то включва в най-висока степен и критичната способност. Не толкова като умствен процес, а като сърдечно усещане, което го уверява в това на кого да се довери и на кого не; какво от чутото е искрено или са празни приказки, на които не бива да обръща внимание. За да няма в някоя среда разсъдливост, критична способност, значи там няма открити сърца или пък, може някои и да са оцелели, но да живеят в страх и да са угаснали, а тяхната разсъдителност е блокирана от опороченото учение на някой фашизоиден свещеник, който възприема всеки опит за критична преценка като грешна стъпка на вярващия.
За да завършим теоретично гореизложеното, трябва да споменем (макар да се повтаряме), че абсолютно същото наблюдаваме и в гръцкото общество, например в университетите. С две думи, глупави преподаватели създават глупави студенти. (Щом в световните класации гръцките университети са след Заир или Зимбабве, какъв извод може да си направим…). Всеки го устройва глупостта. Професорите, на които не им се налага да се информират и да се подлагат на ненужни мъки – хората в края на краищата са държавни служители, − и възглупавите студенти, които са доволни и от студентския си живот, докато трае той, и от хартийката, която получават после, за да станат на свой ред държавни служители. Читателят ще протестира: „Добре де, обаче има и добри преподаватели, има и добри студенти”. Аз бих отговорил, че има и добри свещеници, както и добри и смирени вярващи. Но нищо не се променя, ако те не скочат в огъня, за да променят нещо. Така че изключенията потвърждават правилото.
