В Съюза на родителите „Християнско възпитание“ [1] в Атина работи един строг духовник. Естествено, както би могло да се очаква, една от главните цели на неговото дейно обучение е изкореняването на сексуалността. Тази проклета и гнусна характеристика на човека да се възпроизвежда чрез отвратителни контакти, според него е произлязла от една грешка, допусната в момента, когато Бог е създавал човека. Понеже Му останало малко парче глина в ръцете и не знаел какво да го прави, Той без да иска го лепнал там, дето не трябва. Друго обяснение няма. Тъй като по всяка вероятност Господ е измислил възпроизводството така, че мъжът да вдъхва живот през носа си в ухото на жената, малката грешчица с парченцето глина е нарушила предписанията на чистото творение и е създала цялата тази гнусота...
Веднъж бях при отец Параскевис в Тесалия, пихме кафе и прекарахме много приятно.
− Ти пишеш и говориш за най-различни неща, Михаиле, но аз ще ти разкажа нещо, което никога не би могъл дори да си представиш и може да не е за вярване, но се случва в наши дни, в началото на 21 век. Имам братовчедка в Атина, тя дори ми е първа братовчедка, активен член на Съюза на християнските родители. Преди да навърши 35 години нямаше проблеми. Но после започна да се притеснява и да мисли за семейство. „Това е предателство спрямо твоето духовно призвание и мисията ти”, заключи нейният духовен баща. (Това е същият духовник, който смята, че възможността за възпроизводство е предвиждала вдъхване на живот през носа на мъжа в ухото на жената). Въпреки че той я бе натоварил с толкова много чувство за вина, братовчедка ми продължаваше да мисли за брак. Като наближи 40-те, взе решение да се омъжи. Когато изповедникът ѝ видя, че е твърдо решена, ѝ каза: „Добре, щом си решила. Но ще ти дам една заръка, която трябва да изпълняваш. Понеже женитбата е стъпка надолу в духовното развитие на човека, с решението, което си взела, вървиш към духовно падение. Трябва да спасим колкото се може по-голяма част от духовността, която до днес си градила. Затова на брачното ложе, на което ще легнеш само за да създадеш деца, а не за удоволствие и наслада, ще се покриваш с чаршаф с дупка по средата, за да не бъдат обслужвани чрез това неизбежно действие нечисти инстинкти.”
След някой и друг месец братовчедка ми и мъжът ѝ – добър християнин и също така член на този съюз – дойдоха да ме посетят в манастира. Гледам обаче, че тя изглежда доволна, но съпругът ѝ е смутен и някак изнервен. В някакъв момент го попитах без заобикалки: „Каква става, Сотире, защо си толкова нервен и напрегнат?” Тогава той се отприщи: „Каква е тая работа с чаршафа, бе, отче? Така ли ще живеем, с чаршаф помежду ни? Отидохме при изповедника ѝ и той ни заяви безцеремонно, че това изисквал духовният закон на воините на Господ. Ако искаме да сме добри християни и духовни личности, трябвало да го спазваме и да не се оплакваме.”
Извиках братовчедка си и ѝ поисках адреса на нейния духовник да го посетя. Както ѝ обясних, щях да говоря с него за ситуацията с чаршафа. Тя започна да го защитава и не пожела да ми даде телефона му.
− Мило момиче – рекох, – не си длъжна да оправдаваш наставника си. Ако това, което той казва, е правилно, нека всички хора на земята научат за него и се възползват от този съвет.
Тя обаче беше непреклонна.
Бях принуден да го открия чрез познати и го посетих. След едночасов разговор се съгласи да се махне чаршафът...
В магазина за сувенири на Мемориала на катастрофите (Холокоста) и героизма в Йерусалим имаше петдесетина еврейски книги, някои на английски език. На една от книгите пишеше: „Правила за поведението на един воин ортодоксален евреин”. Зачетох я с интерес − съдържаше около седемдесет правила. В една от главите пишеше: „Добрият религиозен евреин не използва сексуалните практики за удоволствие, а единствено за възпроизводство. Затова всички религиозни евреи, когато извършват тези действия, слагат помежду си една хартия с дупка на съответното място. И са длъжни да го правят без никакво вълнение – така показват на Адонай (господаря, Бога), че извършват това действие, водени от необходимостта да създадат деца и да продължат рода си, а не да изпитат наслада”.
Тук чудесно пасва една пословица, разпространена в Европа – „всички умници са като братя”. В този случай, разбира се, имаме предвид обратното значение. Не е ли впечатляващо, че фанатичните евреи и фанатиците от "Съюза на родителите" говорят съвършено еднакви неща?
Ще кажеш, драги читателю, каква връзка има тази история с максимата „Не съдете, за да не бъдете съдени”? Няма, но я добавихме както се слага сол − да подправи малко тази глава.
В друг град пихме кафе с една лекарка. Тя също ни разказа една история, но тя никак не беше весела.
− Преди няколко години, отче, карах селското си разпределение в нашия град. В студентските години група момичета, около двайсет девойки, се бяхме събрали около един духовник от организацията „Зои” [2]. Изненадващо той ни заяви, че като се пенсионира, ще основе манастир и трябва да се подготвим да станем монахини [3]. Дванадесет от тези момичета спазиха послушание и станаха монахини. Аз си помислих: „Моят духовен отец допреди няколко месеца живееше в града и тогава неведнъж се изказваше пренебрежително за монашеския живот. Ако стана монахиня и се оставя в ръцете му, накъде ще ме поведе? Как да му се доверя при това духовно несъответствие между думи и дела и непоследователността му?” И затова му отговорих: „Не, не искам да ставам монахиня. Ще създам семейство”.
Като лекар обаче запазих връзката със стареца и неговите монахини. Имаше отговорничка, която идваше да изписвам лекарствата за целия манастир. Веднъж една от монахините дойде лично и ми подаде опаковка силни успокоителни. „Мария, − каза тя, − искам от тези витамини, че ми свършиха”. Дотогава изписвах и успокоителни, но ми казваха, че са за бабите, които отсядали в манастира. Попитах сестрата за кого са тези лекарства. Тя отговори с усмивка: „Разбира се, че са за мен!” Обясних ѝ изненадана, че това не са витамини, а психотропни лекарства, при това доста силни. Тя се сопна и отвърна нервно: „От години пия тези витамини. Да не мислиш, че не знам какви лекарства вземам?” Отговорих ѝ колкото се може по-търпеливо и спокойно: „Сестро, ако говорим за ритуалите в църквата и правилата на монашеския живот, със сигурност знаеш повече от мен. Но що се отнася до лекарствата, трябва да приемеш, че знам по-добре от теб и в случая съм убедена, че това е психотропно лекарство, а не витамини”.
Тя беше ококорила очи и ме гледаше така сякаш целият свят около нея се е сринал. „Ама тези витамини ги дават и на други монахини”, смотолеви.
Това, което ме яде отвътре, отче, е следното питане: Ако бях решила да последвам тези момичета и да стана монахиня, дали щях да стигна и аз до „витамините”, за да мога да преживея деня?
Казах ѝ:
− Напомняш ми за една басня на Езоп. Един лъв остарял и не можел вече да ловува, затворил се бърлогата си и го ударил на филантропия, тоест на думи с любов към човека. „О, зайченцето ми, казвал той, приятелче мое, може ли да ми правиш компания? Чувствам се толкова самотен… Откакто не ловувам вече, промених навиците си…” „Мили ми язовецо, би ли бил така добър да дойдеш малко да си поприказваме?” Когато обаче поканил и лисицата, получил достоен отговор. „Ако ти, царю, вече не ловуваш, а ти е нужно само нашето приятелство, защо тогава следите на всички животни, които те посещават, свършват пред твоята бърлога и няма нито едни, които водят обратно?” Ти приличаш точно на лисицата. А другите са като зайчетата, кученцата, котенцата… И както разбираш, ако си като зайчето, много е вероятно да станеш плячка я на лъва, я на някоя егоцентрична и нездрава личност като споменатия архимандрит.
Още по-разтърсващо обаче е продължението. Докторката посетила манастира, за да проучи какво се случва с тези лекарства. В манастира тези хапчета ги взимали като бонбонки. Както ми каза една опитна монахиня, един ден заместничката на игуменката дошла в килията ѝ и казала: „Игуменката ти изпраща тези лекарства. Ще ги вземаш всеки ден, а ако не ги пиеш, ще умреш”.
С тази монахиня се срещнахме след като вече беше напуснала манастира.
− Като ми даваха успокоителните − рече, – аз ги пусках в тоалетната и после коленичех и се разревавах. „Боже, казвах, не ме убивай, не върша грях, просто не искам да взимам успокоителни!“
И се обливаше в сълзи, само като си спомнеше.
− Защо според теб толкова лесно прибягват до такива силни лекарства? – попитах аз.
− За да ни направят зависими. След известно време, ако не взимаш хапчето си, усещаш огромна несигурност и получаваш паник атаки, а така забравяш и другите си проблеми и се занимаваш с хапчето си.
Със сигурност този архимандрит, игуменката и нейната клика не вярваха в никакъв Бог. И в Молох да вярваха, и в Астарта на хананейците, щяха все някъде да се спрат...
Има стотици подобни случаи, в които по някакъв тайнствен и необясним начин здравият разум и способността за критично мислене на такива жени буквално изключват. Това се разбира само ако си в подобна среда и знаеш, че първият урок, който получава девойката в манастира, е: „Горко ти, ако през ума ти мине дори една мисъл на съмнение в игуменката”. Трижди по-клета си, като тази мисъл се отнася до стареца или духовния баща. Та когато идва при монахинята шишенцето с успокоителните, единственото, което тя мисли и единственият духовен успех, към който се стреми, е да не ѝ мине през главата някоя лоша мисъл за стареца и за игуменката.
Един руски свещеник, отец Александър, веднъж много правилно ми каза:
− В Русия имаме поговорка „Мъжките манастири са за удобство на старите ергени, а женските са най-обикновен затвор”. За обикновения човек е непонятно как жените се съгласяват да се заключват и да погубват живота си по този шокиращ и параноичен начин. Вървят към пълна духовна и физическа катастрофа, все едно нямат капка мозък и не принадлежат към човешкия вид.
Усещането, което оставя у нас тази история, е същото като от крематориума в Дахау и Равенсбрюк.
За щастие има и почтени клирици, които спасяват честта на мундира. Отец Доситей, игумен на манастира „Татарна“ (на снимката) [4], в континентална Гърция, започна да води радиопредаване – един час в седмицата. Темата на едно от тях беше: „Не спазвайте послушание към духовниците си, защото рядко от тях се чува разумна приказка”. В предаването, посветено на погрешното духовно ръководство, той разказа и следната история: „Една жена работела в бар, миела чинии там, и веднъж отишла да се изповяда и да получи причастие. От първата дума изповедникът избухнал: „Какво-о? Ти работиш в бар? Значи поне стотина са ти се изредили.“ „Не, отче, аз само мия чиниите там, − засегнала се тя. − Никой не ме е докоснал.“ Но свещеникът бил непреклонен. „Няма да се причастиш, докато не си смениш работата.“ Мъжът ѝ я бил напуснал – избягал с една рускиня, и оставил младата жена с две деца. Но колкото и да търсила друга работа, не могла да намери. Изповедникът ѝ на всичко отгоре заявил: „Никой не може да те освободи от моя канон. Забранявам ти да ходиш при друг свещеник“.
Държал я седемнадесет години непричастена. Накрая, на едни Велики пости, жената попаднала в манастира „Татарна“ и със сълзи на очи се изповядала пред отец Доситей. „Искам да се причастя! Откакто мъжът ми ме напусна, не съм била с друг!“ Отец Доситей се трогнал. „Ти, добра жено, ще получиш причастие, защото си достойна. Аз имам проблем, защото не съм достоен да ти го дам.“
Освен умилението обаче отец Доситей изпитал и огромно негодувание, което изрази и в предаването си: „Чеда, давам ви свободата да не спазвате послушание към духовника си. За толкова години като духовен отец, съм ужасѐн. Толкова рядко чувам разумна приказка от някой изповедник!”...
Когато бях в метоха на Синай на Крит, един благовъзпитан младеж отишъл при епископ Ириней (по-късно архиепископ на Крит) и му заявил, че иска да се жени. Ириней се възхитил на уважението, показано от младежа, похвалил го и му цитирал думите на свети Игнатий Богоносец: „А онези, които се женят или омъжват, трябва да встъпват в съюз със съгласието на епископа, за да бъде бракът в Господа, а не заради похот. Нека всичко бъде за слава на Бога”. Смисълът е ясен. В центъра, между онези, които се женят или омъжват, трябва да се намира епископът. Краят на тази история идва, когато епископът му показал едно момиче, което идвало в неговото неделно училище. Младежът спазил послушание, оженил се за момичето и бракът бил в Господа. След известно време епископът подготвил благочестивия младеж и го направил поп. Оттук нататък започнала голямата трагедия. Госпожата развила параноя и се опитала да убие своя съпруг, който я завързал и я откарал в лудницата. И много други работи, които не са за разказване...
Ще речете, не може да съдим, още повече епископа − какво е виновен, че девойката после развила параноя?
Отговорът е, че като предопределяш един брак, посочвайки съпрузите (на практика го налагаш), си отговорен и за евентуалния му неуспех.
[1] ΓΕΧΑ (Ένωση Γονέων «Η Χριστιανική Αγωγή») – Съюз на родители „Християнско възпитание“, организация, която си сътрудничи със Сдружението на богослови „Спасител“ (гр. „Ο Σωτήρ“), създадено през 1960 г. (бел. прев.)
[2] Братство на богослови „Зои“ (Αδελφότητα Θεολόγων „Η Ζωή“ – бълг. "Живот") е влиятелна градска парацърковна организация в Гърция, играеща определяща роля в църковния живот в страната през първата половина и средата на XX век, в това число и заради антикомунистическата си позиция по време на гражданската война в Гърция (1946 - 1949). Гореспоменатото братство „Сотир“ е създадено от отделили се членове на „Зои“ с още по-крайни възгледи. И двете организации отричат монашеството и проповядват монашески живот в света с мисионерска цел, като антимонашеските настроения продължават до края на 70-те години на века, когато в идеологията на организацията настъпва обрат. (бел. прев.)
[3] Често срещано явление е архимандрити, когато се пенсионират, да се оттеглят в уединение с няколко монахини, обикновено стари моми, техни духовни чада, плод на целия им свещенически живот. Така те чувстват, че са постигнали нещо в живота си, и се оправдават. Монахини лесно намират, все едно си ги купуваш от лавката или най-много от кварталния супермаркет и без никаква отговорност за бъдещето им, след като всичко, което научават от началото до края в своето монашество е „Не съдете, за да не бъдете съдени”. С други думи „наведи си главата и върви, без много да мислиш и да задаваш въпроси”.
[4] Архим. Доситей Канелос, игумен на ставропигиалния манастир "Св. Богородица Татарнас" от 1969 г., се почина на 5 януари 2023 г. на 87-годишна възраст.
