Когато през 1998 г. бях в Крит, във всички църкви четяха едно послание на критския свети синод, посветено на антихриста и числото 666. Смисълът му беше: „Не се страхувайте, ние сме вашите отци и се грижим за вас, нашите духовни чада. Когато дойде времето, ще ви кажем какво да правите. Тъй че сега не се безпокойте, доверете се на вашите пастири. Ние ви обичаме и няма да допуснем да се случи нещо лошо с вас. Като ваши бащи ние бдим над вас и няма да ви изоставим никога. В онзи час бъдем заедно”. Следващата неделя отново беше прочетено същото послание, че да го усвоят вярващите още по-добре.
Бях възмутен. Казах на свещеника:
− Как е възможно да четеш такова послание на хората? Та то е написано като за малки деца, най-много от началните класове. Това е една провокация към интелигентността на мислещите хора.
Свещеникът малко се замисли.
− Какво имаш предвид, кажи го по-ясно?
− Това послание, ако беше предназначено за разумни същества, би трябвало да каже: „Ето тези и тези са знаците на Антихриста според нашето предание и в наши дни виждаме, че те се случват“ или „Нищо такова не наблюдаваме в наши дни, следователно тези събития са още далече.“ А също и че „онова време ще е време на героизъм и жертвеност, дори има нужда от мъченически дух”. Църковните водачи трябва да дадат на хората здрави критерии за правилна преценка, на какво да обърнат внимание в онова време, за да не станат жертви. Както ни уверява самият Христос, във времето на Антихриста ще се появят „духовни“ хора, всъщност шарлатани, но талантливи в мисията си, които ще се опитат да измамят и избраните, стига да е възможно. Ако се вълнуваше сериозно от този въпрос, синодът трябваше да създаде един център, който да изследва всичко, свързано с антихриста, така да се каже да декодира личността му и на неговите съратници, за да научи вярващите за какво да внимават, за да не станат жертва в онова толкова опасно време. Вместо това синодът им казва „не се бойте, деца, ние сме тук за вас”.
Свещеникът поклати глава:
− Отче Михаиле, ти не знаеш някои неща, затова така приказваш. Ние, критяните, сме много емоционален народ и имаме нужда от тази бащина прегръдка, за която се говори в посланието. За нашия народ е задължително епископите да го уверяват, че го обичат и се грижат за него.
Понеже този отговор не беше по темата, се опитах да бъда по-ясен.
− Мисля, че когато става дума за нещо толкова сериозно, трябва да се аргументираш внимателно, за да убедиш онзи, който те слуша. Обръщаш се към критичната способност на другия човек, каквато предполагаш, че той притежава, затова аргументите ти трябва да бъдат реалистични и най-вече правдиви. Хората трябва да се съгласят с твоите аргументи, защото иначе си тръгваш заедно с всичките си теории и жалко за пропиляното сиво вещество, щом никого не си убедил. Наистина се чудя как епископите си представят хората, че да им говорят по такъв подценяващ способността им за мислене начин. Не разбирам това, което ми каза, и не смятам, че това поведение е църковно и здраво.
Колкото до обещанието, че „светият синод ще ви каже в подходящия момент истината“, имам причини да се съмнявам. Когато Георгиос Папандреу въведе осигурителния фонд за клириците, признателната Църква го прие без никакво обсъждане. И още по-лошо – когато другият Георгиос, Пападопулос, по време на хунтата през 1968 г. огласи заплащането на свещенослужителите и изравни епископите със самия него, тоест − генерали според Конституцията, епископите от „Зои“, които бяха превзели Православната църква, го нарекоха Божи човек и „смелия юнак на нацията“, който спаси родината ни.
С тези заплати свещениците станаха държавни служители и негативните последици от това и най-вече голямото противоречие между начина на мислене на държавния служител и църковното служение бяха видими. Затова не беше ли редно да се свикат събори, да се чуе мнението на мъдри хора, които обичат Църквата, не трябваше ли да се пита народа как гледа на това, поне веднъж в историята му, като паство на Православната църква? Ала въпреки тези очевидни негативни последици не се чу дори и един слаб глас на протест. Защо ли? Ами пределно ясно е – защото критерият за правдивост беше личният интерес и нищо друго.
Ако Антихристът им удвои заплатите (което съм сигурен, че ще направи като подигравка към Христос и безкрайно презрение към духовенството) и от генерали ги произведе в бригадни генерали, защо пък да не му служат, щом върши толкова богоугодни дела и демонстрира такава любов към „Църквата“. Наистина ли вярваш, че тогава синодът ще издигне глас да протестира? Аз не вярвам. Сред първите организации, които ще се влеят в административната система на антихриста, ще бъдат светият синод и атонските манастири, защото братствата ще последват игумените в името на „послушанието”.[1]
Сега, когато сме сами, скъпа читателко,[2] нека поговорим по-простичко и по-истински за духа на споменатото послание на критския синод. Има два начина да се обърнеш към народа – политически и църковен. Политиците се обръщат към масите и се опитват да ги манипулират според интересите си, по-рядко с идеите си. Използват лесни и прости лозунги и най-вече уверението „не се страхувайте, аз съм тук заради вас”. Дори когато говорят за по-добра икономика, социална система, политика, те имат предвид, че масата трябва да се радва на нещо по-добро от това, което има сега.
Много често църковният подход (какъвто пример ни дава и споменатото послание) имитира политическия и се обръща към незрели и безотговорни хора, които „нямат отношение към църковните дела“, тъй като за тази работа си има епископи.
Ако обаче църковният подход е здрав и в духа на Христос, тогава е насочен към личности, към разумни хора, с които се опитва да събеседва. Нека си припомним и нашия предшественик Сократ, който убеждавал и окуражавал своите съграждани, че „най-големият подарък, който боговете са дали на хората, е диалектиката: чрез диалог и с помощта на боговете стигаме до истината, за да има мир в душите ни“ – което било най-значимото в онази епоха. Само си помисли, ако днес появи Сократ и попита свещеника в енорията ти: „Имаш ли нужните предпоставки, като свещеник на Всевишния, да служиш на тази енория? И кои са тези предпоставки?“, а свещеникът му отговори: „Не ме съди, защото ще бъдеш съден и осъден в ада!“, как ли щеше да го погледне Сократ?[3]
Ще подскажем една идея на любимите ни критяни (колкото и да са емоционални, мисля, ще я понесат). В един добър холивудски филм за Антихриста, поставен на много православна основа, правителственият говорител събра всички полицейски шефове и кметове на големите американски градове и им каза:
− От днес ще се противопоставяте и ще третирате като враг всеки, който е носител на радикални идеи. Ще започнете от университетите и колежите, защото онези, които използват държавни средства, са по-уязвими. Като свършите с тях, направете списък на организациите, дотирани от държавата. После ще се заемем с останалите.
Пирейската митрополия организира поклонническо пътуване до Украйна, в което участваха и две наши духовни чада. Заръчаха им в 7.30 да чакат на площада и оттам щяха да отпътуват за летището. Архимандритът, който отговарял за екскурзията и щял да пътува с тях, закъснял. Появил се в 8.10, дал знак на шофьора да отвори вратите и извикал: „Качвайте се в колата!“
Едно от чадата ме попита:
− Не искам да съдя, отче, нито да го онеправдая, но на теб как ти се струва подобно поведение?
− Това е презрение, крайно неуважение. Няма друга дума, която да го опише. Аз обаче бих попитал: защо сред тези хора не се намери някой да попита: „Отче, няма ли да кажете нещо за 40-минутното закъснение?“. Свещениците са намерили баланса в отношенията си с паството, нямат никакъв проблем с него. Проблемът е в паството, което приема подобно пренебрежение от страна на своя пастир и дори не пита защо. Според мен, щом никой не го е попитал: „Защо, отче, закъсняхте с 40 минути и ви чакахме навън като глупаци“, архимандритът няма никаква причина да си променя отношението и може би то подхожда на нивото на паството, което води. И като си помислиш само: в коя друга област на социална, културна, футболна изява, ако организаторът беше закъснял с 40 минути, нямаше поне да се извини? Можеш ли да откриеш дори един подобен случай? Единствено в Църквата може да се случи такова нещо, при това доста често. И само от това можеш да си направиш извод какви са църковните хора.
− През цялото ни пътуване в Украйна се държеше така презрително – разказа после Фани.
− Очевидно без да се извини − добавих, − понеже висотата на положението на архимандрита, още повече на епископа не му позволява да се извинява. А ако някой се осмели да го засегне, знаем с какво ще бъде поразена подобна дързост: „Кой си ти, че да оспорваш един епископ или архимандрит?!“
[1] Сигурно ще устоят някои килийни монаси, щом и досега успяват. Манастирите, отдавна попаднали в икономическия капан на Европейския съюз, няма да бъдат в състояние да се задържат. Освен финансовата, втората причина, която ще събори манастирите отвътре и ще ги подчини на системата на антихриста, е модерното старчество и най-вече изкривената версия на „Не съдете, за да не бъдете съдени“, върху която като върху крайъгълен камък са изградени новите светогорски братства, убивайки способността за критична преценка на монасите.
[2] Феминистките времена изискват да редуваме думата читател с читателка. Дали правят това и свещениците, когато четат псалтира при последованията „аз съм беден и сиромах, помилуй ме грешния“? Дали понякога казват „аз съм бедна и сиромахкиня, помилуй ме грешната“? Ние поне, тъй като читателската ни публика е 90% женска (жените са единствените, които се осмеляват в днешно време да пожертват част от егото си), ще използваме често обръщението „скъпа читателко“.
[3] Толкова шеги си правиш, Боже мой, имаш такова добро чувство за хумор (с тези, сред които се чувстваш добре и познаваш), защо не ни изпратиш в Атина един Сократ и той всеки ден да поднася свещениците и епископите, още повече, че е бил религиозен? Идеологически също щяха да се спогодят по отношение на хомосексуализма и така щяха да имат обща тема за събеседване, от която да могат да тръгнат леко и братски.
