Мобилно меню

4.8987341772152 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (79 Votes)

BoatЖивей в Църквата, ходи на литургия, моли се, постѝ според силите си, моли се преди да заспиш, когато се събудиш, през целия ден мисли за Христос, всяко твое вдишване да ти напомня за твоя Творец – всякое дихание да хвалит Господа. Когато дишаш, помни Христос, и когато чуваш сърцето ти да бие, пак си спомни Христос, защото то затова тупти, за да дава живот и да приемаме живот от Христос. И когато живееш по този начин в Църквата, с течение на времето, с Божията благодат душата ти ще стане като броеница. Имате ли броеница? Когато тя е нова и стои в кутията, възелчетата ѝ са твърди, защото не е употребявана. След дълга употреба обаче, когато се втрие в ръката ти, в потта на ръката ти, в твоята сълза, болка и тревога, тогава тя придобива стойност. Тогава тя има съдържание и смисъл, и всеки възел ти припомня преживявания, които си имал, молейки се с тази молитва. Тя вече не е в кутията, не е такава, каквато си я взел от манастира или от някой познат, а е попила твоя живот, болка, мъка, въздишка, всичко, през което си минал.

Така идват отговорите в Църквата – с втриването, с времето. Няма всичко да се разреши сега. Когато бях малък, исках да реша свои недоумения, все бързах и казвах: имам много неясноти, искам да ги реша! Питах, но ми отговаряха, че не мога да ги разбера, защото съм малък, не побираш моята въздишка, както се пееше в една песен. Сиреч, понякога не можеш да вместиш неща, които превишават твоята възприемателна способност, вместимостта на твоето сърце и издръжливост. Ще дойде час и ще ги разбереш. За щастие се намери един катихизатор, който ми каза:

- Не бързай! На колко години си?

Тогава бях на петнадесет-шестнадесет. Той ми каза:

- Още си млад. Ще станеш на двадесет, на двадесет и пет, на тридесет, ще пораснеш и постепенно ще разбереш това, за което сега питаш.

В Църквата постепенно разбираме. Колко години ще живеем? Всяка година се приближаваме до тази реалност, която се нарича зрялост. Зрялост в Църквата, святост в Църквата, опит, преживяване. Ще станем като кулите, опушени от барут, които са преживели много войни, битки, които са минали през какво ли не.

Случва се обаче в Църквата да сме начинаещи, въпреки че са минали години. Въпросът не е просто да казваш, че от пет години си християнин, а през тези пет-десет-двадесет години да напредваш духовно. В противен случай времето си минава и нищо не става. Както казва старецът Паисий, колелото се върти, но не върши работа, защо има някакъв проблем, просто се върти на празен ход и трудът отива напразно. Странни неща стават в живота ни, нищо не е сигурно – едни намират Христос в някое житейско премеждие, други в морето и бурята, а трети в пристанището приближават своето спасение и точно в това пристанище потъват и претърпяват корабокрушение. Мислили ли сте някога за това? Мислех за това, четейки житието на някои светци, разглеждайки живота на някои грешни хора, четейки Христовото Евангелие. Казах си: в крайна сметка, в живота нищо не е сигурно и за нищо не сме сигурни. Блудният син, например, е живял в дома на баща си, в пристанището, и там без малко да потъне. Той отплавал от пристанището, влязъл в морето на живота, в бурята на греха, забъркал се в разни премеждия, терзания, грехове, блудства, но се върнал възроден и се спасил. Неговият по-голям брат бил у дома, той бил добродетелен, намирал се в безопасното пристанище на своя баща, но никога не почувствал баща си като баща, никога не почувствал топлината на бащината любов.

Св. Мария Египетска – невероятен пример! – е била грешна жена, толкова грешна, че не можем да си го представим, защото в житието ѝ се казва, че не е оставила незасегнат човек от блуда и греха. Тя съгрешавала не просто, за да изкара пари и да преживее, а понеже това ѝ харесвало и искала да съгрешава. Това е бил нейният начин на живот. Които я виждали, мислели, че без съмнение тя е погинал човек. Изключено е да се спаси. Тя е била в морето на злото. Св. Мария обаче се е спасила, върнала се е, покаяла се е, разбрала е своята грешка. Нейният живот е страшен и кара всички нас да се замислим, да чувстваме това, което казах в началото, че нищо не е сигурно в живота ни, нищо не е сигурно в Църквата. Не съществува тази сигурност на самоувереността, че съм си подсигурил спасението, рая, че имам сигурно място. Има грешници, които са се покаяли, плакали са с горчиви сълзи и са се върнали при Бога. Има наркомани – и се сещам за тебе, който ми се обади по телефона и каза, плачейки, че твоето дете се измъчва от такива проблеми. Когато обаче този наркоман, този грешен човек, който падне така ниско и се почувства непотребен, нула, нищо, призове Бога с чувството, че е нищо: Господи, аз съм нищо, нула и само Ти можеш да ме спасиш!, тогава той е много близо до спасението, да не кажа, че вече е в спасението.

Това ще рече: спасявам се, обръщам се към Христос, бидейки отчаян, напълно разочарован от самия себе си, претърпявайки във всичко откровен неуспех. Животът ми може да е пълен провал, но призовавам Христовата благодат и Христос ме спасява. Той спасява Своето обично дете, което винаги е до Него – Той спасява Своите светци, избраните, които никога не са се отклонили от правия път, които от сърце са възлюбили Христос от детски години, но спасява и тези, които в окаяността на греха, от дъното, докъдето са стигнали, Го призовават. Ти не знаеш какво чувства такъв грешен, болен, проблемен човек, който стига до такова душевно, телесно, екзистенциално падение и от това дъно събира сили и отправя една дума към Христос. Св. Мария Египетска, докато е живяла греховно и е пътувала с кораба към Йерусалим, за да съгреши отново, си казала: „Ето възможност! Това е дълго пътуване, ще увлека всички в порока!“. При това тя имала и дързостта да отиде да се поклони по Светите земи и на Божи гроб. До храма „Възкресение Христово“ имало една икона на св. Богородица. Когато видяла иконата, св. Мария почувствала такъв шок, разтърсила се, вцепенила се и не могла да влезе вътре, за да се поклони. Тялото ѝ останало неподвижно. Всички влезли, но тя не могла. Тогава се помолила на св. Богородица, чувствайки се много грешна, знаела, че е грешна, приемала това, не казала „добре съм си така!“. Имала смирението на грешния човек, което много пъти нямаме ние, праведните, добрите, които сме пълни с лицемерие, фарисейщина и самооправдание.

Невероятно нещо: добър си, благоприличен, както Бог те иска, но само външно, а отвътре си варосана гробница. Отвън си светъл, бляскав, а отвътре – пълен с кости, смрад и воня. Бог гледа вътрешността на душата, а не това, което показваме навън. Та в онзи момент св. Мария събрала сили, помолила се и казала: „Пресвета Богородице, удостой ме да се поклоня на гроба на твоя Син и ще променя живота си!“. И тя го направила. Казала и го направила. Зарязала всичко и отишла в Йорданската пустиня. Там живяла седемнадесет години много суров аскетичен живот, с оскъдна храна и не се върнала да погледне дори светлините на града, а изкусителят постоянно ѝ припомнял толкова спомени, помисли, изкушения, работело въображението ѝ, придобитата бързина в злото, с което толкова години била живяла. Изкусителят ѝ казвал: „Върни се, бе, детето ми, виж малко града! Спомни си това, което живя! Как оставяш всичко?! Спомни си насладите, приятните неща! Къде беше вечер по това време, как се наслаждаваше, как се радваше, къде си сега, какво правиш тук в пустинята, какво търсиш от тая молитва? Кого търсиш?...“.

Мария Египетска живяла седемнадесет години в блуд и грях и били нужни още седемнадесет години, за да се бори толкова жестоко с изкушенията, със своята плът. Стигала дотам, да пада на земята, да докосва с лице земята, за да си припомни, че е прах и пепел и да търси Божията милост. И Господ я съжалил, спасил я и я осветил. Тялото ѝ станало толкова слабо, толкова аскетично, ако я видите на иконите, обърнете малко внимание на нейното тяло. Не се страхувайте. Да видите, че е кожа и кости, няма я красотата на женското лице, няма я женската гръд, няма я предизвикателната красота, изчезнала е низостта от миналото. Тялото ѝ било толкова отслабнало, чак ребрата ѝ се виждали, но Светият Дух я напоил. Затова сега е преп. Мария Египетска, а по онова време вероятно добрите хора, християните са я смятали за погинала, достойна за ада. Ако аз живеех тогава, не крия, че щях да мисля така. Нямаше ли да го казвам? Ако минаваше покрай мен, ако живееше в моя квартал, щях да казвам, че до мен има една грешна жена, която е изключено да се спаси. Тази жена сега обаче е преподобната Мария Египетска, която честваме в Църквата и през Великия пост. Има и отделен личен празник и съм виждал да стават чудеса по нейното застъпничество с хора, страдащи от зли помисли, от плътски страсти. Веднъж свещеникът, когато даваше съвети на една такава измъчваща се душа, ѝ каза да помоли св. Мария Египетска. Наблизо имаше един човек, който страдаше от зъл дух и когато чу името ѝ, този човек изкрещя – не той, а злият дух в него – и каза на свещеника: „Не казвай името ѝ, не я казвай! Да не вика нея, не нея! Тя ме изгори!“. Св. Мария Египетска, която изгоряла от изкушенията и се стопила, бидейки потопена в своя грях, блуд, сластолюбие, тази светица сега изгаря изкусителя и освобождава хората.

Странни неща стават в Църквата. Грешни хора стават християни. Скверни хора засияват. А ние, добрите, които сега слушаме благочестиво радиопредаване, които сме „близо“ до Бога, които сме „добрите“ Негови деца, нима не сме в опасност? Нима не рискуваме да загубим своето спасение до края на живота си и нима дори сега не губим истинското усещане за спасението, истинската връзка с Бога, защото чувстваме самооправдание, чувстваме се добри, чувстваме самоуспокоението, че сме добри?! „Аз съм добър! Не съм като другите хора. Добре, грешни сме, но слава Богу, не сме толкова скверни и не сме паднали толкова ниско в греха“.

Ако мислим така, тогава сме в риск, нищо не е сигурно, нямаме нищо сигурно в ръцете си. Разбойникът на кръста – нима това не е велико? – поставил ключ в рая, ключ, който отворя всички врати на Рая. И този ключ бил само Помени ме, Господи! Тези думи отворили рая. Ако някои са гледали този разбойник на пътя, когато е отивал да бъде разпнат, какво ли са щели да кажат? „Нещастник! Жалко за майката, която го е родила, за живота, който е живял! Той крадял, убивал. Разбойник! Опропасти се!“. И този човек, който е разочаровал хората, който сам е бил разочарован от себе си, в последния момент се е завърнал при Христос. Приел е посланието на спасението, променил се е и е станал първия обитател на Рая. Мислил ли си за това?

В живота се случват невероятни неща. Нашият земен живот, тези осемдесет-деветдесет-сто години, колкото Бог ти дари в този свят, са нещо много сериозно, но те крият и огромна тайна, уникална цел, невероятно предназначение, и ако загубим тази цел, сме загубили всичко.

Нищо не е сигурно. Затова някои от светците казват, че православният християнин прилича на акробат, който ходи по въже. Сякаш ходиш по въже. Когато бях малък, в цирка гледах акробатите как ходят по въже и стигнат до отсрещния край. Само едно погрешно движение и може да паднеш. Естествено отдолу е опъната мрежа, но веднъж някой падна и от цялата публика се чу вик: „Ааа!“. Ужасихме се. Това е православието – то означава, че вървиш по опънато въже и ходиш много внимателно, защото е опасно. Много е хубаво чувството, когато си във въздуха и във висините, летиш в облаците и се радваш, но трябва да стигнеш и отсреща, за да бъдеш на безопасно място.

Хора атеисти се връщат при Бога и стават християни – блуждаещи, изтерзани, с объркан от помисли, философии и теории ум, но се връщат в Църквата. А хора християни, израсли в Църквата, години наред живели в нея могат да оставят всичко, да предадат всичко, да изоставят Христос, мислейки се, че някога са Го обикнали. Нашият живот е море, както и животът в Църквата. Затова молим св. Богородица и казваме: Радвай се, пристанище на плаващите в живота! Радвай се, защото ти приготвяш пристанище в живота!

Всички търсим сигурност, търсим пристанище. Корабите на този живот. Моят живот е кораб, както и твоят, в морето на този свят. Търсим пристанище, защото още не сме на сигурно, още не сме хвърлили котва, още не е даден последният сигнал, че сме спасени, още за нищо не сме сигурни. Когато започва Великият пост, в един тропар от Триода се пее: „Господи, удостой ни да преминем морето на поста, да стигнем отсреща и да се поклоним на Твоето свето Възкресение“. Ще постим, но след това ще ядем пищно, но не земна храна, а небесна храна, Тялото и Кръвта на възкръсналия Господ, на Победителя над смъртта. Победителят над всяка буря, страх, несигурност; да стигнем там, Господи!

Да преминем морето на поста. Какво означава това? – че може и да потънеш, че не си толкова уверен. Затова не бъди толкова сигурен, че няма нищо сериозно и не мисли, че добре си вървим! Не. Ти влизаш в морето, внимавай, бъди сериозен в тази борба. Нужни са ти благоразумие, разсъдителност, трезвение, бдение. Внимавай по пътя, очите ти да бъдат отворени на четири, както казват майките, защото не знаеш откъде ще изскочи нещо. Не да имаш тревога, не да те обхваща паника, а да не бъде напразен твоят труд. Да станеш като херувимите, които целите са в пламък, в огън, в очи, гледат навсякъде, имат очи отпред, отзад, отгоре, отдолу. Бъди херувим и гледай внимателно как ходиш. Не бъди самоуверен, може да се получи повреда в кораба, да претърпиш някакво корабокрушение и тогава ще се наскърбиш, ще съжаляваш.

Един човек, който често ходеше на Света гора, казваше: „И какво като ходя често на Света гора? Нищо не се е променило в живота ми!“. Въпросът е да ходя и да се връщам променен. В противен случай най-хубавите неща, които изглеждат сигурни и приличат на спасение, на пристанища в живота, могат да се превърнат в корабокрушение. Пристанището, което те спасява, може да стане място за разочарование и катастрофа. Старите светогорци казват за тези, които ходят на Света гора без да извличат никаква духовна полза: „Жалко за билета! Жалко за разходите!“. Отиваш и се разхождаш напред-назад, но какво направи? Промени ли се? Това е въпросът. Да бъдеш в Църквата, но да живееш така, както Бог иска, а не да се самоуспокояваш, че си добър човек. Ние носим огромна отговорност като християни. Ние сме християни само по име, но само някои са и на дело в своя сърдечен опит от Христос. Носим много голяма отговорност за свидетелството, което даваме в света.

Не сме такива, каквито трябва да бъдем, не създаваме сред хората около нас представата, че знаем какво ще рече пристанище, Иисус Христос, внимателен живот, разсъдливост, трезвение, бдителност. Понякога те ни гледат и виждат, че смятаме себе си за по-добрите в квартала, изрядни, християнски семейства и не пораждаме сред тях усещането за отворена прегръдка, която свидетелства, че всички могат да се спасят близо до Църквата, че всички хора са наши братя и ако ти, брате, днес си грешен, то и аз бях като тебе вчера и даже по-зле. Бог обаче ми помогна, доведе ме близо до Себе си и по същия начин ще доведе и тебе. Той може да го направи. Нека даваме такава надежда на другия, такова усещане, че не сме самооправдани и осигурени християни. Правим ли това?

Св. Исаак Сириец говори страшни неща за врага на нашето спасение, как той воюва с нас по много и различни начини. Първо, той не те оставя да станеш християнин. Дяволът не иска никой да стане християнин. Той не иска да промениш живота си. Иска да продължиш да правиш това, което правиш. Ако мразиш, иска да продължиш да мразиш; ако не познаваш Бога, иска да продължиш да не Го познаваш. Дяволът не иска да се отдалечиш от мрака, духовното незнание, страстта, злобата и омразата. Той иска да останеш там.

Ако все пак стане нещо и му се измъкнеш, промениш се и Христос те развълнува, тогава той иска да не продължиш напред по правилния начин. Сякаш казва: „Избяга ми, но ще се срещнем по-нататък, ще се появя от следващата пряка! Ще пресека пътя на християнския ти живот. Избяга ми и от грешник искаш да станеш християнин? Е, няма да те оставя докрай! Ще ти докарам разочарование, трудности, проблеми, ще те накарам да кажеш: Не може да станеш християнин! Много е трудно! Опитах, не става, това не е живот. Не се променяш. Не можеш. Добре, отидох веднъж на църква, не видях нещо особено, отидох втори път, не се промени всичко в живота ми. Три пъти ходих, четири пъти, нещата не се промениха...“.

Така идват помисли на разочарование, меланхолия, желание за връщане към стария начин на живот. Но ако избегнеш и това изкушение и продължиш твърдо борбата си да живееш християнски, тогава, казва св. Исаак Сириец, той ще се опита да ти отнеме плода от борбата. Това е вече третото ниво на войната, която води с теб, и то е много коварно. Ще те остави да живееш християнски живот, но ти поставя друго изкушение, за да те оскверни, да подмени, да развали доброто, което си на път да придобиеш. Внушава ти тщеславие, самоувереност: „Ти си, а другият не е!“ – За да се самоуспокояваш, че си добър и да си казваш: „Слава Богу, много добър съм! Няма друг като мен! Най-добрият в блока! Да си кажем честно, в блока друг не се моли, само аз се моля! Никой не ходи на църква, само аз ходя в неделя! Не съм виждал друг да пости, да живее така, както аз живея с моето семейство, с децата...“. Не казваме ли така? И всичко това е истина, трябва да го правим, но без тщеславие, което разваля всичко и проваля нашата борба. Може да градиш, но тщеславието, надменността, гордостта е отрова, която руши всичко това.

Луцифер е бил носител на светлината, имал е Божията светлина и благодат, бил е светъл ангел, но е загубил всичко. Той наистина е бил светъл ангел – в светлината, в благодатта, в познанието на истината, но е имал високомерие, самохвалство, егоизъм. Онази склонност, която те кара да се отличаваш от другите, да не можеш да погледнеш смирено на дара, който Бог ти дава. Ако този дар не те смири, ако Божията благодат не те накара да смекчиш сърцето си, да бъдеш по-чувствителен към другите, по-състрадателен, по-снизходителен, а те прави жесток и твърд  спрямо другите, тогава това те връща назад и губиш всичко, за което си се трудил толкова години. Не е ли страшно това? Да избегнеш първата клопка на дявола и да решиш да станеш християнин, да започнеш борба, да избегнеш и втората, която е разочарованието от изкушенията и да решиш да продължиш. И накрая, след като си преодолял всичко това, той да ти открадне всичко заради високомерието, тщеславието и коравосърдечието към другите. Страшно е, но това се случва и всички рискуваме да се случи и на нас. Никой не е сигурен. Затова нека се молим много, всеки за всички. Вие за мене и аз за вас и за целия свят.

Господи Иисусе Христе, помилуй всички нас! Смили се над всички нас. Нека дойдем близо до Тебе. Да бъдем постоянни в пътя, по който идваме при Тебе. А когато останем неизменни и се подвизаваме години наред, нека вървим по пътя на смирението, нека не чувстваме, че правим нещо велико, а да чувстваме, че живеем сред Твоите дарове и винаги да Ти благодарим и славословим, да знаем, че един е Свят, един е Господ Иисус Христос, и да знаем, че Твоето от Твоето на Тебе принасяме – за всички и за всичко. Всичко, каквото Ти принасяме, Господи, е Твое. Ти ми даде това желание да говоря, Ти ми даде благодатта да кажа две думи, ти ми даде желание да се помоля, това не е ли Твой дар? Благодаря Ти, че ми го даде! Ти не ми даде този дар, за да го взема и да избягам.

Когато си ми направил подарък и някой дойде вкъщи и го види – например, икона, а аз започна да се хваля, че тя е мое дело, правилно ли постъпвам? Не трябва ли да кажа, че тя е подарък? Здравият  разум не ме ли зове да кажа, че това не ми принадлежи, това някога не е било тук, някой ми е го е дал. И така, имаш ли нещо, което е твое? Каквото и да имаш, то е от Бога. Каквото Бог да ти е дал, Той ти го дава по тази причина, за да те накара да Го помниш, да Го обичаш, да Му благодариш, да Му бъдеш признателен и да развиеш лична връзка с Него. Ако вместо да развиеш връзка с Него, започнеш да развиваш връзка само със своето его, със себе си и се въртиш около себе си, тогава се погубваш. Душата ти загнива, опровергаваш своето предназначение, губиш Божиите дарове и всичко се разрушава.

Много велико нещо е спасението. Затова един моя приятел на Света гора, седемдесетгодишен старец-йеромонах, всеки път, когато си говорим, неочаквано за събеседниците изрича неща, които карат всички ни да се замислим. Например, казва внезапно: „А дали ще се спасим?“. Ако постигнем това, всичко останало остава на второ място. Ако се провалим в нашето спасение, тогава какво да правим с всички други неща, които ще придобием? Това е казал Господ – каква полза за човека, ако придобие целия свят, а загуби душата си? За да не погубим душата си, трябва да водим голяма борба, да положим голямо усилие, със сериозно отношение, съзнателно, със смирение.

Какво се случило със фарисеина? Същото, за което говорим толкова време. Той е влязъл в Храма, помолил се е, привлякъл е Божията благодат с молитвата си – дотам добре. След молитвата си е излязъл и е загубил всичко. Влязъл е в храма, имайки нещо в душата си, но е излязъл от храма и е загубил дори това, което е имал. Загубил е всичко. Влязъл е с богати дела и успехи, а си е отишъл провален у дома. Прибрал се е с чувство за празнота, без нито едно от Божиите благословения, които си е мислел, че има.

Докато при митаря е станало точно обратното. Той е бил беден, изтерзан, загубил всичко, грешен – така влязъл, но излязъл богат и дори бил похвален от Христос. Бог го оправдал и той намерил милост, опрощение, утеха и мир. Намерил пристанището. Бил в откритото море на своите грехове, но намерил пристанището, въпреки че бил грешен. Бог се смилил над него. Другият бил богат и загубил всичко. Такъв риск съществува за всекиго от нас.

Има много пристанища, които Бог ти дарява в живота, прекрасни пристанища, за да може твоето корабче да пусне котва. Понякога в тях влизат морските вълни, но до теб има стена, която те кара да се чувстваш на безопасно място. Има хубави пристанища – такива са пристанището на Църквата, на семейството. Имаш своето семейство, помислял ли си, че твоето семейство, твоята къщурка е едно пристанище – влизаш вътре, имаш ключовете от своя дом, имаш децата си и се гордееш с това, радваш се и казваш: имам дом! Всички тези неща са пристанища, които утешават нашата душа и да я отморяват.

Всяка добродетел, която Христос ни дарява, всеки Божи дар е пристанище. Молитвата е дар. Когато се жертваш за своите деца, когато вършиш дела на любов, го правиш, за да почувстваш уюта на пристанището. Да познаваш божествената и човешка мъдрост – нима познанието не е пристанище? Чувстваш сигурност, чувстваш живота, знаеш, чел си. Пристанище е и да си свещеник – свещеникът живее в сигурността на благодатта на Свещенството. Всички Божии дарове са повод да почувстваш тази сигурност. Ако си църковен певец също. Всичко това е Божи дар в живота, за да ни накара да се чувстваме добре, да прекараме хубаво този живот. Започваме добре с тези пристанища, започваме красиво своя живот, но по пътя се случват много корабокрушения, много загуби...

Казвам това, бидейки разтърсен от една вест, която получих вчера: „Отче, помоли се за мене, защото се развеждам! Развеждам се с жената, която обичам, а си мислех, че ще живеем заедно завинаги“. Това не е ли корабокрушение? Те са започнали толкова хубаво, за да живеят заедно, хванати ръка за ръка, утешени един до друг и тук настъпва корабокрушение, което идва там, където Бог ти е дал пристанище – в брака. Колко църковни хора са загубили пътя – свещеници, монаси, които са били нависоко и са загубили всичко. Скандализират другите, зарязват всичко, претърпяват корабокрушение. Ставаш свещеник, за да спасиш душата си, а накрая се погубваш. И ти можеш да погинеш – ставаш монах, посвещаваш живота си на Бога, правиш такава жертва, но накрая рискуваш дори да не се спасиш. Невероятно...

Евангелието не крие този риск от нас, а ни казва цялата истина. Например, св. апостоли. Единият се отрекъл от Христос и казал: „Господи, аз няма да се отрека от Тебе, ако ще всички да Те предадат, аз никога няма да го направя!“. И, бидейки до Христос, потънал. Св. ап. Петър потънал, бил до Христос, но загубил своята вяра, разколебал се. Той, камъкът на вярата, на Църквата, именно той потънал в езерото. Но и по-късно пак потънал, защото се уплашил от една девойка, слугиня, и казал: „Аз не познавам Христос! Кълна се!“. А Христос бил наблизо. Св. ап. Тома стигнал дотам да каже: „Ако не Го видя, няма да повярвам!“. Това не са ли малки и големи корабокрушения? Юда се отрекъл напълно от Христос, предал Го, продал Го, бидейки близо до Христос, той потънал.

Ние бихме искали да бъдем Христови ученици, а Юда, който е бил Негов ученик, е корабокруширал, бидейки до Самия Господ. Фарисеинът потънал, Димас също – той бил апостол, помощник и сътрудник на апостолите. Четете Евангелието, четете Деяния Апостолски, четете Посланията да видите колко пъти св. ап. Павел казва, че Димас е негов сътрудник. А после казва: „Той ме остави и обикна сегашния свят“. Димас обикнал този свят и отишъл в Солун, пленили го светлините на града, светският живот, нощният живот, очарованието на земното мъдруване. Бидейки заедно с апостолите, той загубил всичко.

Саприкий и Никифор – имаме ли светец на име Саприкий? Нямаме. Щяхме да имаме. Защо? Защото този човек без малко щял да влезе в рая, но загубил всичко. Имаме обаче светец на име Никифор. Св. Никифор. По време на гоненията двамата били в тъмница, вечерта се получило недоразумение между тях и Саприкий не искал да прости на Никифор. На другия ден щели да загинат мъченически за Христос, но той не искал да каже дори „извинявай“! Така той загубил всичко. Никифор му казал: „Брате, утре ще се жертваме за Христос! Моля те за прошка! Искам да се сдобрим!“. Саприкий му казал: „Аз не мога да ти простя!“. И таял злоба в себе си. Сутринта, когато палачът накарал Никифор да наведе глава, за да му я отсекат, понеже запазил смирението, любовта, благостта, той почувствал обилно Божията благодат, жертвал се за Христос и станал светец, а когато Саприкий видял меча на палача, Божията благодат го напуснала, почувствал се като парче месо, нищо не чувствал, вярата изчезнала от него, не разбирал какво става и казал: „Защо съм тук, какво правя тук?!“. И много лесно се отрекъл от Христос, защото не могъл да обикне, да прости. Бил толкова близо до спасението, но загубил всичко. Две стъпки го делели от Царството Божие, но загубил всичко. Затова в Църквата честваме св. Никифор, а нямаме светец на име Саприкий.

Четете Евергетинос-а и ще видите, че Църквата е много автентично, истинно, свято, но и много човешко място. В Църквата няма стил на светостта, а има етос на светостта. В Църквата не се правим на добри, а показваме нашия истински образ, кои реално сме. Ако четете Евергетинос-а, Патерика, житията на светците и преди всичко Евангелието, ще видите, че св. апостоли, св. евангелисти не се срамуват да кажат истината за нещата, казват ни всичко – за своите немощи, падения, проблеми, спорове.

Св. ап. Павел имал спор със св. ап. Петър. Пише го в кн. Деяния Апостолски. Не го крие, за да ти покаже, че в Църквата светостта се създава от нисши материали, човешки материали, че ние сме хора, борим се, падаме и ставаме. Както виждаш Петър в неговото падение и отричане от Христос, така ще го видиш и в неговия покаен плач. Не му подражавай само когато съгрешава, а и когато се покайва и променя. Това е разликата в Църквата. В Евергетинос-а има много случаи с подвижници, които са се отклонили и са загърбили вярата, монашеската схима, оставили са Бога, отишли са в града да водят светски живот, да се оженят или да съгрешат. Грехът на такъв подвижник не е бил това, че се е оженил, а че е оставил обета, който е дал пред Христос. И всичко това е описано в този сборник – това не се крие, не се създава лъжливата представа, че някой си е добър човек.

В Църквата искаме да станем свети, но това става с проливането на кръвта на нашето сърце, а не като се преструваме на добри и благочестиви. Както казва Христос, очисти чашата първом отвътре. Затова работѝ вътре в себе си, не само навън; ние си падаме прекалено много по външната форма. Затова, когато дойде Страшният съд, ще се изненадаме много: толкова труд полагаме през целия си живот, че няма ли да бъде жалко да загубим всичко? Да потъне нашият кораб с всички тези „провизии“. Съществува причина, поради която потъваме, при всекиго е различно. Защо се случва корабокрушението? Човек потъва поради своето слабо място – всеки кораб има своето слабо място и повреда.

Докато склопим очи, рискуваме всяко едно наше пристанище да се превърне в открито море на изкушението, ако не внимаваме. Нужно е голямо внимание в нашия живот, бдителност, трезвение, не безпокойство, не паника, не смут, не приспиване, а смирение. Най-голямата сигурност е смирението. Искаш ли със сигурност да се спасиш? Смири се, смирявай се постоянно, не съществува край в смирението. Ако се смириш, стани още по-смирен от тази точка на смирение, до която си стигнал, и ако слезеш по-надолу, върви още по-надолу, винаги има място, никога няма да стигнеш до Христовото смирение, защото Той е стигнал толкова ниско, че няма повече къде. Слизането на Господа в ада е най-ниската точка, където Той е слязъл. Той, Който толкова много се е смирил и е стигнал до крайния предел на ада, смъртта, тлението и нашата злоба, слязъл е там, за да ни намери. Неговото снизхождане е толкова голямо, че нашето смирение, каквото и да е то, е нищожно в сравнение с Неговото.

Всеки има своето пристанище, всеки живее нещо, което го прави щастлив, на което се наслаждава и аз се моля да му се радваме правилно, да се му се наслаждаваме правилно.

Похвала ще получим накрая от Господа. Тогава имаме сигурност, когато завършим своето дело. Ти си баща, майка, но животът още не е приключил, не знаеш как ще се развият нещата. Затова ми прави впечатление, че най-хубавите семейства, които най-много ме трогват, най-смирените майки, бащи, деца, са тези, които имат това смирение и нямат усещането, че са много добри, че техният дом е най-добрият. Те имат смирено чувство и усещане за риска, за опасността. Те прославят Бога, благодарят Му, но не се самоуспокояват. Никой не трябва да се утешава в този свят, всички се нуждаем от трезвение, бдителност, внимание. Дори най-хубавите неща да правиш, може някъде да сбъркаш и да загубиш своята награда.

Спомнете си как Господ е гледал към съкровищницата – не колко пари са пускали хората, а как са ги пускали. Имало е една кутия, в която хората са пускали своите пожертвования за Храма. Вижте колко е мъдро. Христос е гледал как, а не колко пари пускат. Какво означава как? Как – това е просто. Ще рече, не самото движение, а вътрешната подбуда. Това, което отиваш да правиш, брате Мой, ти казва Христос, е свято, то е като пристанище, което ще ти донесе топлина в душата, сигурност на пристанището, милостинята те пази от изкушения, защитава те, привлича ангелите и Божията благодат към тебе. Браво!

Как да даваш милостиня? Така, както Бог иска – богоугодно. А нима може да даваме милостиня небогоугодно? Разбира се. Сам Господ го казва. Той бил виждал много хора да пускат големи суми, но видял и една бедна вдовица, която сложила две лепти – затова в миналото в много храмове върху кутията за дарения пишеше: „Вашите две лепти“. Двете лепти на вдовицата са нещо много малко, но тя ги е пуснала от своя недоимък. Пуснала е това, което е имала, вложила е в него не само двете лепти, а и своето сърце. Пуснала ги е смирено, с усещането за любов, за излизане от собственото аз. Излязла е от себе си, надмогнала е своя индивидуализъм, егоизъм, направила го е със съкрушено сърце. Други правели това с високомерие, самохвалство, показно – да ги видят, да ги чуят. И Христос поставя „отличен“ на жената, която била пуснала само две лепти. Другият може да е пуснал хиляда евро, но Христос му казва: „Не ги постави така, както Аз бих искал да ги поставиш. Пусна ги много егоистично! Прàти пари да помогнеш, но го направи високомерно, а като не видя името си в списъка на дарителите, се обади по телефона и крещя! Аз исках да запиша името ти в Книгата на живота, а ти искаш името ти да се разчуе и другите да те видят“.

Прави ми впечатление, когато църковни хора дават пари за изрисуването на някакъв стенопис, без да искат да се споменава тяхното име. Това е рядкост, но е много трогателно. „Отче, вземете две хиляди евро за този стенопис, но не искам никой да знае! Правя го за здравето на моето дете, за душата на баща ми, който почина! Не искам никой да узнава!“.

За сметка на това го знаят всички ангели, Бог те прославя, ти даваш своята милостиня и това е нещо истинно, защото става скришно. Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Хората няма да ти ръкопляскат, но Бог знае и всички ангели ти ръкопляскат. Имаш ли уши да чуеш? Чувал ли си ръкоплясканията на ангелите? Нужен е друг слух, друго зрение, както казва старецът Софроний (Сахаров). Бидейки близо до Христос, гледаш по друг начин на нещата от света, на живота, тълкуваш по друг начин събитията в него, в твоя ум тези понятия придобиват друго значение: милостиня, жертва, себепринасяне. И ти вършиш всички тези свети неща по свят начин. Доброто е добро, когато става по добър начин!

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wduck 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата