Престани да роптаеш! Престани да недоволстваш, да се оплакваш, да се нервираш и все нещо или някой да ти е виновен. Знаеш ли колко хора сега, точно в този момент страдат? Колко много хора са болни, вехнат в болниците от болка, от терзания... Страшно е. Неотдавна един човек ми се обади и каза:
- Утре сутринта отивам в болницата, защото ще правят операция на дъщеричката ми.
Чакал ли си в болница? Да гледаш как сестрите и лекарите минават, не ти обръщат внимание, а ти полудяваш от тревогата, изписана на лицето ти. А сега седиш и ми казваш, че имаш проблем. Моля те, нека бъдем по-сериозни, защото често сме неблагодарни. Кажи поне едно „Благодаря!”. Като малък прочетох в една книга следните думи: Бях притеснен, че нямах пари да си купя обувки, докато не видях някой, който няма крака! И се опитах да разбера смисъла. Какво означаваше това? Някой искал да си купи обувки и се притеснявал, защото нямал пари. Добре, но видял друг човек, който нямал крака... И си казал: Неблагодарнико, не си купи обувки и затова роптаеш. А този човек крака няма! Ти имаш крака, имаш здраве!
Не говоря за теб, който си мъченик в твоето търпение и водиш борба, а говоря на теб, който си добре – спиш добре, не вземаш лекарства, нямаш сериозните проблеми, които другите имат. Въпреки това все нещо ти е виновно. Трябва да разбереш, че в живота има проблеми, че те никога няма да изчезнат. Ако мислиш, че твоят проблем ще изчезне, да, прав си – той ще изчезне, но след него ще дойде друг. Проблемите не спират. Такъв е животът. Животът е болка, труд, тревога, скръб. Разбери това, вложи го добре в ума си и кажи: ще се науча да живея, имайки болката за мой другар. И ако преодоля болката, която днес имам, след месец, след три месеца, след година ще дойде нова болка и отново ще науча думата търпение, думата смирение, думата зрялост, думата мъдрост. Умът ми ще придобие мъдрост, чрез болката помъдряваме. Разбери това.
Не съществува човек, който да е живял на планетата Земя и да не е плакал, да не е изпитал болка, който да не е претърпял неуспех в нещо. Ти гледаш и завиждаш, постоянно гледаш другите и им завиждаш. И винаги смяташ, че си онеправданият. Ти си вечно оплакващият се в периферията на живота. Но не си прав. Кого смяташ за щастлив? Една госпожа ми каза:
- Вие трябва да сте много щастлив, след като така хубаво говорите за щастието!
Хубаво е да мислиш хубави неща за хората, но истина е, че всички хора имаме своята болка. Ти например се тревожиш за твоите малките деца. Всички се притесняваме за нещо, не съществува спор по този въпрос. И какво трябва да правим? Нищо. Да се научим да живеем така. С благодарност към Бога, да се радваме на Неговите дарове във всеки момент.
Говоря сега на хората, които имат някаква болка и мъка. Всички страдаме. И да ти кажа нещо: и този, на когото завиждаш, и той има своята болка. Един познат ми казва:
- Завиждам на този човек, на това момиче, защото смятам, че е много щастлива!
Аз отвърнах:
- Не мога да ти кажа техните тайни, това са лични въпроси, но да знаеш, че и те изпитват голяма болка и имат своите проблеми. Не е твоят проблем. Те може да нямат рак, твоята бедност, твоето нещастие, което те е споходило точно сега. Имат обаче нещо друго.
- Е, да, но какво е то в сравнение с нашето?
В крайна сметка, това е истината. Всеки смята своя проблем за много голям, но идва Христос и ни казва: Ще дойда в твоя живот не да отнема проблемите ти, а да променя начина, по който ги посрещаш. И тогава ще започнеш да гледаш на тях по друг начин: по-оптимистично, по-смирено, по-търпеливо, с по-голяма издръжливост. Прогони меланхолията, която те кара да мислиш, че винаги ще бъдеш така в мъки. Ще мине, детето ми, не преувеличавай своя проблем. Не е правилно това, което правиш: да преувеличаваш някой твой проблем толкова много, че да се ужасяваш и да изпадаш в паника, мислейки за него постоянно.
Разбира се, на някои хора самото вътрешно устройство е такова. Това също е въпрос на тип, на характер, някои са такива и въпреки че им даваш решение, те не могат да го приемат и да се успокоят. Не! Те предпочитат хленченето, ропота, т. е. усмихват се леко, когато им казваш някакво решение, но след това ти казват: Не, аз съм си такъв! Бре, нали ти казах, че ако погледнеш така на проблема си, той ще се реши? Но не, умът им пак се връща там – в притеснението.
Човек се задавя от вини, мъки, угризения. Понякога имаме угризения в това, че сме щастливи. Сиреч, ако си щастлив, чувстваш, че ще ти се случи някакво зло. Не може да съм щастлив, т. е. трябва да ми случи нещо след няколко дена! Не си способен да помислиш, че някои неща просто са красиви. Погледни на доброто в живота си с друго око, както Христос ти казва да го виждаш. Гледай оптимистично, с надежда, и кажи едно „Благодаря!" Страшното е, че тези, които имат големи мъки, например, един мой познат, който прави химиотерапии, никога не недоволства. Един ден го попитах:
- Възмущаваш ли се? Обвиняваш ли изобщо Бога?
Казах му това, за да му дам повод да си изкаже болката и да изкара своята горчивина, ако има такава. Защото някои хора изпитват огорчение от Бога и искат да извикат, да похулят, да обвинят Бога. Аз исках да му дам повод да изкара това и сам му казах:
- Сигурно си спорил с Бога и в теб се е появило възмущение? Да кажеш: какъв Бог си, какво правиш с мене?
А той ми каза:
- С Бога да се карам?! Бог какво е виновен? Само аз ли изпитвам болка?
Аз му казах:
- Виж, не само ти изпитваш болка, но на 24 годишна възраст не всички имат рак.
- Добре, – отвърна той – няма човешка логика в това, но има друга логика, чиято тайна и аз самият не знам.
Този човек не роптаеше и не изкарваше горчивина. Дивя се на такива хубави хора. Както и на теб, който не протестираш за това, че имаш толкова много проблеми – колко труден характер има мъжът ти... Справедливостта е изцяло на твоя страна. Страхотното е, че ти не я търсиш. Не искаш да ти въздам справедливост. Ти проявяваш невероятно търпение и не таиш никаква горчивина.
Нека обаче ти кажа нещо, може и да бъркам, вие ще ми кажете. Ако те обхване скръб и ти се прииска да се влезеш в спор с Бога, направи го! Кажи на Бога своите оплаквания, но започни разговор с Него, създай връзка с Него, говори Му! Ама, когато Му говоря, аз не се моля, а когато Му заговоря, само горчиви неща мога да Му кажа! Само мъки, възмущение, един куп недоумения и горчивини. Аз обаче мисля, че всичко това е много хубаво за една молитва. Но каква молитва, по-скоро ще се скарам с Него. Скарай се! Имам смелостта да ти кажа това, черпейки от думите на самия пророк Давид и не само от неговите, а и от думите на толкова светци. Св. Силуан Атонски казал на Бога: Ти си неумолим! Знаеш ли какво ще рече да кажеш на Бога Ти си неумолим? Не ме съжаляваш, жесток си и немилосърден. Може би само като четеш това, се възмущаваш. Да, добре, ти не го казвай. Ти си „добър” християнин, но нима си по-добър от св. Силуан, който го е казал? По-добър от св. пр. Давид, който се карал с Бога? Прочети Псалтира, вземи го и чети всеки ден по един псалом или по една катизма (група псалми, която се чете всеки ден). В манастирите четат много катизми. Прочети да видиш как св. прор. Давид говори на Бога. Оплаква се, кара се с Него, огорчава се: Защо ме оставяш? Оставяш ме, не ме зачиташ, говоря Ти, а Ти гледаш встрани. Казах ти едно, а Ти ми даде друго. Твоята ръка тежи върху ми. Кажи го на Бога. Кажи Му го, влез във връзка с Него, говори Му, изкарай тази горчевина от себе си, защото задържаш нещата и изгаряш. Трупаш нещата в себе си и те гръмват, пръскаш се и страдаш.
Виновен си, защото не говориш. Не споделяш, не си намерил нито един човек, с когото да споделиш, да можеш да намериш някой, на който да кажеш нещо, което искаш. Затова изкарай твоята болка, не потискай всичко в себе си. Не е грях да кажеш своя помисъл, мисъл, горчивина, възмущение. И ще го кажеш дали на Бога, дали на свой брат, на своя сестра, под брат имам предвид брат по плът или духовен брат, някой приятел. Не че вярвам на тази горчивина у себе си, но, както ми казваше един монах, не го вярвам дълбоко в себе си, но ми идва да го кажа! Кажи го и ти!
Веднъж един човек, който години наред се изповядва при мене, ми каза:
- Отче, понякога ми идва да ти кажа, че говориш глупости, ама сигурно аз съм глупак. Разбирам го след това, но това е мисъл, която ми минава през ума. Представи си, отче, докъде стигнах да говоря така за теб!
Аз му казах:
- Харесва ми това!
- Какво ти харесва?!
- Харесва ми, че можеш да ми кажеш тези думи!
Друг пък ми каза:
- Отче, кой според теб е най-хубавият момент от изповедта ми?
Аз му казах:
- Онзи момент, помниш ли, когато изкара от себе си онова нещо, което ти беше трудно да го кажеш, но го каза. Някой твой помисъл, мисъл, глупост, която ти е дошла, нещо странно, всичко, каквото и да е. Да, и това, което сега мислиш. Изкарай го, защото нещата след това се трупат, трупат и в даден момент ще се пръснеш, ще се разболееш – и душевно, и телесно.
Чувал си за това как стресът, вините, вътрешните конфликти се отразяват на тялото. Хора, които не са се научили да откриват своето сърце, се задавят от този товар. Накрая той придобива телесно измерение, т. е. появяват се болести, язва, стрес, напрежение, рак. Много пъти това е въпрос не само на режим на хранене, а и на възпитанието на душата. Товарим се, обременяваме се, а виж колко хубаво казва нашият Господ: дойдете при Мене всички трудещи си и обременени и Аз ще ви успокоя. Ако държиш това бреме в себе си, няма да издържиш и ще полудееш. Изкарай твоето бреме, освободи се.
Ние постоянно се чувстваме под натиск – имаме скрити неща в себе си, не можем да ги кажем, не можем да се открием. Ако бяхме направили това, нашият проблем щеше да се реши – да кажеш проблема си на глас, да го чуеш и да го споделиш с някой твоя приятел, а сетне да го кажеш на твоя духовник, ако това е въпрос за изповед, за да почувстваш избавянето от вината чрез благодатта на Тайнството, което потвърждава, че Христос ти е простил на Голгота. Христос гледа на това с любов, със снизхождение, с благост, не ти се кара, не те наказва.
Страшно е това, че Бог не те наказва! На Света Гора ми казваха, че в манастира „Св. Павел” имало един монах, който имал такава искреност в своите помисли, такъв уют, че казвал всичко, нищо не държал в себе си: своите тревоги, проблеми, притеснения. Един ден казал на игумена:
- Геронда, една мисъл вътре в мен ми казва да те заплюя! Естествено, няма да го направя, но ти казвам какво ми идва!
А при теб нещата се трупат. Никога не си ги казал дори в твоята изповед. Нима е по-добър вариант този натиск, лъжа, лицемерие и привидно благоприличие? Когато искаш да показваш, че си нещо, което не си? Колко хубаво нещо е да кажеш какво си. Как се чувстваш, какво мислиш. Ама, то е изключително лошо, грозно и скверно. Ама ти, детето ми, не си това, което мислиш. Това са мисли. И ако ги кажеш, знаеш ли, че ще се зарадваш? Не, защото си казал тези грозни неща – например, мисли за отмъщение, завист, омаза, ревност, злоба, а защото ще станеш истинен, защото вече живееш в светлината, изкарваш на повърхността това, което имаш в себе си, в тъмния мрак на подсъзнанието, дълбоко в душата си, избавяш се, казвайки го, става ти леко.
Едно дете разказвало:
- Веднъж майка ми и баща ми ме наскърбиха толкова много, че си помислих, че ако умрат, ще се зарадвам!
Понятно е, че детето няма да се зарадва, това е една изтезаваща мисъл, която в даден момент му е минала през ума. От желание за отмъщение, умора, напрежение, понеже не могло да каже това, което искало, то се изразило като желание за провал на неговите родители. Това не е истина, защото, ако научи че се е случило нещо на майка му, то ще се побърка. Но в онзи час стигнало дотам да си помисли това нещо.
Ако държиш това в себе си, сетне започват вините и казваш: Какво е това, което си помислих за майка!? Не ме ли е срам? Аз съм най-лошият син! И ако нещо й се случи, ще казваш: Аз съм виновен, аз, който си го помислих! Ето! Аз го казах и то стана. Порочен кръг. И откъде започва всичко това? От липсата на тази простота, когато другият открива сърцето си, душата си, приема какъв е, не се прави на нещо, което не е. Естествено не можеш да споделяш това с когото и да било, защото има някои, които, ако чуят нещо подобно, се изправят на нокти, подлудяват се и казват: и-и-и?! Е, ако чуеш това, край! Нищо няма да кажеш повторно. Ще кажеш това на един, на когото имаш доверие, на твоя духовник, който си избрал – ако не си го избрал, избери го. Така че да кажеш: аз избрах този духовен отец, защото му имам доверие и мога да споделя с него дори най-странните и ужасни неща.
Веднъж преди много години посетихме Метеора. Тогава бяхме само катехизатори, сиреч „най-добрите” деца на света. Там един игумен ни каза:
- Вие имате сериозен проблем, който трябва да преодолеете, по-голям от този на другите, които се движат в подземния свят, водят нощен живот и т. н. Вие имате голям проблем.
- Какъв?
- Това, че сте много добри и ще ви бъде трудно да изкарате от вас лошите неща и да ги кажете. Чувствате се толкова добри, създали сте такъв външен профил и лъжлива картина за себе си, че се мислите за съвършени. Такъв изряден християнин не може да каже: Отче, аз изрядният, не съм такъв, какъвто трябва да бъда. Аз съм такъв и такъв и помислих това, казах това, направих това, направих онова.
И казваш: как сега да кажа това? Аз съм образец, всички ме смятат за свят, съвършен – това е нашата фалшивост. Това е лъжа, лицемерие. Затова Господ не се противи на нищо друго толкова много, както на лицемерието. Това е страшно. Дотегнало ми е моето лицемерие. Истината е, че сме големи лицемери и много фалшиви. И Христос казва: ако си без грях, пръв хвърли камък! Без грях ли си? Сиреч да призная, че съм грешен? Ако ми кажеш това, ще те обикна още повече! Ако обаче Ти кажа, че съм безгрешен, няма ли да ме обикнеш повече? Е, не, няма, защото тогава не си безгрешен, а си лъжец. Колко симпатичен е лошият човек, който обаче е искрен, смирен, открит, прозрачен и казва: такъв съм, мисля така, чувствам се така, слаб съм, имам злоба. Нима тогава някой ще те бутне да паднеш още по-лошо в калта? Нима е възможно? Ти понякога си правил така с хората. Другият идва да ти открие своето сърце и ти демонстрираш, че се ужасяваш от чутото, докато, ако си истинен и си го признаеш, ще кажеш: И аз така се чувствам! Дори по-зле. На какъв се правя сега, че се засягам, сепвам и казвам на другия: Не вярвам да мислиш така, да правиш така! Горко ти!
Затова няма свещеник, няма духовник, при когото да отидеш да се изповядаш, а той да покаже, че се шокира, ужасява и сепва от това, което му казваш или пък на всичко да гледа безразлично. Не да ти казва: Детето ми, не прéчи, свободен си да правиш каквото искаш! Нямам предвид това, но няма да се ужася, когато земята ми каже, че е направила нещо земно; когато глината ми каже, че е направила нещо глинено. Ще ми кажеш: ама не съм само земя! Така е, имаш и душа. Имаш в себе нещо нетленно. Добре, борба водиш. Полагаш усилие, покайваш се и разкриваш себе си.
Така ни каза онзи игумен на Метеора. Вие сега имате затруднението да откриете вашата душа, да се държите непринудено при духовника, да имате искрена изповед, затруднявате се, защото сега сте „добрите деца”. Как един учител да каже: Аз пуша, а предния път казах на децата, че не трябва да пушат. И след това отива и казва: Отче, аз преподавах урок, как не трябва да имаме страсти и зависимости, а отидох вкъщи и не издържах, изпуших три цигари, че иначе щях да се побъркам. Как да го кажеш това...
Една от причините постоянно да недоволстваш, е, че не сядаш да обсъдиш това, което носиш дълбоко в себе си и което те занимава. Една от причините, поради която не го обсъждаш, е, че не се осмеляваш да го видиш очи в очи, защото се ужасяваш от себе си и не признаваш кой реално си. Мислиш си, че няма как да кажеш кой си, как се чувстваш, какво искаш, какво мислиш и какво направи. Например, не можеш лесно да кажеш: Научих, че приятелката ми е уволнена и ми стана хубаво. Не можеш лесно да го кажеш, но истината е, че ти е станало приятно. Научил си, че някой се е развел и казваш в себе си: Добре, жалко, но между нас казано това му трябваше, защото веднъж ми се подигра и сега получих възмездие, стана ми приятно и никой не ме разбра. Това е истината. Ти трупаш такива изкуствени състояния в себе си, живееш в лъжа и след това започват болестите, психологичните проблеми, лекарствата, комплексите.
Хареса ми това, което каза г-н Константин Ганотис, че психолозите работят с вините на хората. Отиваш при тях и казваш какво ти тежи, какви вини чувстваш. А Църквата – казва той – ти отнема вината и, естествено, това е здравата и правилна проява на Църквата. Така ли е обаче на практика? Дали в църковното пространство изчезват вините или често пъти ние самите ги култивираме? Когато някой дойде при мене да ми каже нещо, дали му помагам да се освободи от вината си? Поставям този въпрос – питам и теб, ти си майка, баща, не се правя на учител на духовниците, а говоря за себе си. Аз изповядвам, ти си преподавател, друг има друга позиция и идва някой и открива своята душа пред теб. Ти приемаш ли го такъв, какъвто е? Ще го успокоиш ли или ще си тръгне от теб още по-затормозен от чувство за вина? Или ще се почувства освободен и ще каже: Ех, колко хубаво, че му го казах и той не ми се скара! Не ме накара да се чувствам като парцал!
Попитай себе си, дали ние, вярващите, сме свободни от вини? От вините, които водят до вътрешно недоволство, неудовлетвореност, която причинява ропот в живота? Виж как вървят нещата по цялата верига. Едното води до другото. Хвани нишката, за да я разплетеш. Недоволството в живота показва, че човек е неудовлетворен; човек, който не е доволен в живота, е човек, който е оплескал всичко в себе си и тотално се е объркал. И не смееш да разплетеш обърканото, защото, казваш, ако отида и го разплета, ще стана за резил, ще бъда отхвърлен, изгонен, осмян, няма да имам приятели.
Е, това е проблемът, който е наистина трагичен: Близо до Христос би трябвало да бъдем хора избавени от греха в смисъл освободени, облекчени, спокойни, но въпреки това се чувстваме задавени във вини, с потиснати чувства и проблеми – грешници, но спокойни грешници, защото сме прозрачни и открити: да, аз го откраднах, простете ми! Не се гордея, но аз го откраднах. Как да се открие човек, как да отиде да каже нещо, което е извършил?
Да ти кажа и нещо друго. Понякога в реакциите си проявяваш прекалена строгост: Само да чуя това! Няма да го понеса!, сякаш това е най-страшното нещо, най-голямото престъпление. Е, благодаря много! Знаеш ли това до какво води? По този начин толкова ужасяваш другия, че той казва: Пресвета Богородице! Опази ме да не направя това зло, но ако го направя, опази ме да не го кажа! Не издържам!
Просто бъди искрен и истинен, не сме ли всички съ-грешни? Грешници от целия свят, съединете се! Нека коленичим пред Голгота и да не гледаме един друг, защото, ако погледнеш до себе си, знаеш ли какво ще видиш? Същото, каквото си и ти, това е ближният. Никой не е добър сам по себе си. Всички са и добри, и грешни и страстни, и чисти, и прозрачни, всичко. Всеки човек носи това в себе си. Какво си мислиш? Че ти си в калта, а другият е съвършен?
Веднъж някой ми каза: отидох на Света Гора и видях свети отци, духовници и си казвах, че в сравнение с тях съм отрепка, грешник, лош човек, все грехове искам да правя. В университета обаче, по педагогика учих, че пред децата трябва да се държим така, сякаш никога не правим грешки. Защо? Защото – ти казват – ще паднем в очите им като образци. Трябва да бъдеш образец. Добре. Това обаче не е ли много фалшиво? Да, и аз, който ме смяташ за образец, падам и се покайвам, това не е ли хубав образец? Образец за покаяние.
Това е манталитет, според който има неща, които някои хора никога не ги правят, никога не ги мислят, никога не ги чувстват и така постоянно живеем във фалшивия климат на нашето въображение, мислейки си, че това е вяра в Христос. По-искрен, по-открит, по–честен и по-земен човек от Христос не е имало, толкова приземен. Той се е приземил толкова много, че седнал и опрял ръцете Си в калта, в земята и пишел. Докато всички гледали грешната жена, Той докосвал земята. И ти казва ето, Аз нямам проблем със земята, която докосвам, а до мен стои другата земя. Тази жена, която в земя я превърнахте! Искате да се правите на непогрешими, безгрешни пред Мен, че уж Аз ще се засегна, сякаш не зная какво правите? Защо е тази лъжа?
Затова не се променя твоят дом, затова и детето ти има това, което има и проблемите се трупат, защото се показваш по-различен от това, което реално си. Показваш едно, а реално си друго. Това е хаос. На мен ми харесват изключително много тези хора, които са до мен и с тях мога да бъда себе си, но това естествено не означава, че няма да се борим с нашите страсти, пороци. Не! Но не може постоянно да бъдеш фалшив.
Веднъж, докато пътувахме с автомобил, шофьорът пусна радиото. Излъчваха някаква съвременна музика. Човекът обаче малко след това сам я спря. И ми каза:
- Отче, да ти кажа нещо! Ако беше някой друг сега тук, а не ти, нямаше да пусна тази музика. А сега ми харесва, че съм себе си. Истински съм и дори да слушам малко такава музика, съм си аз. Докато ако тук беше господин еди-кой си или госпожа еди коя си, нямаше да го направя.
Аз му отговорих:
- Този човек навярно би те вдъхновявал да се молиш, би създавал духовна атмосфера в душата ти, докато виждаш, че аз провокирам в теб светска атмосфера?
- Не, не това е въпросът. Нямаше да се моля, а щях да се страхувам да пусна тази музика, да бъда себе си, а бих бил нещо друго.
- Да ти кажа, не зная. Не мога да ти кажа за другите, но на мене във всеки случай ми харесва това, че ти си себе си. Хареса ми също, че спря радиото, защото говореха глупости в тази песен, някакви светски и безсмислени неща.
Но от друга страна отец Епифаний Теодоропулос пише: Обичам тези, които са до мен, да се чувстват уютно. Ще рече да бъдат себе си, но това не означава, че трябва да бъдем груби. Както и не означава да бъдем лъжливи.
Ние не сме истинни, след като недоволстваме за едно, а всъщност казваме друго. Разбираш ли? Например, крещиш на жена си за яденето, но основният ти проблем не е яденето, а че в нещо друго не се разбирате. Яденето просто е знак на повърхността и го обсъждате, защото е нещо, което се вижда и лесно се обсъжда. Например, говорите за финансовите въпроси и спорите, но причината не е това, а е което не можете да кажете, защото се срамувате да обсъждате, да се откриете, да кажете какво ви липсва, какво искате, какво чувствате, от какво сте се наранили.
Погледни в себе си и се попитай: какво става с мен, какво реално искам? Също така помогни и на другия да види къде греши, да го признае и не се подготвяй с тежка ръка, бидейки готов да го удариш, ако ти каже къде е сгрешил. Това е величието и красотата на връзката с Бога. Според това каква представа имаме в ума си, Бог е много добър и много зъл. Но трябва да знаеш, че Бог не е бога, когото ти си представяш. Ти си представяш Този, Който стои над всяка фантазия и твоят проблем е, че си отъждествил фантазията си с реалността, т. е. казваш: Бог е такъв, аз такъв Го приемам! Е, за такъв Го смяташ, но не е такъв. Бог не ти се кара.
Говоря тези неща, защото ми даде повод с писмото си, в което писа, че се задушаваш от чувство за вина, че се чувстваш подложен на натиск и то от места, откъдето не очакваш да излезеш сякаш са ти сложили примка на врата и те душат. Не, детето ми, дишай! Освободи се! Бъди себе си, стани истинен и престани да недоволстваш! Направи го! Един човек, който сега е много добър митрополит, когато бил по-млад, отишъл при своя духовник и му казал:
- Не издържам повече!
Колко хубаво! Просто отишъл и си го признал.
- Не издържам повече!
- Какво не издържаш?
- Не издържам такъв живот! Чувствам страхотен натиск!
- И какво искаш да правиш?
- Искам да съгреша!
Той очаквал духовникът му да му каже: А, не трябва! А онзи се обърнал и му казал много просто и естествено:
- Е, тогава съгреши!
- Какво-о-о? – му казал той.
- Какво искаш да направиш? Насила ли ще бъдеш такъв? Не си ли свободен...
- Ама вие имате дързостта...
- Ами какво да правя, виждаш, че не ти харесва да те държа насила добър. Какво искаш да правиш?
И от друга страна, когато му казал: Е, тогава съгреши!, от него изчезнала тази мисъл, желание и цялата тази проблематика. Натискът е много дразнещо нещо и създава напрежение, тревога и ропот. Не потискай себе си. Когато не го правиш, казваше някой, стигаш дотам дори свещеник да станеш. Ако живееш духовен живот без натиск, след това може да станеш свещеник и да се чувстваш изключително добре.
Трябва да се помириш, да се сприятелиш и да обикнеш себе си, и смирено да признаеш, че това си ти. Както казва Господ: Обичай ближния си като себе си. Какво ще рече като себе си? Има предвид както обичаш себе си, така обичай и брата си! Следователно, обичаш себе си по един хубав начин, защото съществува и хубава любов към себе си – ако легна 30 минути на обед, това е грижа и любов към моето аз, за да може след това то да се погрижи за мен. Обгрижвам го, за да издържа, а не да се изтощя, да стана руина и след това да не мога да правя нищо – нито молитва, нито четене. Така че съществува и блага любов към нашето аз. Обичай себе си. Не се страхувай да видиш твоето аз. Говори с твоя духовник, поискай от него време за въпроса, който искаш да обсъдите, за твоя семеен живот, за лични въпроси, за нещо в миналото, което те е притеснило и за всичко останало.
Човеци сме и човек може да очаква всичко от човека: да стигнеш и до небесата, и в калта да се търкаляш. Не казвам, че добре правим и се търкаляме в калта, но това е истинното и реално виждане на нашето аз. Четете Лествицата на св. Йоан Лествичник, четете отците, Добротолюбието, за да видите колко истинни били тези хора и казвали: такъв съм, така се чувствам, не крия себе си! И след това се избавяли, утешавали се, душата им се успокоявала, нещата ставали различни, тяхната душа се освобождавал от това бреме.
Установих, че когато видиш себе си, признаеш кой си, покажеш себе си на Бога и на Божиите хора, на хубави човеци, истинни, смирени – тогава те те обичат. Преди всичко Бог те обича, прегръща те и Ти казва: Абе глупчо, след като те зная какъв си, толкова време ти давам живот, ако исках да те накажа, щях да те накажа в момента, когато направи това! Не си разбрал, че след като те оставям да живееш, те обичам! След като дишаш, те обичам! След като сърцето ти тупти, те обичам! Обичам те! Обичам те! Обичам те! Колко пъти да ти го кажа!? Това казва Господ.
Моля се да чуваш това ясно в теб и когато се ужасяваш, да чуваш как Господ ти казва: Обичам те! Продължи напред, помисли, но не негодувай, а виж истината за твоята душа и не живей в лъжите на твоята фантазия!
Превод: Константин Константинов
